Корупционният генезис на българския преход - част първа

Книгата, която държите в ръцете си, е първия том от реализацията на един проект с тригодишен хоризонт, финансиран от Фондация Америка за България и посветен на историята на българската корупция в годините на прехода. Според авторите на този проект четвъртвековната дистанция, която ни дели от 10-ти ноември 1989, е напълно достатъчна, за да разглеждаме явлението в неговото развитие – от гледната точка на една исторически осмислена дистанция.

 Корупционните практики и процеси неизменно са в дневния ред на България – през всичките години, които радикално промениха както българското битие, така и българското самосъзнание. Те често са в светлината на прожекторите – обговаряни, изследвани и осмисляни в редица заслужаващи уважение изследвания, правени от ангажирани с тази материя граждански структури като Център за изследване на демокрацията, Коалиция Антикорупция, Център за либерални стратегии и много други. За разлика от повечето изследвания обаче ние не се занимаваме с теоретичните или социологически аспекти на тази проблематика. Нашият подход е исторически – ние разглеждаме корупционните сюжети, техните взаимовръзки и тяхното развитие в големия наратив на българския преход.

 Трябва да признаем, че изпитвахме доста колебания, преди да се заемем с този толкова главоболна и мащабна задача. Когато човек се заеме с разработката на корупционната проблематика, първото, което трябва да преодолее, е естественото отвращение от нещата, които изследва и осмисля – и от прецедентите, които му се налага да анализира.

 Още преди да започнем работата си по този проект, знаехме, че ни предстои да навлезем в друга една България – много по-различна от видимата и описваната в обичайните исторически текстове. В една държава без ясни очертания, с размити граници, обитавана от неясни, призрачни сякаш силуети – в която нищо не е това, за което се представя. В пространства на привидности, изпълнени с опасни урви и потайни джендеми, които трудно можеш да избродиш, камо ли да разбереш. Една тайна територия, съвпадаща с националните ни граници, чиято история изяжда нашето бъдеще, умъртвява надеждите, подиграва се с идеалите. Корупционната България.

 Всички знаем, че тя съществува. Усещаме направо с кожата си нейното битие вече повече от четвърт век, долавяме как сенките й проникват в душите ни, как сърцата ни се смразяват от нейната отрова. Да – корупцията е вече част от нашето ежедневие, но е и нещо повече – предопределящ живота ни фактор, раково образувание, което постепенно се разраства и поразява жизнените клетки на битието ни. Тя се развива по своя логика и закони – но нейната наличност угнетява и обезкуражава – особено младите поколения, за които социалистическа България не е част от жизнения опит. Те не могат да разберат как и защо става така, че недопустимото в цивилизованите страни е допустимо в родината им, която уж принадлежи към тях; защо към корупционните практики се проявява толкова странна търпимост; защо справедливостта, която е основна ценност в старите демокрации, тук е мит, който няма нищо общо с реалността.

 Но не по-малко болезнено приемат днешната корупционна България и тези, които са преживели духовния подем от разпадането на комунистическата система, които са били част от възторзите и надеждите, с които стартира промяната. Те не могат да повярват, че днешните реалности са това, за което са се борили и в което са вярвали. И са прави – днешните реалности не са мечтаните от тях. Те са извратената гримаса на псевдо-демокрацията – карикатурата, надсмиваща се над идеалистичните визии от началото на прехода.

 Необяснимата толерантност към корупцията, демонстрирана от практически всички държавни институции след 10-ти ноември, разочарова и отчайва. Все пак не става дума за година или две – става дума за повече от четвърт век – и за период, в който повечето източни страни надживяха детските болести на демократичното си развитие. В България това не се случи – дори напротив – обществените ценности и нравствеността претърпяха регрес. Корупцията и свързаното с нея морално безразличие се оказаха дотолкова ежедневни, че се превърнаха едва ли не в нормални, осветени от традицията реалии.

 Именно на тази изтощителна ежедневност се дължи традиционното вече недоверие на българина към обществените институции – и особено към тези, които са свързани с правораздаването. Нещо повече – нравственото изтощение на българите от непрекъснато развиващите се и произтичащи един от друг корупционни скандали предизвика недоверие към политическото като инструмент за общото добруване – а това води до отказ от общностно дело, до следване на собствени и егоистично мотивирани стратегии за оцеляване. Случи се най-страшното, което можеше да се случи в един преход от диктатура към демокрация: гражданското съзнание остана недоразвито, българите не дораснаха от поданици до граждани.

 Всъщност корупцията и злоупотребата с власт се оказаха основен проблем за страната ни – много по-страшен от икономическите и социални проблеми. Те са сред основните причини за драматичния провал на българския преход към демокрация – който тъй и не завърши, защото неговият край може да бъде търсен не в новите политически реалии, в новото законодателство и новите административни структури, а в ангажираното съзнание на хората и в техния усет за свобода – в разбирането, че всеки е господар на съдбата си и може да я гради по своя собствена воля, без обаче тази воля да прекрачва нравствените принципи и да погазва добруването на общността.

 Проказата на корупционните практики нямаше как да останат незабелязана. Тяхното пагубно въздействие върху българския живот бе многократно идентифицирано в мониторинговите доклади на Европейската комисия и потвърдено с безпрецедентни мерки – като спирането на европейските програми по програмата Фар на 25 ноември 2008 г. – или като ясно заявената перспектива страната ни да бъде отделена от Румъния и над нея да бъде продължен мониторинговия контрол, оповестена от Жан Клод Юнкер на 15 февруари 2016 г.

 В проучванията на корупционните процеси в Европа страната ни неизменно присъства на едно от челните места – според това на Rand Europe например, проведено през 2016 г., България, Румъния и Хърватия са най-корумпираните страни в Европа, като корупцията струва на ЕС над 1000 милиарда евро годишно. Нещо по-лошо – България не веднъж е визирана от информационните агенции като най-корумпираната държава в евросъюза – и като страна, чиято корупция се развива „като рак в тялото на ЕС“.

 Можем само да си представим колко скъпо заплаща страната ни за подобна слава. Големият отлив на чуждестранни инвестиции е очевидното пряко последствие от нея; продължаващата вече десетилетия миграция на младите и кадърни българи извън страната – също. Но има и други пагубни, трудно преодолими ефекти: благодарение на корупционния климат у нас, партньорите в европейската и евроатлантическата общности, към които България принадлежи, постепенно губят доверие в надеждността на нашето партньорство. И тази загуба на доверие има своите основания: корупцията у нас постепенно се превръща в инструмент за промяна на геополитическата ориентация на България и за подмяна на нейните външнополитически приоритети.

 Ако трябва да обобщим своите мотиви за реализацията на настоящия проект, то те са следните: широкото разгръщане на корупционните практики във всички сфери на обществения живот, липсата на реални усилия от страна на държавата да обуздае този процес, практически неработещата съдебна система и драматичната липса на справедливост са сред най-сериозните фактори, които спъват развитието на гражданското общество и предизвикват мащабна емиграционна вълна, която изправя страната пред драматична демографска криза. Наличието на постоянно присъстващи корупционни скандали, засягащи премиери, министри и народни представители – както и фрапиращият отказ да бъде потърсена отговорност за извършените от тях престъпления, девалвират не само демократичните ценности, но и доверието в политическото като цяло – и вместо отговорност и свобода произвеждат единствено цинизъм, нравствено безразличие и безогледен стремеж към лично оцеляване и просперитет.

 Благодарение на корупцията, превърната в негласна държавна политика, четвърт век след началото на прехода държавните институции са превърнати в марионетки на паралелната тайна власт, упражнявана от олигархически структури, изградени най-често от остатъчната мрежа на бившата Държавна сигурност – и натрупали мощ и влияние по престъпен и нечестен начин. Корупционните реалности от 2013 и 2014 г., придобили известност като модела „Кой?“, представляват красноречиво доказателство за това, че корупционните практики са овладели държавните институции в степен, която застрашава националната сигурност и представлява пряка заплаха за държавността.

 В резултат на всичко това, както сред външните наблюдатели, така и сред самите български граждани се затвърди мнението, че докато другите държави си имат мафия, в България мафията си има държава. Корупционните практики създадоха прецеденти на обвързаност между държавата и организираната престъпност, които са абсолютно немислими в цивилизования свят – като нерегламентирани срещи на гангстери със самия министър на вътрешните работи – или назначаване на лица, свързани с организираната престъпност, на ключови длъжности в най-могъщата тайна служба в държавата. Българските бизнесмени бяха принудени да разберат, че техните начинания могат да имат успех единствено при добре заплатена политическа или административна подкрепа. Външните инвеститори бяха отблъснати, а непрекъснатото преточване на държавни активи в частни джобове затвърди позицията на България като най-бедната страна в ЕС.

 Тези систематично развиващи се процеси превърнаха корупцията в основен фактор във вътрешната политика на страната. Днес бихме могли да кажем, че историята на българският преход към демокрация е до голяма степен предопределена от корупционни интереси и практики, които се развихриха благодарение на неяснотата и неустановеността, свързани с разпада на тоталитарната система. В този смисъл историята на българската корупция е до голяма степен и история на българския преход – който донесе на България не реална, а имитативна, фасадна демокрация.

 Разбира се, българската корупция често е попадала в центъра на общественото внимание. Това обаче става под формата на медийни скандали или политически мотивирани обвинения, чрез които настоящите властници си разчистват сметките със своите политически опоненти. Липсва обстойно и задълбочено изследване, което да проследи развитието на корупционните практики в исторически план – и да анализира политическата отговорност за тяхното вездесъщо присъствие по разбираем за българските граждани начин.

 Иначе казано – за корупцията в България се говори, но това говорене не произвежда памет. Корупционните скандали се застъпват с честота, при която никой не си спомня какво се е случило само преди месеци; видни корупцинери и прочути със своите корупционни практики партии се явяват отново и отново на избори – и биват избирани дори независимо от факта, че само преди броени години са докарали страната до национална катастрофа. Съзнателното култивиране на амнезия за случващото се в периода на прехода е важен стратегически приоритет за политическите структури, чиито управленски мандати са белязани с най-висок корупционен потенциал.

 В този смисъл, според нас написването на история на българската корупция по време на прехода към демокрация е важен приоритет, който реално би помогнал за формирането на гражданско общество и гражданско самосъзнание. Нещо повече: това е и единствения начин за информирано участие на българските граждани в изборния процес – за да бъде този избор съзнателен, те трябва да знаят кой кой е сред хората, на които делегират част от своите права, и чии интереси реално се застъпват от различните политически партии. Проектът за написване на история на корупцията е насочен към нейното историческо осмисляне, като това хвърля светлина и върху задкулисните връзки между политическия елит и организираната престъпност, както и върху влиянието на българската олигархия върху определени политици и цели политически партии. Редица явления от българския политически живот биха могли да бъдат видени в по-различна и по-автентична светлина, ако бъде видян корупционния подтекст на тяхното случване – такива са например комплотът срещу правителството на Филип Димитров и идването на власт на правителството на Любен Беров, сблъсъкът на икономически интереси не само от български произход, който под управлението на Жан Виденов доведе страната ни до национална катастрофа, аферата КТБ и много други.

 Нещо повече – редица аспекти от външната политика на страната се оказват много пряко свързани с мащабни корупционни интереси, които съвсем неприкрито поставят под съмнение основните външнополитически приоритети на България – например нейната принадлежност към евроатлантическата общност. Такива са например корупционните интереси в българската енергетика, които се реализират на практика като политическа подкрепа в полза на руското влияние у нас. И не на последно място систематичното, честно и задълбочено говорене за българската корупция е важно и като нравствен пример – като доказателство за редовия българин, че подобно говорене и поведение изобщо е възможно.

 Проектът разгръща историята на корупционна България на три етапа, всеки от които ще бъде реализиран в по един том от бъдещото тритомно издание. Първият том, който вие държите в ръцете си, разглежда корупционните процеси от рухването на комунистическия режим на 10-ти ноември 1989 г. до банковия банкрут на България в края на 1996 и началото на 1997 г. Вторият том разглежда корупционните практики между 1997 и 2005 г. – по време на управлението на правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски. Третият том разглежда периода от изборите през 2005 г. до наши дни – и ще бъде съсредоточен върху управлението на тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ, първият кабинет на ГЕРБ, правителството на Пламен Орешарски и вторият кабинет на ГЕРБ, който управлява и в настоящия момент. Разбира се, тази периодизация е условна – но логиката на различните корупционни практики, разгледани в тяхното развитие, я прави поне донякъде естествена и логична.

 За написването на настоящите статии са ползвани документи от различни източници – от Централен държавен архив, от архивите на парламентарните комисии за борба с корупцията, от архивите на МВР, от тематичните разработки на БТА, от личните архиви на авторите. Малка част от нашите документални източници е публикувана като факсимилета в самия том, друга част е маркирана в бележки под линия, трета част – и основно документи от личните ни архиви, можете да видите в дигитален вид в сайта на проекта corruptionbg.com. Работата, свършена от авторите и особено от нашия техническия сътрудник Александър Видев, е огромна по мащаб – прегледани са хиляди страници, за да се извлекат нужните факти и документи, въз основа на които правим своите изводи. Естествено, предвид деликатната материя, с която работим, се чувстваме длъжни да подчертаем, че статиите са авторско, а не колективно дело – и всеки от авторите носи пълната отговорност за съдържанието на своите текстове.

 Откъде започват и как се развиват корупционните сюжети в разглеждания период – от 10 ноември 1989 до началото 1997 г. – когато страната преживява финансов колапс, който в прекия смисъл на думата може да бъде определен като национална катастрофа? Ако се вгледаме в развитието на корупцията след 10-ти ноември, ще видим, че един от най-сложните въпроси е свързан с началния тласък на тъй сложните и динамично разгръщащи се корупционни практики. Или по-точно казано – въпросът е на какво се дължи тази динамика, дали корупцията в новата демократична държава се поражда естествено и се разгръща спонтанно – или самата корупция е инструмент, чрез който една определена каста реставрира своите временно напуснати властови позиции, като подменя идеологическите си опори, законодателно закрепени и разчитащи на силовите структури в дотогавашната народна република, с икономическо могъщество, чиято мощ гарантира тайна власт над обществените механизми – с перспективата тази власт да се трансформира от икономическа отново в политическа?

 Това е тежък въпрос, който поражда цяла верига от сродни питания. Например – влизали ли са корупционните практики в нечий сценарий? Имало ли е структури, стратегически изградени и подготвени да осигурят преливането на държавните активи в частни джобове – тъй като в крайна сметка корупцията е именно това – използване на институционални позиции за лично облагодетелстване, най-често за сметка на държавата? Имало ли е предварителни договорености за това как и с какви средства ще бъде извършен прехода от държавна към частна собственост? Имало ли е тайни общества и мрежи, създадени от разпадащите се структури на бившата комунистическа държава, които са си поставили за цел да менажират самия преход по начин, който в крайна сметка осигурява не само недосегаемостта, но и бъдещата власт на комунистическата партокрация – или поне на нейните потомци?

 Съзнаваме много добре риска да бъдем обвинени, че градим конспиративни теории. Въпреки това се налага ясно да заявим, че самата емпирика на корупционните процеси, тяхната логика и развитие предполагат положителния отговор на всички тези въпроси. Нещо повече – от наша гледна точка мнението, че корупцията в България е просто стихиен процес, тласкан единствено от човешката алчност, е твърде наивно и повърхностно. То не отчита реалиите, за които говорим в статиите от първата част на настоящия том, озаглавена „В зората на прехода“. Нашата гледна точка е, че самото разпадане на Източния блок и превръщането на двуполюсния свят в еднополюсен е стратегма, създадена много по-рано, вероятно в началото на 80-те години, когато за мозъчните тръстове на КГБ и други сродни служби става безпощадно ясно, че източният блок не може да конкурира западния свят както във военно, така и в икономическо отношение – и че бленуваната световна революция и тържеството на комунизма се все по-трудни за поддържане митове. За да избегне практически неизбежния крах, Изтокът решава да разработи нова схема за оцеляване и да договори своята капитулация пред Запада по начин, който гарантира сигурността и бъдещия просперитет на посветените в тази стратегма персонажи.

 Така се ражда перестройката – която малко прибързано беше обявена за начало на прехода към демокрация в страните от източния блок. Тя логически прерасна в подобна „смяна на системата“ но далеч не беше безобидна капитулация пред политическите и икономически реалии в края на ХХ век – по-скоро беше спасителен сценарий, в който геронтофилските диктатури бяха пометени – заедно с по-голямата част от антуража на диктаторите, но това беше направено по начин, който да извади на политическата повърхност „здравите сили“ в бившите компартии – и най-вече лидерите, свързани с тайните служби, тъй като именно те знаеха какво става, защо става така и какво ще се случи занапред.

 Затова се налага да признаем, че колкото и изтъркана да е формулировката, че става дума за прехвърляне на политическата власт на икономически релси, тя в глобалния смисъл на думата има своите основания. Начинът, по който се развиха процесите в СССР и другите страни от източния блок след падането на Берлинската стена, говори ясно за единен сценарий, който, разбира се, включва национални модификации в зависимост от условията в конкретната страна. Някъде този сценарий се провали – и страни като Чехия, Полша, Унгария и Прибалтийските републики успяха да се отърсят от рецидивите на комунистическата система и да поемат по качествено нов, демократичен път на развитие. Другаде този сценарий до голяма степен успя – и затова споменатите рецидиви ни спъват на всяка крачка. За съжаление именно към този тип бивши комунистически страни принадлежи и България.

Текстът е част от предговора към том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.