На 1 март излезе вторият том с непубликувани есета на Георги Марков, озаглавен „Ненаписаната българска Харта”. Писани са преди 40 години, а се публикуват чак сега. Но най-важното е, че ни най-малко не са изгубили актуалността си. Затова „Гринуич” център беше препълнен, на никоя друга премиера на книга не съм виждала толкова много хора. Първият том от есетата се свърши буквално пред очите ми, младото момиче на щанда каза: „Това бяха последните бройки, целият тираж е изчерпан”. Говориха съставителят Тони Николов, без чийто неуморни усилия тези есета кой знае кога щяха да видят бял свят, а също Димитър Бочев, Георги Тенев, Георги Мишев, Асен Шопов, Димитър Кенаров. Всички говореха с огромен респект и проникновение, и топлота за Георги Марков.

Но особено ме поразиха думите на Георги Мишев. Ще преразкажа изказването му по памет, защото от мястото, където бях, дори не успявах да го виждам, слушах само бавния му, тъжен глас, слушах само думите му, които се откъртваха с болка.

Той говори за това, че така и никъде за тези двайсет и колко години вече на преход не се е появила литературна критика или литературна реакция на „Задочни репортажи” на Георги Марков, както и на неговите есета. Едва наскоро във вестник „Словото днес” – орган на СБП – е било публикувано неговото есе „Бъдни вечер”, но без никакъв коментар, без никаква бележка. Като че ли възбраната за неговото творчество продължава по някаква неумолима и мълчалива своя логика и до днес. Никой не е оценил приноса на писателя към документиране на една от най-страшните епохи в българската история. Георги Мишев заяви още, че онези ценности, заради които писателят беше убит, сега, с идването на демокрацията, трябваше да се пазят и защитават от българското политическо дясно пространство. Но това не се случи, каза Георги Мишев. И тежко на вас, които оставате да живеете в тази държава. Тежко ви.

Имаше толкова болка в думите му, толкова искрена, дълбока, жива болка, че дори сега, когато пиша, някаква буца застава в гърлото ми. Имаше толкова разочарование, безсилие, толкова мъка в този бавен, тежък, топъл глас.

Да, ние всички знаем тази истина, тя вече не ни изненадва, тя дори вече е клише. Виждаме политическите съглашателства и предателства, виждаме безогледните кражби, защото е откраднато от джоба на всеки от нас, виждаме наглостта, лъжата, безскрупулността, ненаситната алчност на олигарсите. В политиката вече никой честен човек не смее да влезе, за да не се омърси.

Как исках в онзи момент да отида при Георги Мишев и да противопоставя факти, факти, които неоспоримо доказват, че нещата не са толкова безутешни, как бих искала да го успокоя, да го оборя в онази вечер, но не посмях. Не знам защо – не посмях. Може би защото онова, което бих могла да противопоставя е толкова крехко, толкова дребничко, но все пак, все пак. Този мигновено изчерпан тираж, тази книжарница, препълнена с притихнали хора, които споделят всяка дума, казана от него. Отчаяни като него, но вътрешно клокочещи от бунт срещу бездуховната неправда и от пиетет към нейния изобличител.

Сега се чувствам длъжна да му кажа – нещо започва да се случва в България. Никога досега не е имало толкова много хора пред паметника на Левски на 19-ти февруари. Никога досега сто хиляди българи не са се изкачвали на Шипка на Трети март. Никога досега българите не са чакали по три часа на опашка, за да се поклонят на Самарското знаме. Като че ли и никога досега не сме прочитали така овладяно и умно написан апел като манифеста „За Републиката”. Както един от авторите му казва – вече няма ляво, няма дясно, има само граждани срещу олигархия. Нещо в атмосферата започва да се сменя, започва. Трудно – защото вече всичко е омърсено, дискредитирано, опошлено.

Трудно е, защото вече никой на никого не вярва. А всичко започва с вярата. Без вяра нищо не може да се започне. Като че ли лайтмотивът на това, което се случваше през нескончаемите години на тягостния преход, беше грозната българска мъдрост, че всички са маскари. Уви, с всяка следваща година, тази мерзка мъдрост само се доказваше. Докато вярата беше заменена от хейтърско присмехулничество.

Сега сме принудени да започнем отначало. Принудени сме, защото „институциите на държавата са взети за заложници и функционират като изпълнителни органи на мафията, в скрита подигравка с писаните закони”. Началото преди четвърт век беше заредено с огромна енергия от вяра и надежда. Как сега се започва отначало с ампутирана вяра, с изпепелена надежда, с изсмукана кръв! Доверието ни е подкопано. Противопоставени сме. Изгубихме целта и енергията ни се разпиля.

Оттам трябва да започнем – да намерим една обща цел, която да ни обедини. Първи ще се появят присмехулниците. Този, който е изгубил целта си, не иска да му се посочва цел. Този, който е изгубил вярата си, не понася да му се говори за вяра. Този, който е изгубил доверие във всички, във всичко вижда само уловка. Манифестът не е насочен към такива хора. Те ще се присъединят чак когато видят нещо да се променя реално. До тогава ще се надсмиват и ще заклинат, че нищо не може да се промени. Щом нищо не може да се промени, значи ли, че трябва пасивно да лежим в блатото? Манифестът предлага по-добра идея! Някой предложил ли е по-добра алтернатива?

Може пак да се окажем измамени и разочаровани. У мен също песимизмът надделява. Призивът „Няма ляво, няма дясно” ме стряска, звучи ми като оферта за кабинет a la „Димитър Попов”. Но неговото продължение ни дава ясна и обединяваща цел – „днес има единствено гражданите срещу мафията!”

Не бяхме ли достатъчно дълго фиксирани във фикцията ляво-дясно? Не изстрадахме ли достатъчно илюзията ляво-дясно? „Докато си правим илюзията, че мафията може да бъде лява или дясна, ние самите ще се караме помежду си по линията “леви-десни” – в интерес на #КОЙ.”

Манифестът дойде като продължение на „Ненаписаната българска Харта”. Няма го Георги Марков, за да я напише. А ние достатъчно дълго мълчахме.

Блатото, в което се завлякохме, в него ли ще се раждат децата ни? Измъченото безсилие в бавния глас на Георги Мишев ни задължава да им дадем надежда.

Може пак да сбъркаме, но сме длъжни пак да опитаме.