Николай Флоров
Всичко започна от момента когато на срещата за ядрена сигурност на 24 март 2014 година в Хага президента на САЩ Барак Обама декларира на всеослушание, че Русия е нищо повече от регионална сила, че заплахите към някои от нейните съседи са израз на слабост, а не на сила. Той допълни също така, че Путин иска да възстанови предишния си статут на световна сила.
Само дни преди това (на 16 март) беше проведен референдума за присъединяването на Крим към Руската федерация – не анексиране, а присъединяване!
Путин, явно раздразнен от това понижаване на международния статут на Русия, реагира злобно срещу Америка, която според него се има за изключителна. Някои наблюдатели предположиха, че зад тая реакция на Путин прозира кагебиста-расист, на който един американски негър дава уроци.
На 17 юли същата година над Русия беше взривен с ракета малайзийски пътнически самолет и триста души, на прачета или като цели трупове, полетяха от десет километра височина към своя край, разпръснати на много километри. С пълно пренебрежение към човешкия живот, Путин отрече всякаква вина.
Ехото от тоя пиратски акт още не беше заглъхнало и през ноември същата година в Брисбейн, Австралия, се състоя срещата на G20, тоест двайсетте най-големи икономики на света с участието на 4,000 делегати и 2,500 журналисти. По тая причина някои от лидерите на страните-участнички имаха сериозни причини дали на срещата да участва и Путин.
Той все пак беше поканен. Кой знае защо, заедно с него като придружение пристигат, без изобщо да са обявени публично, един разрушител, един ракетен крайцер, един буксир и един танкер за гориво, кандилкащи се в международни води покрай бреговете на Австралия. Буксирът е неотменна част от плаванията на руската флота не само поради ненадеждната й морска техника, но и поради липсата й на бази на чужда територия. Така и никой не разбра защо на Путин му е била нужна такава компания.
Проблемите на Путин почват още в началото на срещата. Той вижда тогавашният канадски премиер Стивън Харпър и протяга ръка за здрависване. Харпър го поглежда и казва: «Аз ще се здрависам с вас, но ще ви кажа следното – вие трябва да се изтеглите от Украйна!»
Харпър е заклет антикомунист и отдавна едва понася руските претенции към Арктика, демонстрирани с полети на допотопни руски бомбардировачи и подводни авантюри на самия Путин със забиване на руското знаме на дъното на Ледовития океан с явни териториални претенции и без да пита никоя от страните около този океан.
Преди срещата в Брисбейн австралийския премиер Тони Абат обяви, че ще се изправи директно срещу Путин (той обаче използва думата shirtfront, използвана в австралийския футбол със значение да повалиш противника си на земята като го блъснеш с рамо в гърдите).
Че на такъв световен форум Путин беше загърбен от всички беше ясно като бял ден, но кулминацията дойде накрая на срещата, когато Путин беше обслужван абсолютно сам на маса за шест души. Това беше показателно унижение. Някои журналисти го взеха на майтап, припомняйки че така самотно са вечеряли някога имперските особи на Русия, а други дори се оглеждаха дали Путин не е бил придружаван от човек, който да опитва първи поднесената му храна, както в средните векове.
Някои казват, че в основата на путиновото озлобление стои преди всичко епохалната загуба на Украйна. Това е доста евтино твърдение, тъй като географски границата на Русия с Украйна е неохраняема и рано или късно ще престане да бъде разделителна линия между двете. За това обаче Русия трябва да преориентира приоритетите си към икономически интереси, а не към териториални експанзии.
За империалист като Путин това е невъзможно, тъй като величието на неговата Русия е на първо място, а след това всичко друго. И докато е така, тя ще си остане регионална сила с голяма вероятност да губи още от териториите си, и то без пушка да пукне.
За всички обаче е ясно, че днес Русия се управлява от новото-старо КГБ, което все повече прилича на новото-старо руско мракобесие.