Национална съдба и национален избор – устремени към тресавището на миналото

След попътните крушения на дневен ред закономерно дойдоха разкаянията. Все по-настойчиви стават публичните гласове, които отчитат колко се е изложила националната ни дипломация, оттегляйки подкрепата си за Бокова и фаворизирайки на нейно място Кристалина Георгиева.

Не се сменя – възмущава се родната журналистика – конят по средата на състезанието, трябваше да държим докрай на първоначалната си кандидатура, чрез преориентирането, чрез преадресирането на подкрепата си предаваме не само г-жа Ирина Бокова, а и собствения си имидж пред света. Подобни гласове чуваме не само от така близките до манталитета на г-жа Бокова неокомунистически среди – подобни гласове чуваме и от некомунистите, и от антикомунистите дори.

Гласове, които гърмят в името както на родолюбието, така и на интернационализма. И които ни уверяват, че България e имала, видите ли, шанса да се впише сред водещите нации на света, а държавното ни ръководство с лека ръка е проиграло този уникален, този единствен и неповторим шанс.

А аз си мисля, че, макар и не толкова величествен, този шанс действително изглежда проигран, но не защото българската външна политика прехвърли подкрепата си от Бокова към Георгиева. Проиграването според мен започна много по-рано, още с издигането на първоначалната кандидатура, въплътена от името на една личност, която е не само и просто спорна политически – става дума за една компрометирана, за една опетнена отпреди цели десетилетия гражданска биография, стартирала в разцвета на българо-съветската дружба от московския Институт за международни дипломатически отношения, който дълги години бе неофициална школа на КГБ по международен шпионаж, и свързана с най-мракобесническите години и десетилетия не само на родната, а и на световната история. Подкрепяйки официално кандидатурата на Бокова, София подкрепи фактически

онзи комунизъм, който замърсяваше християнската ни цивилизация

и душеше и тровеше националното ни битие цял един човешки живот. Жилавите остатъци на това зловещо наследство спъват и до днес пътя ни към Европа и света.

Докато комунистическото минало на г-жа Бокова (именно нейното лично, собствено комунистическо минало, а не комунистическото й потекло, за което тя не носи отговорност) е наш роден, български проблем, пред кандидатурата й има и други, външнополитически препятствия, които са непреодолими.

Гафовете й по света и у нас са много – ще спомена само един от тях. Всеки, който помни нейното отношение към конфликта между Великобритания и Аржентина за Фолкландските острови, знае за какво говоря. Великобритания е последната световна империя и като такава изживява всяко оспорване на задокеанските й територии като посегателство върху целостта на държавата – и един дипломат от кариерата би трябвало да го знае.

Антибританското поведение на г-жа Бокова във войната между двете страни бе сигурна индикация, че Лондон никога няма да подкрепи кандидатурата й. А на практика това значеше, че г-жа Бокова ще бъде изхвърлена зад борда – без гласа на Лондон генерален секретар на ООН не се става. Само това обстоятелство би трябвало да бъде достатъчно, за да откаже българската държава подкрепата на една кауза, която е предварително обречена.

Ако въпреки неблагоприятните международни предпоставки г-жа Бокова е решила да се състезава срещу кандидати с несравнимо по-добри шансове от нейните, нека да го направи, но без да

въвлича и страната ни в себепровала си

Тя обаче я въвлече. А успя да я въвлече, защото София позволи да бъде въвлечена. Как е възможно толкова видими фактори да останат така незабелязани? Според мен г-жа Бокова не ги забеляза, защото бе заслепена от кариеризма и властолюбието си – оставайки в битката, ден след ден тя продължава да демонстрира безмерна си амбициозност.

За разлика от нея държавниците ни в София вероятно си даваха сметка за действителното съотношение на силите, но се уплашиха, че ако не подкрепят спорната й кандидатура, родната общественост ще ги обвини в непатриотично и дори антибългарско поведение. А не биваше – подобни страхове са неподобаващи. При всички случаи е за предпочитане да предотвратиш своевременно една обречена кауза, отколкото да я следваш и браниш докрай, следвайки и бранейки една мистификация.

Патриот е не онзи, който участва и съучаства в един предварително програмиран от обстоятелствата провал на страната си на международното поприще, а онзи, който съдейства за осъзнаването на реалните шансове и за предотвратяването на подобен провал – дори с риск да не бъде разбран и оценен.

Родното издание на надпреварата за генерален секретар на най-престижната световна организация можем с чиста съвест да окачествим като взаимна размяна на ласкателства. Правителството ни ласкае лектората си, демонстрирайки загриженост за международния ни престиж.

Многото родни и задгранични български обществени инициативи в подкрепа на кандидатурата на Бокова я ласкаят от опортюнизъм, като непрекъснато преувеличаваха шансовете й и й спестяваха горчивата истина за действителното състояние на предпоставките – правят го и днес.

Лявонастроени политолози и социолози ласкаят цялата нация като усърдно полират опетнения ни национален имидж – също опортюнистично следвайки обществената конюнктура. Колко много ласкателства, сбрани в една национална съдба! Лицемерието е неделима част от всяка политическа интрига, но прекаленият светец и Богу не е драг. Ласкателството – учи Питагор – е като оръжие, нарисувано на картина: безполезно е, дори когато е красиво.

В двубоя за и против кандидатурата на Ирина Бокова опозиционерите като мен се броят на пръсти – преобладават решително поддръжниците й. Надявам се, че доминират само числено – не и интелектуално, а още по-малко – морално. В демократични условия обаче количествените показатели често надделяват над качествените.

Така или иначе споменатият двубой е фактически двубой между прокомунистическите и антикомунистическите обществени настроения у нас. Апологетите на живковизма винаги, и в апогея на демократичния порив, са били мнозинство.

Многолюдните митинги, сбрали през началото на 90-те под знамената на демокрацията милиони граждани, не бива да подвеждат – те говореха само за политическите настроения в столицата и в още един-два големи града. Цялото население извън тях – за сметка на това – бе непристъпен бастион на старо- и неокомунизма: колкото по-дълбока бе провинцията, толкова по-недостъпна бе тя за духа на демократичните промени.

Примитивизмът на масите

се оказа питателна почва за примитивизма на комунистическата идеология – единият примитивизъм предполагаше другия, двата примитивизма се допълниха хармонично до едно цяло, сродиха се, сляха се ведно, за да образуват могъщия общонационален примитивизъм, който ни владее и понастоящем – и като че ли ден след ден все по-неотстъпно и масово.

Благодарение на този настъпателен примитивизъм жадуваната от нас, малцинството, декомунизация така и не се състоя изобщо. От комунизацията, която в края на 80-те народното недоволство поразклати кое-що, пристъпихме направо към рекомунизация. Чийто неофициален и дори подмолен, но напълно реален, триумф не позволи нито идеолозите на злото да бъдат разобличени подобаващо, нито носителите на тоталитарната комунистическа власт – детронирани, нито палачите от репресивната й система – наказани.

Докато останалите европейски народи от бившата Съветска империя тръгнаха по пътя на една здравословна конфронтация с бесовете и демоните на близкото си минало, ние се криехме малодушно от него, играехме на сляпа баба със собствената си история; докато те преработваха, ние загърбвахме; докато те се дистанцираха от империалистическите попълзновения на Кремъл, ние се прекланяхме с някаква перверзна, мазохистична наслада пред кагебиста Путин и путизма.

Затова днес гражданите на тези източноевропейски страни стават стъпка по стъпка европейци по дух и плът, докато ние се европеизираме ведомствено, а се русифицираме практически.

Ето целият генезис на кандидатурата на Бокова, за която неокомунистическа България воюва рамо до рамо с деспотична Русия, ето и целият генезис на кандидатурата на Георгиева, срещу която неокомунизмът ни воюва със същата непоколебимост – също рамо до рамо с Русия.

Два генезиса с един общ резултат: нашата дегенерация, регресът, който в близко бъдеще ще ни изхвърли от международната цивилизована общност, към която преди четвърт век тръгнахме да се приобщаваме с толкова ентусиазирани надежди, а в по-далечно бъдеще и от битието ще ни изхвърли. Не по чужда – по наша собствена вина, поради безумието, с което в свободен съзнателен избор тръгнахме до превръщахме комунизма в наша трайна национална съдба, а вековния враг на нашата национална независимост и на нашето демократизиране – Русия – в наш приятел и спътник към бъдещето.

Едно бъдеще, устремено не към просперитета, към духовното и материално благосъстояние, а към тресавището на миналото.