Тайната приватизация на българските банки - част пета

Има обаче един много съществен за тази афера въпрос – откъде Дилян Буновски – Дорон има пари за тази мащабна и нагла сделка? Може би и той – подобно на Маргарит Мицев – ги е спестявал от закуски[1]? Отговорът на този въпрос става виден именно покрай разследването на казуса с ТБ „Биохим“. Оказва се, че зад тази корупционна сделка – една от най-мащабните измами в банковата история на България, стоят парите на научно-техническото разузнаване – и по-точно: на неговата фирма „Инко“ ЕООД. Сагата на нейното източване сама по себе си е важен сюжет в корупционната история на прехода. И сюжет, който нагледно показва какво се случва с големите външнотърговски фирми, създадени от ДС за целите на промишления шпионаж, в новите реалности на демократична България.

 Пряко отговорен за разграбването на „Инко“ е Стамен Петров – бивш офицер от ПГУ и Националната разузнавателна служба, уволнен през август 1992 г. от ген. Бригадир Аспарухов и назначен за шеф на тази централа на 9 декември 1992 г. – в последните дни на правителството на Филип Димитров. Според Валентин Карабашев, министър на търговията в правителството на проф. Беров, към момента на назначаването му по сметките на „Инко“ е имало 17 милиона долара. Девет месеца по-късно от тези милиони не е останало практически нищо – както си личи по две справки за наличните авоари на дружеството към 31 декеври 1992 г.[2] и към 15 септември 1993 г.[3] Голямото източване е станало с помощта на повече от странни договори, които са в драстичен разрез с интересите на „Инко“, но пък са от определена полза за определени лица от политическия и икономически елит по това време.

 Част от тези договори са сключени с Дилян Дорон. Един от тях е за финансово представителство, сключен на 10 февруари между „Инко“ ЕООД и неговата фирма „Вандимекс Д“ ООД[4]. Съгласно този договор възложителят – сиреч „Инко“ – предоставя на фирмата на Дорон правото „да извършва за сметка на Възложителя плащания по негови заеми и управление на собствени на Възложителя левови и валутни ресурси, при най-изгодни за Възложителя условия.“ И наистина – така са управлявали левовите и валутни ресурси на „Инко“, че нищо не е останало от тях. Парадоксално е, че в случая става дума за фирма, създадена от бившата Държавна сигурност, изпълнявала секретни задачи по внос на технологии и промишлен шпионаж, която изведнъж решава да се довери на един финансов аферист, съден нееднократно още преди 10-ти ноември за разни дребни гешефти и кражби.

 Изглежда обаче този договор не е бил достатъчен за пълното изпомпване на капиталите на „Инко“, та се е наложило да бъде сключен друг – за доверително управление, вече не с „Вадимекс Д“, а направо с лицето Дилян Дорон в качеството му на „довереник“.[5] Договорът е сключен на 29 юни 1993 г. и съгласно неговите текстове довереникът Дорон „приема да извърши за сметка на Доверителя всички необходими и допустими от закона действия, свързани със събиране на вземания от Доверителя във връзка със сключени и неизпълнени договори за съвместна дейност, сключени между Доверителя и трети лица.“ Дребна подробност е, че разходите за това събиране се заплащат от доверителя – и че довереникът получава възнаграждение в размер на до 25% от събраните суми.

 Точно тези договори вероятно дават възможност сметките на Дилян Дорон в ТБ „Биохим“ да бъдат заверявани с огромни суми от продажба на валутата, останала по сметките на „Инко“, без да са ясни основанията за направените преводи. Една такава акция, реализирана в края на март 1993 г., показва ясно за какви мащаби на ограбване става дума под легендата на т. н. „доверително управление“. По искане на „Инко“ от 30 март 1993 г., подписано от Стамен Петров и неговата главна счетоводителка, три милиона германски марки са трансформирани в долари и с тях е заверена сметка № 6604231853005 на „Вандимекс Д“ ООД в ТБ „Биохим“[6]. На 31 март Стамен Петров изисква да бъде деблокиран депозита на „Инко“ в ТБ „Биохим“, като бъде задължен с два милиона германски марки – като с тях се закупят 914 317 долара, с които да бъде заверена същата сметка на „Вандимекс Д“[7]. Същият ден с еднотипно нареждане е деблокиран и доларовия депозит на „Инко“, един милион долара от който отново са прехвърлени на фирмата на Дорон[8]. С нареждания от 31.03.93 №418377[9] и 01.04.93 №418463[10] банката изпълнява тези искания, само дето парите са реално преведени на друга фирма на Дорон – „Дорон Д“. Левовото изражение на тези сделки възлиза на скромната стойност от 26 522 000 лв. за първата и съответно на 73 360 084 лв. за втората сделка. По мнението на тогавашния министър на търговията Валентин Карабашев нещата с тези договори са „абсолютно очевидни“ : „Просто това е механизмът за изпомпването на тези 17 милиона долара. Разбира се, по линия на всичките тези тридесет и няколко договора. Естествено, сумата, с която е свързан Дилян Дорон, е най-голяма.“[11]

 Погълнатите от него финансови ресурси не се изчерпват само с договорите за доверително управление на средства. Не по-малко скандален е и договорът, с който Дорон продава на „Инко“ десет магазина на стойност 25 милиона лева. Този договор има „предварителен“ вариант[12], сключен на 24 април 1993 г., като съгласно неговите текстове „купувачът се задължава да преведе тази сума по банков път до 31 май 1993 г., като открие акредитив на името на продавача“. Което и се случва, въпреки вписаната на ръка 12-та точка от договора, съгласно която той „ще влезе в сила само след получаването на писмено съгласие от Министерството на търговията за „Инко“ ЕООД“. Такова съгласие не е дадено, и въпреки това парите са преведени, за което свидетелстват министър Карабашев и неговият заместник Станимир Бързашки. Дребната подробност е, че докато „Инко“ превежда 25 милиона лева, нотариално заверените документи за собствеността на магазините се губят – поне до уволнението на Стамен Петров.

 Има обаче още един договор, който вероятно е пряко свързан с корупционната сага около ТБ „Биохим“. На 2 юни 1993 г. се сключва договор за съвместна дейност между „Инко“ ЕООД и „Англо-импорт-експорт“ Ltd със седалище на остров Ман, представлявано от Никола Консенца[13]. Съдружниците обединяват усилията си за съвместна финансова и инвестиционна дейност в страната и чужбина, инвестиции в строителството и съвместно участие в български и чужди фондови борси – и куп още дейности. Сдружението им съгласно този договор трябва да носи името „Инко Трейдинг Ко“, като за съвместния капитал „Инко“ трябва да предостави 100 милиона лева, а неговия партньор – 38 милиона[14]. Скоро след това – на 23 юни 1993 г. – е подписан дружествен договор[15] и учредителен протокол[16] за съвместното дружество – като обаче първоначалните намерения са променени – „Инко“ както преди участва с 100 милиона лв., но „Англо-импорт-експорт“ Ltd – само с 20 милиона.

 В случая скандално е не само намерението на една държавна фирма да се впусне в авантюра от подобен мащаб – скандален е и фактът, че Министерството на търговията изразява категорично несъгласие за сключването на такъв договор – и той въпреки всичко е сключен. Наистина, пред парламентарната комисия зам. министър Бързашки  заявява, че „в крайна сметка единствената инвестиция, която по наше мнение до последния момент не беше осъществена, беше инвестицията за създаването на „Инкотрейдинг“ с дялово участие около 120 милиона, която трябваше да бъде фирма, регистрирана в България по изричното указание на зам. директора и началник отдел – г-н Мъзълов“[17]. Оказва се обаче, че нужните за дружеството капитали би трябвало да бъдат събрани чрез откриване на набирателна сметка в ТБ „Биохим“, където да бъдат преведени вземания на „Инко“ от други дружества. След уволнението на Стамен Петров, с чийто подпис би могло да се осъществи разблокирането и ползването на тези средства, министерството на търговията изисква от новия управител да провери дали по тази сметка има пари, но банката отказва да му предостави исканата информация. В крайна сметка зам. министър Бързашки признава, че не знае къде се намират тези пари и какво става с тази набирателна сметка –тъй като въпреки липсата на разрешение от страна на министерството, е било създадено гражданско дружество с идентично наименование, поради което неговата сметка не може да бъде разблокирана без подписите на участващите в него партньори – Стамен Петров и Никола Консенца.

 С това скандалните договори на „Инко“ ЕООД не се изчерпват – всъщност дружеството е пръскало пари с щедра ръка и се е включвало в инициативи, които нямат нищо общо с неговата дейност. Тези налудни харчове обаче едва ли са случайни – в тях се появяват фигури, които са играли или ще играят важна роля в българската политика. Един от тях е например Даниел Вълчев[18], който представлява консултантската агенция „A & V консуллтинг“. Той сключва на 25 януари 1993 г. договор за правно-консултантски услуги и правни действия с „Инко“[19], срещу заплащане от десет хиляди лева месечно. Парадоксът е, че „Инко“ има щатен юрист, а паралелно с това има договор за юридически услуги с друга фирма – “BSH CONSULT LTD“, на която заплаща още по-щедро – по 17 хиляди месечно. Още по-парадоксален е друг един договор, сключен с консултантската агенция на Даниел Вълчев – съгласно който изпълнителят трябва да разработи „проектозакон за телевизията и радиото“[20] – срещу 50 000 лв. и при положение, че „Инко“ няма нищо общо нито с радиото, нито с телевизията.

 Тези договори вероятно изглеждат кокошкарски в сравнение с размаха на договарянията с Дорон. Не е така обаче с друг един договор, сключен на 10 юни 1993 г. между „Инко“ ЕООД, „Ибико интернешънъл“ ООД и „A & V консуллтинг“ ООД – за изграждане и експлоатация на покрита складова база в село Герман[21]. Съгласно този договор парите за създаването на складовата база се осигуряват само от единия от тримата съдружници – от „Инко“ – в размер на 12 милиона лева, докато консултантската агенция следва да осигури „вещно-правен анализ на имота“.

 Още по-особен е случаят с договарянията между „Инко“ и клуб „Кънки и хокей на лед – Славия“, представлявано от Димитър Луджев. Между тях се създава гражданско дружество с договор от 21 юни 1993 г.[22], съгласно който „Инко“ поема спонсорирането на спортния клуб на стойност 2 500 000 лв. на тримесечие. Отделно се дават пари за внос на компресори за ледената площадка на клуба, за пансион на отбора в почивна станция и прочее разходи, възлизащи на обща стойност 3 1376 254 лв.[23]

 Процъфтяващите по това време бизнесмени на ръба на закона и отвъд него също не са забравени. За връзката с тях свидетелства един от ранните договори, подписани от Стамен Петров – с петричката фирма „Лореал“ на известния контрабандист Живко Томов – Фашиста[24]. Договорът предполага съвместна дейност в областта на строителството, транспорта на стоки в страната и чужбина и търговията с петролни продукти, а участието на „Инко“ е в размер на един милион долара. За финал на цялата тази корупционна сага можем да споменем и най-скъпото и налудно начинание, в което се впуска някогашната фирма на ДС – създаването на „Инко рали – тим“ – автомобилен клуб, който според замисъла да участва в международни рали състезания, като чрез него се осъществяват реклами на български и чуждестранни фирми – с идеята да се печели от тази дейност. Разбира се, нищо не е спечелено, но за сметка на това са прохарчени около 32 милиона лева – за състезателни коли, резервни части, застраховки и командировки.

 В крайна сметка можем да си зададем въпроса как завършва странната корупционна сага, която свързва ТБ „Биохим“ и фирмата на ДС „Инко“ ЕООД. Може би със справедливо възмездие за наглостта и фукарлъка, или за прахосаните напусто десетки и стотици милиони? Разбира се, не. Дилян Дорон забягва в Швейцария, а Стамен Петров – в Португалия. И двамата са издирвани чрез Интерпол и в крайна сметка – екстрадирани и предадени на българското правосъдие. Но вместо Дилян Дорон да получи присъда, в крайна сметка той осъжда България пред Европейския съд по правата на човека. Освен за източването на банката той е съден и за присвояването на цели 56 милиона на „Инко“ – прехвърлени по личната му банкова сметка – но очевидно също без резултат. За тайната приватизация на ТБ „Биохим“ са съдени още Борис Митев, Живко Вълчев и Илиян Шаматанов – но никой от тях не е осъден. И до днес не е ясно как са протекли и приключили делата срещу Стамен Петров – но поне в публичното пространство няма данни той да е получил присъда.

 Както се казва – историята е приключена, забравете. Но някак прекалено бързо са забравили за тайната приватизация на българските банки – и никой не е разчел в този процес сигнала за бъдещата банкова катастрофа, която в буквалния смисъл на думата доограби българите и ги докара до просешка тояга – и същевременно създаде кастата на кредитните милионери, от чиято генеалогия произлязоха днешните  олигарси.

Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.