Николай Флоров
Нищо от постоянните изстъпления на Ердоган за неговото дълго политическо съществуване няма толкова значение, както неговата дълговременна мечта да размонтира кемализма, тоест доктрината, приета окончателно за държавна в 1937 година и да я замести с ислямизъм. С други думи, да върне Турция в Азия.
Тази доктрина се опрделя от шест точки:
републиканизъм,
национализъм,
демократизъм,
секуларизъм (светска държавност),
държавна намеса (етатизъм),
революционност.
Нито една от тези шест точки няма толкова голямо значение за турската държава, както секуларизма, тоест светската държавност. По същество тази точка включва най-главния стремеж на Кемал Ататюрк към европеизация и пример за останалия ислямски свят и неговото бъдеще.
Фактът, че идеите на Ататюрк са повлияни от национално-освободителните движения и европеизацията на Балканите е неоспорим, както и влиянието на Западна Европа върху разпадащата се турска империя. Не по-малко влияние е оказала и болшевишката революция в Русия. За известно време един от водачите на тази революция, Леон Троцки, е получил убежище в Турция и дори е оказал влияние за така наречения «ислямски болшевизъм», по-късно сполучливо неутрализиран от западните дипломати в Турция.
Това че Ердоган днес ратува за ислямизъм, който да замести светската държавност, е най-явния свидетел за неговото идеологическо късогледство. Очевидно обособяването на бившите тюркски народи на стария Съветски съюз в горе-долу независими държави е надуло перките му да счита, че (по думите му) «Турция ще се простре от Китай до Виена».
Късоумието му се състои преди всичко, че не предоставя никакъв икономически модел за никой от тях, освен на по-достъпни ресурси, евтин труд и ключово географско положение. Очевидно той е решил, че това е достатъчно, за да го издигне като нов реформатор и знаме на исляма, без значение дали това го превръща в гробокопача на кемализма.
Турция и турския народ са явно разделени и това е разбираемо – от една вмирисана на примитивизъм и азиатщина империя тя още не може да разреши идейно проблемите си и да върви по пътя на Кемал Ататюрк. Културните традиции са определено далечни от тези на Европа, без да споменаваме за подбития имперски манталитет на турците в конфликт с един нов и динамичен свят без болезнен национализъм, още по-малко шовинизъм.
Бабаитлъкът на Ердоган не идва само от неговия консервативен ислям, но и от считания едва ли не за смъртоносен враг господин Гюлен, свещеник с универсални разбирания за ролята на исляма и отворен за контакти с всички религии. Изглежда че на Ердоган не е по вкуса и особено активната дейност на Гюлен в областта на образованието – той строи и поддържа вече хиляди училища в Турция и във всички турски общности по света. Ердоган особено ненавижда неговата огромна поддръжка в самата Турция, тъй като тя е по-тиха и незабележима от традиционните светски поддръжници на кемализма. В този смисъл идеите на Гюлен са нещо като продължение или еволюция на кемализма, който не оставя място за бабаитлъка на Ердоган.
Картината става още по-мрачна поради особено налагащия се паралел между Ердоган и Русия на Путин. Тяхното удивително подобие в авторитарната им държавност кара всеки наблюдател да се пита кой от кого заема по-напред методите на самодържавието. Ретрогорадността на Ердоган го кара да реагира панически: той уволнява масово, посяга на пресата с насилие и тормози етническите групи в Турция като мисли, че с това ще неутрализира огромната си опозиция. Това по същество са предсмъртните конвулсии на консервативния ислям.
При тия обстоятелства българските турци могат само да печелят като граждани на една ако не просперираща, то поне обещаваща млада демокрация като българската, а по тоя начин и като граждани на Европа. Техният проблем, както и на българите, се състои в способноста им да реагират като свободни хора срещу престъпните манипулации на още живите комунистически структури и тяхната безскрупулност.
Нищо от постоянните изстъпления на Ердоган за неговото дълго политическо съществуване няма толкова значение, както неговата дълговременна мечта да размонтира кемализма, тоест доктрината, приета окончателно за държавна в 1937 година и да я замести с ислямизъм. С други думи, да върне Турция в Азия.
Тази доктрина се опрделя от шест точки:
републиканизъм,
национализъм,
демократизъм,
секуларизъм (светска държавност),
държавна намеса (етатизъм),
революционност.
Нито една от тези шест точки няма толкова голямо значение за турската държава, както секуларизма, тоест светската държавност. По същество тази точка включва най-главния стремеж на Кемал Ататюрк към европеизация и пример за останалия ислямски свят и неговото бъдеще.
Фактът, че идеите на Ататюрк са повлияни от национално-освободителните движения и европеизацията на Балканите е неоспорим, както и влиянието на Западна Европа върху разпадащата се турска империя. Не по-малко влияние е оказала и болшевишката революция в Русия. За известно време един от водачите на тази революция, Леон Троцки, е получил убежище в Турция и дори е оказал влияние за така наречения «ислямски болшевизъм», по-късно сполучливо неутрализиран от западните дипломати в Турция.
Това че Ердоган днес ратува за ислямизъм, който да замести светската държавност, е най-явния свидетел за неговото идеологическо късогледство. Очевидно обособяването на бившите тюркски народи на стария Съветски съюз в горе-долу независими държави е надуло перките му да счита, че (по думите му) «Турция ще се простре от Китай до Виена».
Късоумието му се състои преди всичко, че не предоставя никакъв икономически модел за никой от тях, освен на по-достъпни ресурси, евтин труд и ключово географско положение. Очевидно той е решил, че това е достатъчно, за да го издигне като нов реформатор и знаме на исляма, без значение дали това го превръща в гробокопача на кемализма.
Турция и турския народ са явно разделени и това е разбираемо – от една вмирисана на примитивизъм и азиатщина империя тя още не може да разреши идейно проблемите си и да върви по пътя на Кемал Ататюрк. Културните традиции са определено далечни от тези на Европа, без да споменаваме за подбития имперски манталитет на турците в конфликт с един нов и динамичен свят без болезнен национализъм, още по-малко шовинизъм.
Бабаитлъкът на Ердоган не идва само от неговия консервативен ислям, но и от считания едва ли не за смъртоносен враг господин Гюлен, свещеник с универсални разбирания за ролята на исляма и отворен за контакти с всички религии. Изглежда че на Ердоган не е по вкуса и особено активната дейност на Гюлен в областта на образованието – той строи и поддържа вече хиляди училища в Турция и във всички турски общности по света. Ердоган особено ненавижда неговата огромна поддръжка в самата Турция, тъй като тя е по-тиха и незабележима от традиционните светски поддръжници на кемализма. В този смисъл идеите на Гюлен са нещо като продължение или еволюция на кемализма, който не оставя място за бабаитлъка на Ердоган.
Картината става още по-мрачна поради особено налагащия се паралел между Ердоган и Русия на Путин. Тяхното удивително подобие в авторитарната им държавност кара всеки наблюдател да се пита кой от кого заема по-напред методите на самодържавието. Ретрогорадността на Ердоган го кара да реагира панически: той уволнява масово, посяга на пресата с насилие и тормози етническите групи в Турция като мисли, че с това ще неутрализира огромната си опозиция. Това по същество са предсмъртните конвулсии на консервативния ислям.
При тия обстоятелства българските турци могат само да печелят като граждани на една ако не просперираща, то поне обещаваща млада демокрация като българската, а по тоя начин и като граждани на Европа. Техният проблем, както и на българите, се състои в способноста им да реагират като свободни хора срещу престъпните манипулации на още живите комунистически структури и тяхната безскрупулност.