Корупционният генезис на българския преход - част пета

Последното достатъчно ясно личи от първата банкова афера, която добива популярност в годините на прехода. Става дума за аферата „Акрам“, при която през 1993 г. група провинциални лидери на БСП осигуряват финансиране за партията си чрез теглене на необезпечени кредити от няколко банки – като се използва фиктивен кредитополучател – а именно палестинеца Джамал Абулибде – Акрам. Тази афера между другото е знаменателна и поради факта, че приключва с няколко трупа – на самоубили се или загинали при неясни обстоятелства банкови директори, като сред жертвите е и самия Акрам, намерил гибелта си в испански затвор, малко преди да бъде екстрадиран в България. Друга характерна особеност е влиянието, което оказват социалистическите лидери върху най-различни банки – ЦКБ, ПИМБ, Пощенска банка, Кредитна банка, Първа частна банка. Изглежда механизмът е действал така – по нареждане на партийните другари кредитите са били отпускани на юнашко доверие – на когото трябва.

 Същото вероятно се е случвало в много по-голям мащаб и при последвалия голям фалит. Имало е предостатъчно трусове, които са подсказвали какво ще се случи. Тайната приватизация на българските банки, която се разгръща още в ранните години на демокрацията, е сред ясните, но неразчетени знаци. Всъщност повечето банки стартират с мажоритарно участие на държавни капитали – новоизпечените банкери обаче скоро предприемат вдигане на уставния капитал, като по този начин намаляват държавното участие – докато един ден частното участие надхвърли 50% - и банката стане частна. Всичко това се случва под носа на БНБ, която по принцип трябва да даде съгласие за увеличаването на капитала – но която или не е питана, или се примирява с голия факт, че банките произволно увеличават капитала си, или направо съдейства за тяхната тайна приватизация – както е в случаите с ПИМБ или с Бизнес банка – Петрич.

 Особен случай на тайна приватизация е изключително дръзкия опит ТБ „Биохим“, една от най-големите държавни банки, да бъде тайно приватизирана от един финансов аферист – Дилян Буновски – Дорон – с помощта на 11 подставени фирми, две физически лица и две офшорки – като парите, с които се купуват акциите, са преведени от собствената му банкова сметка. Опитът, състоял се през 1993 г. е любопитен и с това, че е послужил като модел при приватизацията на КТБ през 2000 г. – тогава също имаме подставени фирми, чиято функция е – както впрочем и при ТБ „Биохим“, да се закупуват от всяка до 5% от акциите, като по този начин се избегне изискването на БНБ за доказване произхода на капитала, задължително при купуване на над 5%. Отделна и много поучителна история е свързана с парите, използвани от Дорон при тази акция – те са взети от „Инко“ ЕООД, бивша фирма на научно-техническото разузнаване, чиито сметки са разграбени благодарение на абсурдните корупционни договори, сключвани от нейния директор Стамен Петров, в течение само на седем месеца.

 Непряко свързана с корупцията в банковата сфера е и друга една престъпна практика, бръкнала дълбоко в джоба на българина – тази на финансовите пирамиди. Те се развихрят в периода 1993 – 1995 г. като предполагаемите щети за наивниците, вложили парите си в тях, се изчисляват на около 12 милиарда лева. Всъщност възможностите за тяхното съществуване също са свързани с изключителната банкова експанзия от тези години, когато се нарояват стотици банки, повечето учредени с взет назаем капитал, но и хиляди финансови и финансово-брокерски къщи – като последните две институции имат ограничени права, към които не принадлежи привличането на капитали. Те обаче не спазват това ограничение, а БНБ си затваря очите за техните престъпни практики – в резултат на които „фараоните“ забогатяват светкавично – и също толкова светкавично се спасяват в неизвестност, като в най-често изгарят само съответните бушони. Може да се каже, че ограбването чрез пирамидите е нещо като генерална репетиция за голямото банково ограбване, което ще се развихри месеци по-късно.

 Днес отдавна са известни както неговите причини, така и неговите причинители. Мащабът на това ограбване е огромен – де факто няма подобен случай нито в близката, нито в далечната история на България – а и изобщо на страните от Източния блок, може би с изключение на Русия. Например според Александър Каракачанов, автор на Закон за отмяна на банковата тайна за лица с несъбираеми кредити, общата сума на лошите кредити (взети и необслужвани), е над два трилиона и седемстотин милиарда лв. – или, по курса на долара от декември 1997 г., общата сума на взетите и невърнати пари от банките е била повече от един милиард и петстотин четиридесет и седем милиона долара. Въпреки тези огромни суми обаче на практика почти никой не е наказан – нито от банковите директори, давали кредити без покритие (и срещу комисионна), нито от кредитните милионери, нито от чиновниците в БНБ, затваряли си очите пред злоупотребите и раздавали милиарди по линията на прословутото рефинансиране на рухващите търговски банки.

 Тази безнаказаност е твърде показателна. И без съмнение има своите основателни причини, свързани с порочния сценарий на българския преход към демокрация. Сюжетите на банковия банкрут на България са много и разнообразни, но в тях има една червена нишка, която просто не може да бъде пренебрегната: повечето герои в тези сюжети, независимо дали са банкери или кредитополучатели, са свързани или с ДС, или със структурите на бившата комунистическа партия – а често и с двете.

 Примерите са много. Венцислав Йосифов, шеф на Първа частна банка, през 1995 г. е кандидатът на БСП за столичен градоначалник – асистират му застъпници като Петьо Блъсков и Валери Найденов, които не се поколебават в деня за размисъл да лансират лъжата за партийната книжка на Стефан Софиянски. Изглежда идеята е била в банката да се вкара бюджета на столичния град и чрез това тя да се размине с фалита, но Венцислав Йосифов губи изборите и банката се сгромолясва, като завлича 26 милиарда лева на своите вложители.

 По време на голямото банково развихряне шеф на ПИМБ е Евгений Узунов, последния шеф на Димитровския комсомол – като по време на неговото управление акционери в банката са фигури като Румен Николов – Пашата и Младен Михалев – Маджо. Иво Георгиев, секретар на БДМ (приемник на Комсомола), създава Елитбанк, известна като банка на бившите комсомолци – и е подведен под отговорност за присвояването на девет милиарда лева – като тъкмо тази банка е известна и с честите и големи парични пратки, които изпраща в чужбина.

 Балканбанк е в буквалния смисъл на думата опоскана от фирми на Мултигруп, в която участват не малък брой бивши офицери и агенти на VІ главно управление на ДС. Пряк причинител на фалита на Ямболската Търговска банка е Шабан Тюркмен, собственик на фирмата „Сунимекс“, получила необслужвани кредити в размер от над един милиард лева. Същият е прочут търговец на оръжие и наркотици, обслужващ контрабандните канали на ДС, и лично приближен на Тодор Живков. Бизнесбанка – Петрич получава рекордно рефинансиране от ДСК и бива източвана от „Евроенерджи холдинг“ с преките протекции на Красимир Премянов, лидер на ПГ на Демократичната левица.

 БЗК е брутално източена от Атанас Тилев, агент на Първо главно управление на ДС и известен в западната преса и с връзките си с КГБ – като досието му е унищожено по личното нареждане на ген. Бригадир Аспарухов. Агент на VІ управление на ДС пък е Христо Александров, шеф на ЧЗБ „Агробизнесбанк“, раздал мащабни невъзвръщаеми кредити на собствените си фирми. Дясната ръка на Луканов – ген. Любен Гоцев, който де факто трансформира структурите на ДС след десети ноември, става първо шеф на „Източноевропейска петролна компания“ АД, а след това и член на Надзорния съвет на Международна ортодоксална банка.

 Можем още дълго да продължаваме този списък. Вече можем да прочетем и предългите списъци на банкерите, свързани с ДС – публикувани от Комисията по досиетата. С подобни обвързаности са известни и мнозина кредитни милионери. Пълната безнаказаност за това престъпление обаче е най-красноречивото доказателство, че при голямото банково ограбване случайности няма – че става дума за добре обмислен и прецизно проведен сценарий за доограбване на българския народ – както и за активно мероприятие, което подготвя почвата за бъдещите промени в обществената структура и обществения климат, свързани с предстоящата приватизация на държавната собственост.

Всъщност едва тогава – след банковата катастрофа и въвеждането на валутния борд, с цели пет години закъснение, се открива хоризонт за дълго чаканите реформи, които трябва необратимо да променят България. Но доброто време за тях е безнадеждно отминало – след толкова омерзителни години, след толкова разочарования и след мизерията на битието, породена от инфлацията и стопяването на стойността на лева, от някогашното въодушевление на хората не е останало нищо.

 Наистина – събитията от януари 1997 г. помитат Виденов и изпращат БСП в опозиция, но хората излизат на улицата със съвсем различна мотивация – не защото вярват във възможностите да реформират живота си, а заради немотията и прехвърлената мяра на търпимостта. Липсва инструмента, който гарантира нормалните демокрации и който би могъл да бъде използван за реална промяна – устойчивата, духовно и финансово независима средна класа, която да изпълни смяната на собствеността с позитивно съдържание. И затова не трябва да се учудваме от резултата – времето на приватизацията настъпва, но тя е проведена така, че в крайна сметка държавната собственост попада в ръцете на същите тези червени олигарси, които са се облажили покрай банковото ограбване.

 И не е чудно, че става така – всъщност единствено те разполагат с необходимите финансови ресурси, за да играят на приватизационния пазар. Така основната функция на голямата банкова игра е изпълнена: държавните пари са преточени в частни джобове – но в частните джобове на когото трябва – така че да бъдат съхранени властовите ресурси на БСП, а стопанските активни на държавата да се окажат в избрани от същата партия безскрупулни играчи.

 Така новата история на България потича по кривото русло на корупцията. В следващото десетилетие на прехода тя се превръща едва ли не в мяра за поведение на държавните мъже – а ухото на българина дотолкова свиква с корупционните скандали, че при всеки следващ такъв никой вече не помни предишния. В крайна сметка се случва неизбежното: корупционният климат покварява самата държава, българската политика се превръща в поле, към което политиците се стремят не поради своите идеи и своето чувство за дълг, а поради опиянението от властта и възможностите за бързо и незаконно забогатяване. Съдебната система бива покварена до степен, при която никой вече не вярва, че тя е способна да въздаде справедливост. Държавата престава да произвежда качество на живот – и нейните обитатели, и то предимно младите и способните сред тях, правят избора на омерзението – през Терминал 2, в търсене на друга родина.

 Текстът е част от предговора към том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази годи