Разбира се, че цялата „сол“ на Панамските разкрития се отнася до Русия и висшия олигархичен кръг на Владимир Путин. Поне в това отношение онези, които захванаха да повтарят, че акцията целяла единствено удар върху Кремълския лидер, са по принцип прави.

Защото действително т. нар. офшорни зони са създадени от (глобалния) бизнес и за (глобалния) бизнес, поради което „изскачането“ на имена на крупни бизнесмени в разкритията от Панама нито са някакъв „скандал“, нито са нещо неочаквано. В много от случаите не са и нещо незаконно и позорно. Появата обаче на имената на хората от висшата власт в Русия и на близките семейни приятели на диктатора (които, както разбираме, никак не са „бизнесмени“) е скандал. Скандал е, защото ex professo тези хора не произвеждат, не би трябвало да търгуват, а (би трябвало да) управляват и да охраняват спазването на правилата от онези, които произвеждат и търгуват в Русия.  Или… да свирят на виолончело.

Но ето защо и изобщо не е най-интересно от кой (ЦРУ, Джордж Сорос и т. н.) били „поръчани“ Панамските разкрития или какво целели в международен или руски контекст. Далеч по-интересно е дали са верни. А нека забележим, че последното не смеят просто да отрекат дори Путин и приятелите му. Въпросният Ролдугин (виолончелистът и кръстник на една от дъщерите на диктатора), видите ли – обясни ни самият Путин – печелел наистина добри пари, но ги харчел за внасяне на музикални инструменти за руския народ. Два милиарда за музикални инструменти! Ако не сме чак толкова малоумни, бихме могли да съобразим, че само с половината от тези пари практически всеки жител на Русия би трябвало да е снабден (вече) с по един „музикален инструмент“, а великата страна да се е превърнала в най-гигантският симфоничен оркестър на планетата.

Но не за тези смешни обяснения и безсилни контра-атаки бих искал да говоря тук. Да оспорваш онези, които са решили да бъдат малоумни – да повтарят, че всички разкрития са чисто и просто „активно мероприятие“ на ЦРУ, че доколкото на името на самия Путин няма нищо – значи и „няма нищо“, а имената на „приятелите“ му излизат в разкритията безотносително към това, че са неговите „приятели“, е абсолютно безсмислено. С малоумието – независимо дали е натурално или съзнателно самоналожено –не бива да се спори.

Тук бих искал да вляза в задочен спор единствено с две групи хора, доколкото при това те не си позволяват да бъдат малоумни.

Първата е на т. нар. „нови леви“ – т. е. на онези, които смятат, че най-големият враг на съвременното човечество е глобалния капитал, който – получил вече възможност да „реди“ политическия и икономически пасианс в целия свят – водел до „глобално неравенство“, до подкопаването на устоите на нациите и културите, до създаването на „планетарна върхушка“ и „планетарна робска маса“. „Новите леви“, казвам, които тръбят, че капитализмът е навлязъл в нова (и още по-зловеща) фаза и от производителен (повинен само в това, че експлоатира световното „работничество“) се е превърнал в капитализъм на чисто виртуалните сделки, в капитализъм, в който парите се произвеждат от пари и от нищо друго – с две думи в „турбокапитализъм“. Претенцията ми към тези „нови леви“ във връзка с Панамските разкрития – особено ако са си направили труда да проследят главозамайващите финансови фокуси на виолончелиста, на говорителя на руския президент и неговата „половинка“, както и на дузина олигарси, обвързани с „Банка России“ („банката на Путин“), при които милионни заеми се взимат без обезпечение, после дълговете се опрощават и т. н. – не е да оспори техните убеждения, а единствено да поиска отговор на въпроса: оттук нататък, уважаеми, ще продължите ли да „локализирате“ турбокапитализма единствено „на Запад“, да говорите за „планетарната олигархия“ на Америка? Или ще имате поне тази честност – оставайки при своите „нови“ (или традиционни) леви убеждения – след запетая, да наредите сред „турбокапиталистите“ и олигарсите на Путинова Русия? Да престанете, сиреч, да дрънкате за глобалния капитализъм „на Запада“, да отделяте от него един „незасегнат“ от него (но пък застрашен в „антропологичните“ си основания) „Изток“, да фантазирате a la фашизоида Карл Шмит за разложителното западно, търговско-банкерско, движено от чиста алчност, „таласократично“ чудовище Левиатан, на което противостояло източното (да, идеократско, също властолюбиво, но далеч по-„човешко“) сухоземно чудовище Бегемот? Ще имате ли добрината, обмисляйки от днес нататък антиглобалистки инициативи от рода на „окупирай Уолстрийт“, да прибавите към тях нещо от рода на „окупирай Банка России“?

Всъщност аз не искам нищо повече от вас: останете си при убежденията, че „капиталът е кражба“, че новият финансов турбокапитализъм е пределна ирационализация на парите и т. н. (убеждения, които аз не споделям, но това тук е без значение). Останете си, казвам, при тях, но отговорете – Русия част ли е – както се оказва – от тази ирационализация на света? Олигархията на Русия днес (много по-персонифицирана, както става ясно, от „западната“, защото е олигархия на един единствен диктатор) противник ли е също на „новите леви“? „Новите леви“ с турбокапитализма ли се борят действително или – със „Запада“ и ако е второто (защото изглежда е), на какво основание отделят Русия от този омразен им „Запад“? Или защото (макар да са „нови“ леви) имат вмонтиран в „родовата“ си лява памет спомена, завещан им от „старите леви“, че Русия е страната на „победилия пролетариат“, че тя не може да не е „другото“ на Запада? И още – вмонтираната им от „старите леви“ дуалистична схема, че на тъмния „Ариман“ (Запада) Русия „изкони“ противостои като светлия „Ормузд“. Уви, уви: изглежда няма никакъв „тъмен“ Ариман и никакъв „светъл“ Ормузд, а всеобщо глобално далавераджийство, спрямо което „новите леви“ се оказват смешни патетични маргинали.

Втората група, към която бих искал да се обърна задочно, е тази на политическите „метафизици“. Пак повтарям, към онази част от тях, които няма да са дотам малоумни, че да вземат чисто и просто да твърдят, че Путин е „не при чем“ Панамските далавери, че парите на „приятелския“ му кръг не са го докосвали. Не е ли – ще ги попитам – изключително позорящо това, че онзи, когото геополитически маниаци като Александър Дугин величаеха като katechon („онзи, който задържа“ идването на самия Антихрист според загадъчното изречение но св. ап. Павел), който противостоеше на антропологическия „либерален апокалипсис“ настъпващ от „гейския“ Запад, който устояваше на „разрушаването на вековните християнски ценности“ от световния алианс на „либералите“ – се оказа… човек, който трупа (посредством финансовите инструменти на самия разложителен Запад) милиарди, които, според осведомени[1], крие тук и там? И не даже за да гарантира абсолютната си власт (която той така или иначе отдавна има), а за да се възползва от нея за личното си гарантиране и ориенталски разкош.

Нека ви го кажа, уважаеми метафизици: разкрилият се факт, че Владимир Путин, освен, че е „абсолютен властелин“, че е „властелин с глобални геополитически, традиционалистки визии за Русия“ и света, е също (а може би и преди всичко) глава на олигархичен кръг за лично облагодетелстване, е тежък морален и – ако щете – естетически удар върху него. Защото порокът на чистото властолюбие, на човекобожеството дори в очите на онези, които го припознават като порок – винаги е имал ореола на една романтическа демоничност. Властолюбецът може да бъде ненавиждан, проклинан, но винаги помалко (това е слабостта на грехопадналия човек) бива и [страхо]почитан. Ето защо и до днес даже онези, които смятат световните завоевателски амбиции на Наполеон за патологични, го смятат за „велик“ (психопат). Онези, които ненавиждат идеократското човекобожество на Сталин и се ужасяват от неговото завоюване на половин Европа, ненавиждат и до днес се ужасяват с респект от демоническата фигура на доброволния заточеник във вилата в Кунцево. В дяволската същност на Наполеон, на Сталин (може би и на Хитлер) ужасеното и отвратено чувство на човечеството раз-чита някаква (именно дяволска, демоническа) сила – съзерцава я (спонтанно, поради грехопадналостта си) в регистъра на „възвишеното“ (което и когато плаши, респектира). Ето защо пък за привържениците си подобни фигури винаги се надаряват с почти божествени (месиански) черти.

Порокът обаче на алчността, на сметкаджийството и, особено на разточителното и показно богатство е винаги предизвикващ омерзение порок. В разкритията, че Путин (чрез свой доверен „приятелски кръг“) изглежда е натрупал милиарди, че е „въртял“ (това е думата, ако се запознаем с механизмите) спекулативни сделки, няма нищо естетически възвишено. Задкулисната ловкост в придобиването на (лично) богатство – когато я върши политик и лидер на „велика сила“ е низменно – излагащо го качество. Алчността и „далавераджийството“ са (нека се изразим на руски) „мелкие бесы“. Те са демоническото в неговата  истина: те са нищо-жество. Да искаш да „завладееш света“, да оглавиш „световната революция“ може да бъде видяно като маниакална (именно човекобожеска) илюзия, като заслепеност. Но да трупаш дворци, вили, да „въртиш“ парични богатства, да притежаваш (както твърдят) яхти и курорти е – нещастничество. Защото с безумието на човекобожието си би могъл да нанесеш рана дори на цялата планета и с нея – поне – да останеш „в историята“. Но порокът на онзи, който размишлявал в себе си какво да стори с препълнените си житници и решил: „това ще сторя: ще съборя житниците си и ще съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се.“ (Лук. 12:18-19), заслужава само едно от Истината – възклицанието: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“ (Лук. 12:20).

Чуйте Божественото презрение в това „безумнико“, чуйте естетическото отвращение в него!

Как оттук нататък ще величаете Путин като консервативния стожер срещу „либералния апокалипсис“, уважаеми политически метафизици? Как ще превъзнасяте този „бос на офшорните си приятели“ като есхатологичен „katechon“? Как ще ни сочите „гейството“ на Запада като най-големия порок пред лицето на разкрилото се позорно далавераджийство не даже на върхушката на уж борещата се с него държава, а на един кръг от президентски „авери“? Ето го истинският удар от Панамските разкрития: Путин не е (дори) „демон“. Той е офшорен тарикат. Митичният „katechon“ е „мелкий бес“. Въобще не е сигурно даже, че иска да съкруши световния западен „хегемонизъм“, да смаже „либерастката“ язва. Може би иска просто да разширява житниците си. Колко жалко е това!

Ето защо още от сега предвиждам: пред лицето на този конфуз всички политически метафизици и всички „нови леви“ – дори да не са малоумни – ще възприемат една единствена тактика – глухо ще повтарят, че „това не е вярно“. Защото наистина, ако е вярно, какъв позор за „katechon“-а…