Добре де, ще пробвам да вярвам. И без това толкова е уморително вечно да се търси на крушката опашката и да се наднича под вола за теле. Вярването не е ни енергоемко, ни времеядно, спестява ти мъки да разгадаваш, да тълкуваш, да сверяваш, да разплиташ кълбо с възел до възел опорни съчинения. В общуването вярването е като онези релси, над които летят скорострелните влакове, за разлика от задъхващите се, закъсняващите, закъсващите и катастрофиращите български политически композиции. По тези причини пробвам да вярвам.
Вярвам на Радан Кънев, че се обяви за обединение около кандидатурата на Росен Плевнелиев за президент единствено и само от загриженост за демократичното бъдеще на страната. Смущава ме малко фактът, че не е осведомил по този въпрос самия Плевнелиев, ама малко, не много. Първо, и най-умният си е малко прост, казвам си, понякога най-вярното обяснение на сложните неща е обикновената човешка глупост. Второ, може пък да е искал да му спести разправии и подозрения за тайни кроежи, да го опази чист, да го изненада един вид приятно и внезапно. Всякакви неща се случват между човеците, защо не и един такъв благороден замисъл.
И на Плевнелиев вярвам, че е решил да не се кандидатира по лични причини. Личните причини са важно нещо, заради тях по-често се случва хората да се кандидатират, но защо да не е възможно по лични причини и да не се кандидатират. А най-хубавото на личните причини е, че никой не смее да те пита какви са. Тези причини при Росен Плевнелиев ще траят около един мандат, в който той няма да прави партия и няма да членува във вече направена. След това пак можел да се кандидатира. Е как да не вярваш, че на този човек не му е нищо обещавано за „друг път“ при условие, че няма да се обвързва или създава партия.
Най ми е лесно да вярвам на Бойко Борисов, защото той ми говори от екрана като на свой човек. Ние тука така си говорим, леко преувеличаваме, за да поддържаме емоционалното ниво на общуването и да държим събеседника в будно състояние. Какво да ме е страх от Слави Трифонов и защо да му отговарям на въпросите от референдума – казва Борисов, - като той има всеки ден три часа да си говори за референдума по телевизията. Два пъти ги спомена тия три часа, защото ние тук така повтаряме, като искаме да затвърдим посланието. После ги и разби на предавания – час и половина на обед и час и половина вечерта, ей ти три часа. Като имаме предвид, че предаването на Трифонов е два часа на екран през деня /час на обяд и час вечерта/, можем да приемем, че в това интервю Борисов лъже само с 33,33 на сто. Останалите 76,66 процента са истина.
Борисов каза, че разговарял с Плевнелиев веднага след като Радан Кънев го оферира като булка на събор на калайджиите (там бащите се разбират без знанието на младите). Дали е бил поканен или привикан Плевнелиев, кой говорил, кой мълчал – ние ще трябва да преценим с оглед на математическия факт, че истината е 76,66 на сто. Плевнелиев му казал, че няма да се кандидатира по лични причини. Пак трябва да преценим кои 33,33 на сто е лъжата – дали това, че Плевнелиев му казал, или че причините са лични. Борисов много съжалил – тук се затруднявам да изчислявам. Цветан Цветанов нямало да бъде кандидатът на ГЕРБ – това го вярвам сто на сто. А най-много вярвам, че водещите, които зададоха наистина много важни въпроси, въобще не са били помолени да не зададат маловажния въпрос дали самият Бойко Борисов няма да се кандидатира за президент. Той щеше да каже, че е твърде рано да се каже кой ще е кандидатът на ГЕРБ след опечалението от отказа на Росен Плевнелиев и аз щях да му повярвам.
Ако думите бяха монети, щеше да е много лесно. Както знаем, че един лев се равнява на 100 стотинки или че с 1 лев могат да се купят сто грама кашкавал, ако цената е 10 лева, така щяха да са ни ясни сметките и в общуването. Да знаехме, че девалвацията при думите е само 33,33 на сто, пак щяхме долу-горе да се ориентираме. Но и толкова не е, особено при Бойко Борисов, който казва винаги истината и ако тя е точно обратно на вече казаното, то вината е у нас, защото не сме взели предвид кое е казано на четна дата и кое на нечетна. А когато истините са различни в рамките на един ден, то е защото не отчитаме кой от двата варианта е оповестен на кръгъл час. Господин премиер, хич не му завиждайте на Слави, девалвацията при думите е толкова голяма, че и три часа на ден по телевизора не стигат да се купи грам доверие.
То и на политиците не им е лесно, като си помисля. Да се лъже си е усилие на пълен работен ден. Непрекъснато трябва да помниш какво си съчинил, непрестанно трябва да съобразяваш към коя дъщеря да се обърнеш, че да се сети снахата. Да не споменаваме, че тук-там има все още едни журналисти, които имат нахалството да казват какво си казал, а не какво си искал да кажеш. След това пък почват мъките на слушателите да разгадаваме, да напасваме, да предсказваме какво всъщност ще се случи. Затова не ни харесва леснотията да вярваме: едно, че няма причина за вяра, и второ, че това ни остана единствената компенсация за лъжите – да се забавляваме с политическа кръстословица, в която те ни подсказват едни думи, но се налага ние да отгатваме съвсем други, за да се засече тяхното отвесно с нашето хоризонтално.