Свободата днес и тук 20 Юли 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

​Понтонният мост

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Ванцети Василев*, САЩ, http://www.faktor.bg

 

 
 
 
 

Снимки: Бисера Виденова

„Никога не забравяй, че „Те убиха Човекът!“


Авторът

Двата бряга бяха свързани с дебели дъски, подобни на траверси, наредени в дълга редица. Аз бях в разнородна група от хора, вперили очи с очакване към отсрещния бряг на острова. Шумно оживление извести появата на камионите, които като два бръмбара подскачаха на всяко съединение между траверсите. Изпод брезентите покриващи камионите наскачаха мъже и се запътиха към нас. Един от тях трябваше да е баща ми и аз се опитвах да го разпозная, но преди да успея две силни ръце ме подхвърлиха във въздуха. Беше той. Годината - 1950 и току що бях навършил пет години. Брегът на който чакахме, бе на с. Белене, а понтонният мост го свързваше с остров Персин, където бяха българските зекове или най-големият концентрационен лагер, наречен трудово- възпитателно училище.

Това е случка, която никога не забравям. Понякога паметта ми се поддава на изкушението да спори сама със себе си - не, не бяха два камиона, бяха три, концлагеристите дойдоха пеша, конвоирани от мрачни хора с автомати, но после смирено се връща в първоначалната рамка на спомена от детството ми- понтонния мост и двата камиона.

65 години по-късно

Приготвям се за пътуване до острова. Този път ще прекося провлака между двете суши по понтонния мост. Нервнича и бързам, защото очаквам километри преди селото или даже преди Търново да попаднем в трафик, който да пълзи като костенурка напред. Напразно, дори да намериш място за паркиране в селото е лесно. Но ние, трима сме, искаме да изпитаме същото чувство, както лагеристите и продължаваме към небезизвестния Втори обект. Майска жега е, телата ни подскачат в колата по неравния път, прозорците са отворени, но се налага веднага да ги затворим - отвън нахлуват конски мухи, жълто-кафяви, хапят ожесточено и на мястото на ухапването порастват червени сърбящи подутини; стотици са, като надвиснали черни облаци. Тук са били винаги заради влагата и птиците и по същия начин са хапели всеки, който стъпва на острова.

Вечерта, преди пътуването, отварям фото-архива на майка си. На гърба на първата снимка грижливо е отбелязала: Белене, 1991 г. Следващата снимка е от 1992 г. Следва прекъсване. После посещава острова на възпоменателната дата още два пъти. На последната от тях не виждам лагерист №1 от книгата ми „Семената на страха“. На гърба й майка ми е написала: „Синко, на тази снимка няма да откриеш един от твоите лагеристи. Напусна този свят.“ Сега остров Персин е затвор. Движим се по означените черни пътища, ограничени с оранжеви ленти и предупредителни знаци: „Не влизай!“ Стигаме до двуетажна сграда, съоръжения, зелени военни камиони, зад тях вишка, фотографии от предишни възпоминания, надписи за предназначението на мястото и сцена, на която младежите и девойките от трупата на падре Паоло Кортезе, ще изнесат спектакъл -възстановка за живота в лагера. Пристигналите да отдадат почит на жертвите на комунизма са не повече от хиляда души и около дузина останали живи лагеристи. Дочувам глас зад гърба си, отправен към познат архитект. „А вие имате ли пострадали, та се натискате за проект за мемориал?“ Архитектът отговоря с единствено логичния въпрос: „А трябва ли?“ Мястото наистина е подходящо, но идеята е неосъществима. Струва ми се, че тъмна ненормална сила я предлага за да може постепенно да я умъртви в последвалите я дискусии. Тъмната сила е сговорната дружина на престъпниците, които създадоха този и подобните нему лагери. Подкрепящата я тълпа е обединена от нелечима инфантилност и шмекерски облаги. Там може да се отиде само веднъж годишно в деня, в който отдаваме почит на жертвите на комунизма и ме преследва страхът дали от някоя вишка охраната няма да застреля заблуден посетител или отчаян беглец? В останалите дни от годината там остава затворът - вече само за криминално проявени. Такъв мемориал е нужен и това е най-точното място, което би могло да се превърне в парк, но къде ще се премести затворът? От затвори все още има нужда, явно. Преди всичко трябва да се стигне до консенсус в нацията ни, че това са събития от определена епоха и мемориалът ще се издига като предупреждение за бъдещите поколения да не допускат отново събития, като тези извършени на острова. А може би той е постигнат и мемориалът ще бъде построен без излишни дискусии, целящи да го умъртвят. Освен това ще балансира броя на паметниците,  задигнати в памет на убийците, превъзхождащи многократно тези на жертвите.

Картичка от лагера на смъртта

„Никога не забравяй, че „Те убиха Човекът!“- бе написала върху картонче с размерите на пощенска картичка майка ми и го бе пъхнала в края на един от албумите, сякаш бе епитаф на некролог. Търся познатия архитект да му внуша моята идея. Всъщност тя не е моя. Тя идва от лагеристите. Намираме се на така наречения Втори обект по времето на лагера. Ще го заведа зад сцената и ще му покажа къде се намира румънския бряг. Няма да можем да отидем там, защото сега е забранено заради затвора и ще му кажа: „Там е убит Човекът!“, така наречи и статуята, която бих желал да има, ако ти възложат проекта. Там е убит лагеристът Иван Йондев от Кюстендил. Причината за убийството е, че веднага след пристигането на групата, в която е и той, комендантът нареждал на лагеристите да излизат пред строя един след друг и задавал въпроса : „ Партия, принадлежност?“. „Земеделец, анархист, широк социалист, фашист-звучали над острова отговорите им. „Ти какъв си?“- попитали Йондев. „Човек!“ - отговорил. Въпросът бил повторен, отговорът - също. Потретили. И пристигал неизменно съшият отговор. Постъпка, заради която името му се намества 

в черния списък на бъдещите жертви

Малко след това лагеристът прави второ прегрешение. Изпраща колет със свои вещи до семейството си в родното су място и сред тях е ръчния му часовник. Получава отговор от близките си, че в колета не са намерили часовника. След време го вижда на ръката на човек от охраната. Написва оплакване до управата. Наказват и отстраняват крадеца, но вече смъртната присъда витае над главата му. Един ден, когато са на полето и работят, Йондев иска разрешение да отиде встрани в храстите да пикае. Минути след това се чува стрелба, а вечерта на проверка казват, че е направил опит за бягство. Убива го войникът от граничната застава Павел (наричали го Павлето) от с.Тъжа, Казанлъшко. Месеци след това, угризенията на съвестта го довеждат до признанието, че офицерът Николов му е заповядал да стреля. „Те убиха човекът!“ - казвали след всяко ново убийство коцлагеристите. Има една история, свързана с понтонния мост, която си спомних вървейки по него. Описана е в мемоарите на двама от участниците в нея. И двамата наричат главите в книгите си  еднакво: „Понтонът „Ужас“. Споменавам ги хронологично - Недялко Гешев в книгата си „Островът на обречените“, това е и първата появила се на бял свят книга за концлагера „Белене“(1) и Петко Огойски в първия том на трилогията си „Записки по българските страдания“(2). Денят е 12 януари 1953 г. Снеговете в Унгария и Чехия се топят и водите на Дунав се вдигат заплашително около архипелага на Беленските острови. Управата и охраната на  островите се е нанесла в административните сгради, разположени на най-високите части на остров Персин. В бараките на лагеристите водата нахлува и най-ниските нарове са залети. Започват да се катерят върху горните нарове. Четни или бригадни отговорници, докарани временно за няколко месеца за извършени дребни прегрешения на сушата, са сред лагеристите. Между двете групи започва ръкопашен бой. Охраната и милицията се отзовават на виковете на своите слуги и дебаркират на острова с лодки и понтонни блокове. Лагеристите са качват на покрива, но са свалени оттам и пребити от бой. Качват ги на 3  понтона. На третия от са изпратени само извиканите от полковник, който чете имената им от някакъв лист. По-късно отвързват този понтон и го насочват към течението на реката. Свечерява се, вали суграшица. Понтонът се носи в неизвестна посока. Симеон Христов - Монката от Русе им казва да се опитат да намерят някаква дъска за да я използват като гребло. Монката е моряк. Напипва нещо в тъмнината, което се оказва кол, стърчащ около метър над водата. Това е телефонен стълб, висок 6 м. Събират колани и връзки за обувки и успяват да се завържат за него. Надеждата е жива само за миг. Понтонът вече потъва. На него могат да се съберат 15 човека, а те са повече. Нямат време дори да се преброят. Това правят на другия ден сутринта - бройката е 35. Намират на дъното дупка, през която нахлува вода. Свалят обувки и шапки започват да изгребват водата. Някой дава тон за песен: „Балкан ечи, вятър стене“, следва „Заточеници“. Чуват шум на моторница и светлината на прожектора от нея ги заслепява - охраната. Завързва понтона им и го закарва на буксир до помещението на милицията. Там осъмват. Вият се вихрушки, температурите са под нулата, водата около тях замръзва, изгребването спира. „Тук ще мрете, не разбрахте ли?“ подвикват им милиционерите от преминаващите моторници. Георги Генов от Плевен се опитва да се самоубие. Спасява го Петко Огойски. Вечерта на следващия ден, трети поред, моторница с двама милиционери и двама надзиратели, с насочени автомати към тях ги закача на буксир и ги изтегля. Разрешават им да спят в празните бараки, където долният ред легла са все още под водата, а горният е едва 10 сантиметра над нея. Започват да се разтриват и използват наличните примитивни неща за да намалят пораженията от побоя и измръзванията. Мястото прилича на лазарет. През нощта някои халюцинират. На следващия ден виждат, че ги водят към пробития понтон.  завързват понтона за кол, близо до помещението на милиционерите. Полага им се по едно канче рядка чорба, която доставят на обяд, а разливат порциите полузамръзнали вечер. Ядат с ръце. Има само една алуминиева лъжица, с която Петко Огойски написва на лицевата част

„Понтон Ужас“

Към групата добавят и Недялко Гешев. Направил е опит за бягство и някъде по пътя към сръбската граница го залавят. В неговите спомени това става на 21 или 22 януари. Има малки разлики в разказите на двамата: Петко Огойски говори за 14 дни, а Недялко Гешев- за 16. Това са пресмятания, направени впоследствие. Първият написва записките си след като го освобождават от Белене, а вторият в емиграция– след успешното си бягство през 1956 г. Вероятно разминаването идва от факта, че след като останалите са върнати в лагера, Гешев е оставен в лодката сам и вечерта изпада в безсъзнание. Вече в бараките си тия страдалци отново започват да се борят с физическите поражения. Дрехите и обувките им са вкочанени. Някои ги събличат заедно с кожата си, на други се откъсват меса или обувки с пръсти. Ампутират ходилата на Петър Кюмюрев от Стара Загора, на д-р Найденов - краката. Бай Петко Огойски сваля чорапа на левия си крак, когато гостувам в дома му през 2014 г. и виждам, че от глезена до пръстите, кракът му прилича на безформена кървавица.

Тръгваме обратно по моста. Разглеждам го по-внимателно. Понтоните са все още нови, не са износени от водата и ветровете…. Отправяме се към Свищов. Двама от тримата в колата сме емигранти. Живеем почти целогодишно в България в последните няколко години. Гледаме я ненаситно - красива е, но повечето от хората не са се променили. Извън столицата, голяма част от населението продължава да живее по социалистически. Спираме по пътя в различни села и градчета да видим роднини, близки, приятели. Разказваме им от къде идваме и за какво сме били там. Всички мълчат! До един, без изключение! Не ги питаме защо. Не ги питаме как са се справили икономически, при това - видимо добре. За повечето знаем, че са бивши комунисти, а за някои не е трудно да се досетим. Приходите им не са от честен труд, а службите, които заемат миришат на връзки и ходатайства. Превръщаме пътуването в статистически експеримент като разширяваме кръга на слушателите, споменавайки пред непознати по време на спирките ни в кафенета, ресторанти и бензиностанции, че идваме от остров Персин, където ежегодишно има възпоминание в памет на жертвите на комунизма. 

Мълчанието се удължава. Вероятно се разпростира от Дунав до южната ни граница и от сръбската до Черно море...и ме тласка към размисли. Липсва какъвто и да е диалог по темата. За сега това е само монолог, поддържан от спомените на жертвите и техните наследници, които разказват отначало плахо, а после все по-свободно. Мълчащата страна дори не се чувства виновна, окопитила се бързо след първия уплах веднага след промените, тя окупира стратегическите позиции в обществото. Тук-там от редиците й се чуват единични арогантни гласове за помирение. Помирение? Те не са изминали и йота от пътя до него. В онези времена, според тях, целта оправдаваше средствата и сега искат следващите поколения да не си спомнят узаконения от тях терор, с който те наистина убиха стотици хиляди, а за останалите живи, обещаният рай никога не настъпи. Никой от тях вече не си спомня утопията, наречена комунизъм. Падането на Съветската империя, на Берлинската стена и верижната реакция, която довя и у нас Промяната оголи клишираната от времето истина за група хора присвоила състоянието на други хора по най-кръвожаден начин, като гангстери. за което трябваше някои от тях (не малко на брой) да бъдат поставени на електрическия стол. Това бе провалът и краят на идеологията им и никой от тях не го призна. „Такива били времената“ - осмеляват се да твърдят хорово гласовете от нисшата партийна маса, които никога не са знаели що е морал, никога не са имали прозрението да хванат своите лидери за гушите, да им поискат кръчмарските тефтери и да извикат: „Защо убихме толкова много хора? В името на какво?“. Вместо това е останала по слугински покорната и вярна на старата партия маса или на мутиралите от нея нови партии. Подкрепят я във всяко тяхно правителство, сляпо, без адекватна стратегия накъде се води България. Гласуват за лидери - един от тях руски гражданин, който отдавна трябваше да бъде изпратен зад решетките, друг - бивш пазвантин на дълголетния диктатор с кърпени чорапи, типична креатура „а ла Бай Ганьо и всички останали, за които „обществен интерес” е непознато словосъчетание. Провалът на демокрацията се случи от момента, в който лидерът на синята коалиция, първият демократично избран президент Жельо Желев. допусна ген. Бриго Аспарухов в управлението на държавата. Последва освобождаването на Андрей Луканов от ареста и тези действия бяха дешифрирани от емиграцията отвъд Океана като първото предателство. С това се оголи и гърба на онази група хора, на които бе ясно, че трябва да бъде отрязана главата и пипалата на руската хидра и те бяха коварно отстранени, а с това и посоката на страната към демокрация - спряна. Коя бе причината? Страхът от кръвопролитие в една гражданска война, главозамайването на селския интелигент от позицията на върха, ферментацията на червеното мляко, което бе сукал от съсухрената цицка на партията- столетница или и той бе поредният руски агент? Анализирам или по-точно споменавам за действия на лидерите, който издаваха служба на руски интереси. И то само на тях, защото рибата започва да се вмирисва откъм главата. Оставям на страна комунистите,тяхната роля и чии интереси защитаваха и продължават да защитават е ясна и доказана. Чий удар обаче бе най-силен за да се умъртви лустрацията? - Този на един друг син лидер, Иван Костов. Когато бе издигната кандидатурата на Георги Константинов (3) да оглави Комисията за досиетата Иван Костов изпадна в ярост, заявявайки, че няма да допусне човек, на когото в идеологическата принадлежност влиза думата „комунист“. А къде бе преминал нощният му живот? - в леглото с партията. От какво се страхуваше Костов? Че ще се компрометира? “Той направи услуга на Петър Стоянов, за да не се разкрие принадлежността на баща му към службите” - защитаваха го костовистите отвъд океана. И до какво доведе по-късно конфликтът между двамата лидери на сините, Костов и Стоянов? - сервираха президентското място на отявления руски слуга и български предател Георги Първанов - „Гоце“. Този връх на айсберга виждахме ние, отдалече, през Океана. За вътрешните механизми и детайли нека

говорят преките участници

Благодарение на предателите процесите се развиха така, че комунистите се окопитиха и дотолкова се самозабравиха, че добиха наглостта да ни се плезят от екраните и страниците на медиите. „Промени в правосъдието? Не ви се полагат! На нас ни е добре (да крадем) и така! Да няма хора от службите в структурите на държавата, искате вие!“ и те изпращат ченгета да ни изнасят уроци по история. За какво помирение говорят тези убийци повтаряйки заплашително „С кръв сме я взимали тази власт, с кръв ще я даваме!“. Наблюдателният читател открива в следствените показания на конспираторите им само долари в касите им и нито следа от копейка. Забравят, че съветският ботуш ги постави на власт, сложи в ръцете им шмайзери, с които те изтребиха цвета на нацията ни, за да могат да водят останалата част от населението като стадо. И не им мина през ума, че по този начин лишиха страната от възможността за напредък и естествено развитие. Те могат да бъдат свалени по същия начин, по който бяха дошли: със сила. Западните нации би трябвало да помогнат, защото ни разиграха хазартно със Сталин и името ни написано върху цигарена хартия. Трябва да се чувстват гузни и те са, но въпреки това няма да се намесят със сила. Частната собственост е възстановена и това, че новите й притежатели са най-върлите й противници за тях няма значение. Касае нас, ощетените. Това е вътрешна работа на българите. Имената на участниците ще се сменят и бъдещите поколения ще забравят. Има значение, че в принципите на демокрацията са залегнали законът и справедливостта и в това трябва да бъде нашата надежда за помощ от тях. 

Можем ли да се справим сами?

Нямам отговор. В ушите ми звучат думи на поколения политици: „Историята не познава по- добре организирана партия, коварна, лъжлива, безскрупулна, приличаща на мафия. Срещу нея може да има успех само ако организацията им се разбие!“ Нещата се движат в посоката, която искаме, но много бавно, защото  човечето забравиха за сатанинската им природа. Докато пиша тези редове, назначението на сътрудник на бившите служби в Световната банка предизвиква възмущение, а в Четвъртата власт се готви поредната им провокация - сайтове, които споменават, че са издигнали кандидатурата на журналиста Волгин за директор на БНР, лъжец и предател, руска подлога, вероятно и техен шпионин. В близко бъдеще за позициите на партията ще се ориентираме по президентските избори. Имаме президент, който в повечето случаи показа смелост и гражданска позиция. Принуждават го да не се кандидатира отново. Кого ли ще ни пробутат? Пилците се броят на есен. Не бива да се предаваме, защото ние бяхме излъганите и ощетени поколения, които видяха разстрела на нацията ни. И не трябва да забравяме терорът, с който нацията ни бе лишена от елита, за да се стигне до годината, в която свободата ни бе дадена даром и ни завари в зародиша на развитие само с едно Независимо дружество и нито една издадена книга срещу тях вътре в страната, само с две списания „самиздат“, недоволни, но беззъби интелектуалци и една инертна маса, инфантилно привързана към „дядо си Иван“, от където идваха всички беди и всички лидери. Докато принудим ответната страна да тръгне по пътя изповед - покаяние - опрощение. Едва тогава могат отново да говорят за помирение. Те, обаче са далече от тази точка, защото чувството за вина не е породено у тях. Дотогава винаги трябва да вадим от гардероба на историята техните прегрешения. Ще цитирам думите на Недялко Гешев в писмо до мой братовчед, чийто баща бе въдворен по същото време на остров Белене. „Въпреки със закъснение аз ви пиша тези редове по-случай поръчката на книгата, която скоро отпечатах. Дължа да ви благодаря за предварителното заплащане на същата, която сигурно сте получили. ....Бих желал да зная какво е неговото мнение( т.е. на баща ви) за всичко, което съм написал, отговаря ли на това, което той си спомня и пр.... Бих желал да напомня, че аз не съм писател, нито пък имам опит по тези въпроси.. Единствената идея, която ме подтикна да напиша тази книга е, че всичко отминава,ние стареем и както вашият баща е казал, всичко ще се забрави, а бъдещите поколения не ще знаят нищо!... Може би забелязахте, че аз съм ангажиран спрямо една политическа групировка. Най-много пиша за земеделците, въпреки,че желаех да съм безпристрастен!...След отпечатването на книгата, от всякъде имам добри отзиви и поздравления, но може да се намерят и хора, които да защитят диктаторите от България, но това не ме смущава!... Със сърдечни поздрави, Н. Гешев. 30.08.83 Белгия.“ „Мълчат, като бити задници!“ -коментира другият емигрант в колата, по пътя ни обратно към София. „По това ще ги познаеш!”

Точно така, „по делата им ще ги познаеш!“

_______________

(1) „Островът на обречените“- Недялко Гешев, Белгия, 1983.

(2) „Записки за българските страдания 1944-1989 г.“ . книга първа- Петко Огойски

(3) - Георги Констатинов - математик и писател, анархокомунист, осъден на смърт през 1953 г. за поставяне на взрив в основите на паметника на Сталин в Парка на свободата, по-късно присъдата е заменена с 20годишна. Емигрира нелегално във Франция през 1973 г. Завръща се в България през 1991 г. след гласуваната от НС амнистия.

*Ванцети Василев е роден в гр. Радомир. Завършва ВХТИ – София, където защитава дисертация. Преследван от органите за сигурност като син на репресиран и концлагерист от лагера на о-в Белене, през 1988 г. емигрира в Италия. От края на следващата година живее и работи в Ню Йорк. Автор е на книгите „Семената на страха”, „Влаковете на Рим”(преведена на немски и представена на панаира на книгата във Франкфурт, 2009 г.) „Разкази от нюйоркската библиотека” и „Да опаковаш вятъра”. Член е на редакционна колегия на нюйоркското издателство “Cross Cultural Communication” от 1991 г.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional