Свободата днес и тук 19 Юли 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Възкресение в най-красивия час на нощта

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Димитър Бочев, http://kultura.bg

 

Не ще и дума, че ако се яви на следващите избори, Тато ще ги спечели по-убедително от всички печелели ги в демократични условия партии и коалиции.

“Ако човек прави само онова, което се изисква от него, той е роб.
Ако прави повече от онова, което се иска от него, той е свободен човек.”

Древнокитайска мъдрост

Като гледах тези дни парадите (на живо не ща и да ги зърна – аз и по телевизията едва ги изтраях) в центъра на столицата, чиито пищни ритуали ми напомниха смразяващите отминали (до голяма степен само линейно, само календарно отминали) времена, изведнъж се размечтах и се запитах какво ли би станало, ако Тодор Живков, наричан с такова искрено и нескривано умиление от потомците си Тато, изневиделица възкръсне. Впрочем не се размечтах аз – мечтите са винаги възходящи – а се поуплаших. Дори само представата за подобен сценарий вледенява – колкото и неосъществима да е тя. Защото не ще и дума, че ако се яви на следващите избори, Тато ще ги спечели по-убедително от всички печелели ги в демократични условия партии и коалиции. Ще ги спечели легално, както и Хитлер легално ги спечели навремето, възползвайки се от дефектите на демокрацията. Които са извечни и неизкореними – да ги изкореним, би значело и самата демокрация да изкореним. Така че ще спечели, несъмнено ще спечели Тато изборите и ще го стори по силата на онази демокрация, която десетилетия наред той собственоръчно души и дави. При това, докато демокрацията громи с цяла фаланга придворни до рамото и с цял репресивен апарат в ръцете си, изборите ще спечели сам-самичък, индивидуално ще ги спечели, еднолично ще тръшне всичките си конкуренти и опоненти в земята, без да прибягва до подкрепата на комунистическата си партия дори. Нито милиция, нито централен комитет, нито политбюро му трябват – той си е себедостатъчен, собственото му реноме го обслужва по-предано и от народната власт. Само името му, само споменът за него и легендата след него стигат, за да го възкачат на престола. И ако за мен този спомен е уплаха и предупреждение, в национален мащаб това явно не е така – нацията ни се нуждае от водачество на вожда по-насъщно и от демокрацията, и от всичките й настоящи човешки права и граждански свободи накуп. Събитията ще протекат, както геният на Достоевски прогнозира в романите си: озверените тълпи ще хвърлят обратно в нозете на владетеля всички дарени им права и свободи, всички станали с времето непотребни духовни блага ще пратят по дяволите и ще поискат в тяхна замяна блага материални, хляб и жилища ще поискат. Ако за шепата одухотворени наши съграждани свободата е висше благо, което чрез присъствието и отсъствието си осмисля и обезсмисля всички останали блага, за бездуховните маси (а масите са по правило бездуховни) съвсем не е така – те с готовност ще преотстъпят и изтъргуват правата и свободите си срещу едно социално обезпечено безправие, срещу една измамна обществена сигурност, срещу едно благоденстващо робство ще ги разменят. Така е не само с родните – така е с всички маси. И ако в най-проспериращите държави народите търпят демократичните си държавници, то е не толкова защото, видите ли, тези народи са по-свободолюбиви и по-извисени от нашия, а преди всичко защото, за разлика от нашите, техните държавници са съумели да съчетаят демокрацията с благосъстоянието, политическата с материалната култура.

Но да оставим техните постижения и да се върнем към нашата нищета, към хипотетичното възкръсване на Тато да се върнем. Който за мен не е никакъв тато, а един малограмотен и по андрешковски повратлив и предприемчив тиранин. След като днес нацията ни гъмжи от негови фенове, защо не се намери някой негов разтропан приемник, който да яхне вълната на живковизма и да си спретне кариерата? Тук вече нещата се усложняват, психологизират се и се балканизират. Живковизмът е масов, но Живков е, слава Богу, един. На неговата неповторимост нацията ни дължи много. Живков се превърна за милиони в Тато, защото бе един от нас. Или по-скоро успя да ни придума, че е един от нас. Казано по-откровено, той съумя да осребри безличието си. Той не блестеше с индивидуални качества, които да се превърнат в преграда между него и масите – и затова се сля така успешно, така неотлъчно с тях. Негова бе тяхната посредственост, негови бяха техните битовизми, негови бяха безгръбначието и тарикатлъците, чрез които редовият човечец оцеляваше социално ден след ден. Така погледнато, Живков действително бе човек от народа – за да управляваш, както е известно, трябва да въплътиш в себе си не достойнствата, а пороците на управляваните. Докато в най-цивилизованите общности лидерите надвишаваха избирателите си чрез интелекта и културата си, нашият се разграничаваше от тях само чрез авторитаризма и чрез феодалните си номенклатурни привилегии. Няма съмнение, че ако получеха шанса да застанат на негово място, дори много от политическите му противници биха се държали по същия колкото елементарен, толкова и безскрупулен начин. Ако властта разединява, манталитетът обединява. А манталитетът е по-силен от властта така, както психологията е по-силна от морала. Това обяснява донякъде държавническото дълголетие на Живков и неговия възход от апаратчик в Тато, това обяснява и дълголетието на посмъртното му наследство, за което, като всеки интересчия, той се погрижи приживе, съхранявайки го за благото на кастата и връчвайки го впоследствие на съотборниците си от БСП. А като прибавим и свойството на балканския ни нрав да боготвори всяка държавна власт и да обожествява нейния лидер, който и да е той, необяснимото дълголетие на Живков и живковизма става още по-обяснимо. По-нататъшното търсенето на обяснение ще ни отведе до онези присъщи на непорасналите екзистенциално нации патерналистични, етатически общества, в които държавата набъбва и се изражда до свръхдържава. Тази свръхдържава бе доведена до крайност от родния тоталитаризъм, чиято еднопартийна структура закономерно прерасна в един модерен цезаропапизъм. Под негов аранжимент ролите бяха подобаващо разпределени: следвайки един скициран още от бащата на психоанализата модел, държавникът градира (или деградира – въпрос на гледна точка) в суров и авторитарен баща на нацията. Поданиците му пък се отнасяха към него със сервилността и раболепието на осиновени, тотално доминирани, безпомощни и безропотни деца. Така се стигна до онзи деструктивен садомазохистичен поведенчески модел, който предполага всестранна взаимна зависимост и който е типичен за всички деспотични системи, включително и за деспотичните интимни отношения. Крайният резултат може да бъде само един: деперсонализиране и инструментализиране на личността, което е толкова по-цялостно и обвързващо, колкото по-абсолютен е и абсолютизмът.

А къде бяхме ние, какво бе собственото ни участие в злата ни участ? Неосъзнато, полуосъзнато и съзнателно, но при всички случаи пълномерно. Неведнъж съм казвал, че робството е не еднопосочен, а двупосочен, корелативен процес, сиреч сделка, социална договореност между робовладелеца и роба. Робовладелецът поема менторството над роба, а последният се себепоставя в негова власт. Ако едната от страните не подпише договора, сделката няма да бъде сключен и робството няма да се състои. Шепа родни творци като Георги Марков, Атанас Далчев, Асен Игнатов, Христо Огнянов, Цветан Марангозов, Константин Павлов, Радой Ралин, Валери Петров, Христо Ганев, Иван Радоев, Николай Кънчев, Иван Цанев, Христо Фотев, Недялко Йорданов, Калин Донков, Милчо Левиев, Кристо Явашев и малцина други не подписаха сделката и останаха извън робството – колкото и всеобщо да бе то. Едни от тях предпочетоха премеждията на изгнанието. Потъвайки в усамотеността на една дългогодишна вътрешна емиграция, останалите дадоха нагледен пример как реши ли човек и в дебрите на тоталитаризма може да живее достойно. Доколкото платиха собствена, лична цена за свободата си, тези благородни люде я осъзнаха по-ясно и я остойностиха по-високо от всички други, бяха несравнимо по-свободни от милионите си съвременници и технократични роби в парламентарните западни държави, чиито болни от пресищане жители нито съзнаваха правата и свободите си, нито знаеха какво да правят с тях. Докато кварталните бакали в Манчестър и Хамбург бяха пасивни реципиенти на подарените им от външни обстоятелства човешки права и граждански свободи и нехаеха за тях, пропилявайки ги по кварталните си бакалници, малцината наши автори, извоювали с неимоверни усилия и рискове независимостта си от режима, преработиха злата си участ в творчество. Всичко, което човек създава в рамките на регламента, е част от робството, а онова, което твори и сътворява извън тези рамки, е свобода. Която, недостъпна за партийната цензура, триумфираше по литературните страници. Какво правеха в това време останалите им братя по перо ли? Донасяха ги агентурно, одумваха ги по сводки и медии и възпяваха собствените си палачи. Как ли? Ами така, както Георги Джагаров поздравява Тато за рождения му ден:

Да, жив и здрав! С деца и внуци!
С приятели и цял народ!
Размахвайте дори юмруци,
но ни водете към възход!

Защото Вие сте обречен
и от живота сте избран
мига, деня, самата вечност
да преустроите по план!…

Не мога да удържа на изкушението да спомена и друг един майстор на мерената реч – Павел Матев – и неговата ода, възпяваща героизма и честта на най-позорните и безчестните: бойците от Тихия фронт, онези платени агенти на Държавна сигурност, чиято невидима, но неограничена власт над сънародниците им превръщаше конгресната партийна добронамереност в перманентната злонамереност на делника. Става дума за любимците на библиотека „Лъч”, за щита и меча на комунистическата партия става дума, за практиците, за приложниците на онзи цинизъм, на онази грозота, която спечели с еднаква вещина и моето презрение, и възторзите на поета:

Те живеят без име, без слава,
тихо носят честта и дълга
и оставят жени и любими
в най-красивия час на нощта!

Милите! Как да не се трогне човек при такова себеотрицание в името на род и родина, при толкова безкористна всеотдайност, как да не ги зачете поетът, след като с пръст на спусъка те и пътя на неговата високопоставена държавна кариера към висините на ЦК разчистваха, как да не им се отблагодари с някое-друго спретнато като бонбониера куплетче за спестените, за пропуснатите от тях в негова полза сексуални наслади! Че цитираните строфи са бездарни, не ще и дума, но техните автори съвсем не са бездарни писатели. Това обстоятелство обаче не ги оневинява, а напротив – то е утежняващо моралната вина обстоятелство. По своята органика литературата е човекознание, литературен талант значи преди всичко респект към личността, а всеки респект към личността на другия започва със себереспектиране. Автор, който цени перото си, едва ли би го поставил в услуга на тиранина, едва ли би похабил словото си, превръщайки се в химнописец на разврата и злото. Подобни словоблудства нямат брой в полувековната история на социалистическия реализъм, под техните пасквили стоят имената не само на хиляди бездария и графомани, а и на талантливи творци като Багряна, като Блага Димитрова, като Любомир Левчев, Людмил Стоянов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Павел Матев и много други. Че изпод перата на тези автори излязоха и произведения с несъмнена художествена стойност, е факт, факт е обаче и обстоятелството, че литературната им дарба не ги направи по-добри хора, не ги предпази от гражданското им безчестие.

Но да се върнем обратно към началните ми страхове. След като живковизмът и днес е налице, ако възкръсне значи Живков физически и в качеството си на Тато за радост на милиони отново яхне държавната власт, аз ще трябва отново да изживея всички кошмари на студентската си младост: да бъда отново изключван от секретаря на фебето, куката Тодор Ников, от университета, да бъда отново арестуван от капитан Таньо Танев в най-красивия час на нощта и отново запрян в следствените килии на Държавна сигурност, след което отново да бъда въдворен на местожителство в най-дълбоката и недостъпна провинция, отново да се себепретворявам в поданик на Нейно Величество нидерландската кралица, отново да вляза в самоличността на хипаря Йост Ферверда, отново да тръпна на варненското летище с фалшивия паспорт в потните длани и премалял от страх, че униформените пазванти на демаркационната линия ще ме разпознаят по българската кал под ноктите ми. Стар съм вече за такъв неудържим наплив от нови авантюри. А за техния драматизъм съм още по-стар. Предпочитам те да не ми се случват отново. Но предпочитанията невинаги питат хората. И понеже не мога да променя тази пуста подредба на света, а живковизмът расте и крепне ден след ден пред смаяните ми очи, не ми остава нищо друго, освен да удрям до изнемогване буква след буква по клавиатурата и да свързвам буквите в думи. Вярно е, че дума дупка не прави в битието, но душата все таки успокоява. Едно слово ми е останало и с него си балсамирам старините. Зная, съзнавам, че то няма да ми върне онези животворни надежди, с които емигрирах обратно, реемигрирах рамо до рамо с Асен Игнатов в началото на 90-те от бърлогата на класовия враг в новоосвободеното отечество, но все ще поразреди, ще поразмие някак си обзелата ме безнадеждност. Да спра марша на онези хвалители и реставратори на злото, които май и демокрацията ще надживеят, аз и със съдействието на Портал „Култура” едва ли ще смогна. Това може да стане само на цената на свободата, която истински свободният човек желае както за себе си, така и за политическите си противници, а за мен това е прекалено, недопустимо висока цена. Предпочитам заплахата на възродения живковизъм да виси като дамоклев меч над главата ми, отколкото на тази цена себеутеха да постигна. Това ми предпочитание ме обрича на самота и доживотна тревожност, но съавтор на бъдещи злодейства не ме прави. Е, стига ми и тази награда – духовната оскъдица на нашите зли и сбъркани времена ни научи на скромност в претенциите. След незабравимия урок, след посменните упования и крушения на вчерашните и днешни времена и безвремия не ни остава нищо друго освен колебливата надежда, че – както уверяват древните духовни водачи – умереността в желанията облагородява…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацанеГенезис ІІСинеокият слепец, Хомо емигрантикус и др.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional