Тони Николов, http://kultura.bg
Във време на стачки и терористични заплахи във Франция (и на фона на бойните действия в Сирия, Ирак или Афганистан), Евро 2016 е тъкмо спортен катализатор на процесите около нас. Затова и жестоките сблъсъци в Марсилия между английски и руски футболни фенове белязаха началото на Европейското първенство по футбол по съответен начин.
Футболът отдавна не е „спортна среща между народите”, както наивно са гледали на него възпитаници на Кеймбридж, въвели първите неофициални общи правила през 1846 г. Той е битка, проекция на войната върху зеленото игрище, само че със свои, при това доста стриктни правила, които според анализа на немския социолог Норберт Елиас, е трябвало тъкмо „да цивилизоват нравите и да наложат самоконтрол над нагоните”. Но няма как да забравим и за случващото се извън терена, защото то отдавна е „част от играта”, без да е „най-цивилизованото” й продължение.
Насилието съпътства футбола, както задължително съпътства войната. Играчите обаче са принудени да спазват правилника, иначе след наказателен картон поемат към съблекалните. Реакцията на публиката на стадиона, а след това и извън него, е всъщност истинският мотор на радикализацията на футбола като социален феномен.
Социологически анализи сочат, че от средата на 80-те години на ХХ в. продажбите на билети от мачове носят само 1% от бюджета на днешните футболни клубове. Това е пренебрежимо малко и тази промяна е нямало как да не повлияе на най-популярния спорт. Футболът се превръща преди всичко в индустрия, изцяло глобализирана, благодарение на телевизиите, в която се завъртат огромни пари, а много често се вливат и повече от съмнителни капитали.
Футболът „пере” най-добре всякакви лекета по репутациите на проблемни лица от бизнеса и политиката. В свят, в който успехът е всичко, футболните победи носят лаври, наелектризират милиони зрители пред телевизорите, докарват до еуфория едни и потапят в отчаяние други. Ето защо властимащите гледат да се отъркат във футбола. Победата на един национален отбор над друг винаги носи символната стойност на една спечелена война, особено сред нации с нелека историческа съдба.
Най-гениалното във футболната игра, е че все пак „малките” имат шансове срещу „големите”. Независимо, че „големите” могат да купят най-добрите играчи, във футбола от значение са спортният хъс, а и късметът, тъй че нерядко някой Голиат се стоварва на тревата пред находчивия Давид. Виждаме го и на Евро 2016, където „дебютанти” се представят повече от достойно, а малката Словакия наказа Русия с 2:1, сиреч далеч по-сериозно и от УЕФА, почти сигурно изпращайки „сборная” обратно вкъщи.
И все пак футболът, превърнал се според някои леви мислители в „новия опиум за народа”, съдържа в себе си глобални залози, особено когато спортният сблъсък се води под развяващи се национални флагове, а след това продължава извън стадиона с други средства.
Футболът се глобализира в степента, в която и феновете му се „професионализират”.
Инвестира се не само в изявени играчи, но и във „футболни агитки”. Именно това е политическото продължение на футболните страсти извън терена. Агитките са постпродукцията на спорта; те продължават символния сблъсък на терена в пряка агресия в тяло в тяло (за защита на националната или локална чест).
Френският социолог Кристиан Бромберже го обяснява в книгата си „Футболният мач” по следния начин: „Един футболен мач е телесен опит. Феновете изпитват силни емоции преди, по време и след срещата. Някои спят зле преди мача, изпадат в стрес и рязко се променят при появата на своя отбор. По трибуните нервното напрежение минава през изблици на гняв, щастие или тъга. Някои едва дишат, на други краката се подкосяват, трети с мъка държат сълзите си. И често след това се разразява насилието”.
Светът на „ултрасите” е свят в черно и бяло: „техните” са винаги герои (дори и победени), „чуждите” (дори и загубили срещата) са изроди. А съдийството е почти винаги спорно, да не кажем предубедено (каквото е отношението към правосъдието в страни като България). Затова „ултрасите” раздават „правосъдие” извън терена, както стана в Марсилия след мача Англия-Русия (забележете, завършил без победител – 1:1, при това с „щастлив гол” за Русия във втората минута на добавеното време). Въпреки това руските феновете тръгнаха да наказват и въздават правосъдие над англичаните. Трийсетте ранени британци, двама от които все още в доста тежко състояние, са „възмездителната” равносметка.
Не че английските футболни запалянковци нямат лоша слава или са цвете за мирисане. Но това, което виждаме във видео-клиповете, заснети по улиците на Марсилия, значително се разминава с познатото досега. Попадал съм по непредпазливост в метрото сред английски фенове, тръгнали за „Стад дьо Франс” в Париж, и мога да свидетелствам от първо лице, че усещането изобщо не е от най-приятните: подпухнали от пиене и доста отъпели лица, много бира, шумни и агресивни скандирания, придружени от крайно ненормативна лексика (впрочем, нищо чак толкова различно от досега с българските агитки).
И все пак общото впечатление от английските фенове е, че това са хора в средна възраст, с бирени коремчета, леко поразкапани от системното наливане с алкохол.
Пълен контраст с руските „ултраси”, тръгнали да превземат Марсилия във вечерта след мача: еднакво облекло (черни тениски с бели надписи на гърба, вероятно за по-лесно идентифициране по метода свой/чужд), почти еднакъв ръст. При физически контакт те заемат характерна боксова стойка, нанасяйки удари с ръце и крака. Съдейки по координацията на движенията, са достатъчно трезви, макар и да носят бутилка бира в ръка. Действията им изглеждат отрепетирани предварително. Много приличат на преоблечени „вежливи бойци” от руските спецчасти или на кадри от пара-формированията, действали из Донецк, Донбас или Луганск.
Дали някаква част от „вежливите войници” не са решили да изхарчат част от заработеното в Украйна на Евро 2016? Кой знае.
Или сме изправени пред нова показна акция в „хибридната война” на Кремъл: нека „упадъчна Европа” види на какво са способни „руските момчета”, готови не просто „да натрият носа на англичаните”, но да размажат всеки, осмелил се да им се опъне.
Из руските социални мрежи вървят обясненията, че англичаните „сами си били виновни”: позволили си да подвикват към руския сектор „нещо си” за Владимир Путин или Мария Шарапова. И си го „получили”.
Прокурорът на Марсилия Брис Робен твърди, че френската полиция е била изправена пред необичайна заплаха. Тя си е имала работа с „изключително добре тренирани хора, готови за ултрабърза, ултранасилствена реакция”.
Френските медии, събрали свидетелства по случая, пишат, че на „вежливите руснаци” изобщо не им е пукало за футбола и едва ли са пристигнали само за да подкрепят своята „сборная”. Те предварително са търсели сблъсък с английските футболни фенове, може би заради завидната им хулиганска репутация. Всичко е било замислено предварително. И тези хора са се явили на място не просто, за да се сбият (в резултат на бликнали футболни страсти), а за да пребиват. От основната „борческа групировка”, състояща се от 150 добре организирани руснаци, нито един не е попаднал в ръцете на френската полиция. Всички те са носели качулки, боксове, някои от тях – ножове и метални тръби. Полицията предполага, че част от групата, пристигнала два дни по-рано в Марсилия, е сложила специални ориентири по улиците, непонятни за непосветените, които са позволили на участниците в акцията да се съберат заедно и бързо да намерят мястото за атаката. Групата е долетяла в Марсилия с извънреден чартърен полет, организиран от неясен субект. А междувременно руският външен министър Сергей Лавров извика френския посланик в Москва за „обяснения”, с искането незабавно да бъдат освободени всички руснаци, задържани след побоищата в Марсилия и Лил.
От тази подредба на фактите излиза, че светът на футбола е вече отвъд парите, славата и индивидуалните сблъсъци.
И че е на път да стане част от новоруския хибрид в геополитиката.