След Брекзит - кризисен тайфун или дълбока реформа на ЕС

По какво разбираме, че повечето днешни европолитици са карикатурни лилипути в сравнение с бащите - основатели на обединена Европа? Разбираме по това, че сегашните са дребнави, сприхави, страхливи, самовлюбени и отмъстителни.

Ако Брекзитът показа нещо, то беше –

всички подозрения за сегашния модел на ЕС са легитимни

Прекалено много от хората, които плащат заплатите на евролидерите, се чувстват отблъснати, непредставени, уязвени и обидени. След катастрофалното гласуване на англичаните правилният въпрос из върховете на ЕС би трябвало да е: Къде сгрешихме, та изгонихме англичаните? И ако не си поправим грешките, няма ли да изгоним и други?

В първите няколко часа след гласуването в кралството тези въпроси се завъртяха из изпадналите в шок евросреди.

Този момент на трезвост обаче продължи само още няколко часа

След които на сбирка се събраха четирима – шефът на Еврокомисията, шефът на Европарламента, шефът на Европейския съвет и премиерът на страната - председател в момента – и отсякоха: британците да не се помотват, да излизат веднага. Няма да ги чакаме до октомври, защото сме много заети. Ние проблеми нямаме, те имат. Да се махат. Излизане значи излизане. Гудбай и сайонара.

Часове по-късно шефът на Европарламента (нарочно не споменавам имена, а постове; имената догодина няма да се помнят) цъфна по Би Би Си, за да обясни на англичаните, че криза имат те – ЕС не е в криза.

Така ли? Ама наистина?

При положение че французи, холандци, италианци и словаци вече заплашват с референдуми за излизане, а деловите финландци направо събират подписи? При положение че дълговата криза в еврозоната продължава и няма никаква гаранция, че южните страни някога ще си платят дълговете?

Това само по себе си смайващо нахалство и самодоволство бе последвано от още една международна среща – на външните министри на шестте страни - основателки на ЕС, а именно Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Холандия. Посланието (слава Богу – на ниво министри; държавните глави предстои да се изкажат) е същото: разкарайте се, ама моментално. И никакви разговори с вас няма да водим относно бъдещите си отношения, преди да сте се разкарали. А после ще видим дали ще сме на кеф за приказки.

Това е вече висша форма на неблагодарност, на липса на достойнство

и отсъствие на елементарно домашно възпитание. Защото всяка една от тези страни дължи днешното си съществуване на Великобритания.

На основата на какви точно постижения стъпва поведението на белгийския министър? На това, че през 1940 година белгийците капитулират пред Хитлер дори без да предупредят англичаните, чийто експедиционен корпус се опитва да свърши работата на самите белгийци?

Откъде накъде французите ще натриват носа на англичаните – на онези, същите, които спасиха Европа от тяхното чудовище Наполеон; а по-късно, когато французите развяха белия байрак пред Хитлер, приютиха в Англия Дьо Гол, за да му помогнат да събере армия, с която после да си върне страната? Да не говорим, че тази френска армия също бе спасена от англичаните от плажа на Дюнкерк. Англичаните можеха да спасят само своите си. Но не го направиха, загивайки за французи под обстрела на Щуките на Гьоринг.

До каква степен трябва да си неблагодарен, за да си италианец, който казва на англичаните – айде, да ви видя гърбовете? Та нали точно англичаните решават да не бомбардират италианските градове, за да не разрушават хилядолетна история – с пълното съзнание, че колкото по-малко ползват бомбардировачи и артилерия, за да пазят италианската история, толкова повече английски (и американски, и полски, и френски) войници ще загинат по бойните полета на Италия? Защото, когато дойде време за освобождението на Италия от германците, самите италианци някак никога не успяха да стигнат до бойните полета в собствената си страна...

Кой приюти, без да им иска наем, хиляди холандци и люксембургци след загубата им от Хитлер? Англичаните. Които също така въоръжиха и финансираха онези холандци и люксембургци, които искаха да се върнат и да се бият за страните си срещу нацистката чума.

Да отварям ли чувала с въпроси за германците? Добре, няма – само един. Кой попречи на Сталин да раздели победена Германия на графства и да им забрани да се занимават с индустрия? Лично Чърчил успя да направи това; и това е причината Германия да е обединена и индустриална, а не шарена черга от пастирски селца.

Всички държави, чиито представители днес високомерно отпъждат англичаните, дължат своето съществуване на същите тези англичани. Които никога не са им поискали и един пробит франк за услугата.

Колко дребен и недостоен трябва да си, за да забравиш това и днес да обиждаш хората, на които дължиш държавата си и съществуването си?

Отговор има. Страх ги е.

Те знаят, че вотът на англичаните е

земетръс както за самите англичани, така и за ЕС

И че това е, защото ЕС има дълбоки дефицити – идейни, структурни, политически, демократически, легитимностни. Тези дефицити току-що се събраха в кризисен тайфун. Решението е: бърза, системна, дълбока, обсъдена с хората реформа на ЕС, за да си върне подкрепата на европейските граждани.

Но как сегашните лилипути да приемат това, след като именно те изградиха онзи ЕС, от който англичаните избягаха? Нали довчера разните там шулцовци и юнкерци ни обясняваха колко са богоподобни, а днес – да подават оставки като презрения Камерън? Не, няма. Затова правят онова, което правят дребните душици, попаднали в кризисна ситуация: отричат наличието на криза. Всичко, казват, си е наред, продължаваме напред – същите хора, по същия начин. Което, разбира се, е най-бързият начин кризата да прерасне в катастрофа.

Онова, което бащите основатели имаха, е благородство. Аденауер, Де Гаспери, Дьо Гол, Моне, Шуман, Чърчил – това бяха благородни хора, защото бяха големи. Техните ситни днешни наследници дори не знаят що е то благородство (може би си мислят, че е някаква английска глупост). Затова изглеждат толкова дребни, заядливи, провинциални и зли.

От тях решения няма да дойдат.

Топката е пак там, където винаги е била –
в държавните глави и ръководствата на съответните страни

Тяхна, на лидерите, е задачата да преодолеят злобата, изливаща се от еврочиновниците и от външните министри. Инак в Европа ще се нароят още десетки фашистчета и кресльовци, които ще върнат нещата към 1939 година, т.е. към времената отпреди англичаните да спасят положението и да поставят основите на онази днешна Европа, от чието име си позволяват да джавкат с пискливите си гласчета някакви чиновници еднодневки.