«ТАЗИ ВЕЧЕР ДЯВОЛЪТ ОБЛЕЧЕ РАСО – ЛЮБИМИЯ СИ ТОАЛЕТ...» (Христо Смирненски)

Синодалните духовници-полковници (по думите на Радой Ралин») мъдруваха, мъдруваха и най-после измъдриха:  всички, които са изпаднали в ерес или разкол, трябва първо да се върнат в православната вяра и окажат послушание и едва тогава чрез покаяние те могат да бъдат приети в църквата.

На полковниците им предстои велик събор през юни на остров Крит, така че те е трябвало да излезат с обща позиция. А сега, читателю, четете внимателно, защото това е позицията им:  ОСВЕН СВЕТАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА НЕ СЪЩЕСТВУВАТ ДРУГИ ЦЪРКВИ, ОСВЕН ЕРЕСИ И РАЗКОЛИ!

Аферим, пашо, машалла! А сега вижте какво е станало в 325-та година. В Близкия изток се вихри с всичка сила арианството, тоест учението на египетския презвитер Ариус с много негови съмишленици. Ариус съвсем не е готов да изостави древната диалектика и свободата на вероизповедание, типична за древността, за някакво тесногръдо еднобожие. И така, някъде в 318 година  той излага идеите си и с убийствена аристотелска логика  отрича божествената природа на Исус. Гонят го от Египет в Антиохия – голям град и духовен център с дълбоки древни традиции на мисълта.

Движението му получава огромна подкрепа навсякъде в Източната Римска империя и това принуждава Костантин Велики да свика първия събор на владиците в Никея в 325.

Представете си сега, читателю, как тия хора с блеснали от убеденост очи буквално са си биели шамари пред него, докато са дискутирали каква е природата на новия бог – земна, небесна или и двете!

Това само по себе си нямаше да има особено значение, ако не беше накарало Константин да вземе решение, невъобразимо за никой римски император преди това – той принуждава събора да осъди безпрекословно и в неоспорима форма арианството.

Това, читателю, е бил акт на най-могъщия владетел на тогавашния свят, който е пожелал да приеме съществуването на абсолютна истина в интерес на така наречената  “political expediency”.

Ето така започва «цезаро-папизма».

Изглежда обаче той е бил впечатлен  от арменската държава, която още в 301 година (за пръв път в историята) приема религията за държавна. Армения обаче изобщо не си е представяла каква огромна реакция ще предизвика този акт във вид на опониращи и направо враждебни секти и движения срещу държавата.

От къде, ще попитате, синодалните български попчета са развили тоя вкус към абсолютната истина? Кой ги научи на такава непримиримост към всички останали вероизповедания и чувство за богоизбраност?

Спомнете си, че само преди няколко седмици и не за пръв път те гостуваха на водка и сельодка на московския патриарх без дума да обелят, без никого да информират! От скъпата им Русия се носят имперски нескрити мечти за Проливите, за Божи гроб, за руското православие като единственото праведно на тоя свят!

Абсолютната истина, читателю, им е нужна така, както на комунистите им е нужна пролетарската диктатура. Без нея те не могат да дишат. Без нея умират.

Иронията в случая е, че България и до днес е една от най-еретичните страни на континента – изобилна на движения, течения и традиции. За любопитните да припомним какво става след Константин.

Самият той (дарданец от Ниш) е покръстен на края на живота си от... арианец, а от едната страна на монетите му е още Sol Invictus – напълно езически символ!

Майка му, явно с голяма роля за покръстването му, отива да намери Божи гроб в Йерусалим и... го намира. Повече от три века след Христос тя заявява че го е намерила в една от многото празни дупки!!! А как е разбрала, че това е гроба? По думите й: «със страст и традиция»!!!   

Какво става след Кностантин?

Още по негово време самият имперски  елит е разкъсван от различни мнения. Дискусии, съмнения, и изчакване са типични за цялото население във всичките му нива, а отгоре на това  в 242 година персиеца Мани, напълно в дуалистичните традиции на Източната Римска империя, вече е излязъл с доктрина, която разделя света на две – небесния свят принадлежащ на Бога, а земния на дявола. Движението му набира толкова много последователи, че заплашва да стане официална религия и император Диоклециан го забранява с официален декрет още в 300 година. От това манихейството съвсем не спира.

Новият бог без съмнение не е спечелил последователите си още от първия ден. И как би могъл, когато дори в 431, тоест четири века по-късно и един век след Константин, патриарха на Константинопол Несториус е заклеймен на събора в Ефесус за това, че е приел двойната природа на Христос – земна и небесна (божествена). От своя страна Евтих, архимандрита на Константинопол, приема само божествената му същност. Той обаче е заклеймен на следващия събор в 457, на който се приема двойната природа на Христос – земна и божествена.

Тази «божествена комедия» не свършва до тук. Арианството продължава да печели привърженици, а споровете се ожесточават: балканските владици на готи и траки, всички привърженици на арианството, са изхвърлени от църквата не само на събора в Никея, но и на събора в Сердика 343 и този в Аквилея (Италия) в 381.

Империята явно губи класическия си начин за разрешаване на конфликти. Някои от владиците знаят още преди съборите какво ще се случи и изобщо не отиват. Това са влиятелни имена като Силвестър, владика на Крайбрежна Дакия (северна България и южна Румъния), Авксентий от Силистра, Секундиан от Мизия, Максим и Улфила от Никополис – последния е особено важна личност поради първия си превод на библията на готски език. Един особен детайл – повечето от владиците са пратени като мисионери за покръстването на готите в Румъния и Тракия. Те са родени в Мала Азия и са ариани по убеждение. Улфила е лидер на така наречените малаготи, заселени в района на Търново. От там и голямото му значение като духовен център в късната античност и ранното средновековие – подробности още невключени в официалната история на България, тоест тогавашна Тракия.

Арианството, манихейството и по-късно богомилството се оказват много по-устойчиви, отколкото империята може да контролира и обхващат голяма част от населението на Балканите (специално днешна България и Македония) през цялото средновековие.

На тоя фон няма никаква особена нужда за възвеличаване на покръстването на прабългари и славяни, без да бъде призната еволюцията на християнството за много векове преди това, нарочно избягвано и до днес. Тяхното покръстване има своето значение само колкото да приобщи още две  агресивни общности, дошли да се възползват от предимствата на една цивилизация като Римската империя и да останат там. Самото покръстване е било условие за тяхното оставане в отдавна вече покръстените тракийски земи.

Много по-важен въпрос е до каква степен ариани, павликени, манихеи, богомили и катари са разпространили идеите си в западните земи на континента, където по-късно дават началото на църковната реформация. Това е приноса на Балканите към духовната еволюция на континента Европа, тоест така наречените «ереси» като опозиция на официалната църква.

Една от причините за непознаване на тяхното влияние в българската история е нарочното им изолиране от българската църква - тази предразсъдъчна  комунизирана институция, заспала в средновековната си откъснатост от живота. Днешната й аспирация към абсолютизъм показва само до каква степен тя е политизирана комунистически и в услуга на руската патриаршия. Това автоматично я определя като реакционна и анти-българска организация с чисто конспиративен характер.