Банковият фалит на България - част втора

До 1987 г.  банковата система е единна и съгласно действуващата Конституция представлява част от общонародната собственост, включена в състава на националното богатство на страната. С приемането на Правилника за банките от 1987 г.  влиза в действие абсурдната “социалистическа акционерна форма на собственост”, която се изпробва първо именно в банковата система.  Абсурдът се състои в това, че от обявените за национално богатство банки и държавни предприятия – според чл. 16 от  Конституцията, чиято собственост тогава също е общонародна, се създават частни акционерни дружества – отраслови банки (Строителна банка, Банка за транспортно машиностроене, Биохим, Стопанска банка, Банка Електроника и т.н.)

Вторият етап на нормативна подготовка в посока раздържавяване на банковата система са извършените промени през пролетта на 1990 г.  Без да се приеме закон за държавните предприятия и без да се определи начин за разграждане на общодържавната собственост, сесията на последното комунистическо Народно събрание извършва промени в Конституцията, като допуска създаването на така наречените “смесени” предприятия (без да конкретизира това понятие и без да реши въпроса с прехвърлянето на собствеността) и снема банките от масата на общодържавната собственост.

Министерският съвет незабавно извършва промяна в Правилника за банките (Д.в. бр. 34/1990г) като в чл.  20 негласно премахва само една дума - “юридически”.  До тогава банка може да бъде учредена от най-малко две дееспособни юридически лица, а такива са все още само държавните предприятия, стопанските организации и ведомства.  С отпадането на думата “юридически” се създава негласна възможност за приемане и на физически лица като акционери в банковата система, което не представлява нищо друго освен раздържавяване без наличието на закон за приватизация.

Въпреки, че все още не е създадена конституционно и законово правна възможност за раздържавяване, то започва още през 1989 г.:  в стопанската област - чрез ПМС № 36/28.07.1989 г., а в банковата дейност - с ПМС № 19/19.05.1989 г. В изпълнение на последното УС на БНБ с Протокол № 19/28.08.1989 г. взема решение да извърши структурна реформа в банковата система, като се създадат още самостоятелни банки - акционерни дружества. По този начин единната и централизирана банкова система продължава да се разпада – без ясни регламенти и правила – което улеснява ловенето на едри финансови риби в мътна вода.  В чл. 4 и 6 от предложения и одобрен от председателя на БНБ Васил Коларов график ясно е предвидена приватизация на банките чрез продажба на акции – която се случва в много кратки срокове и зад гърба на обществеността.     

Поради това, че до този момент липсва каквото и да е законно основание за приватизация на банките, МС както и УС на БНБ се обосновават на чл.  26 от ППУСД (Правилник за прилагането на Указа за стопанска дейност – между впрочем на основата на него до влизането в сила на Закона за преобразуване и приватизацияа на държавни и общински предприятия (ЗППДОП) е извършена скритата приватизация в икономиката като цяло).  Проблемът е, че подзаконов акт, който е в противоречие с основния закон, допуска това.  

В така преобразуваните държавни банки в акционерни структури първоначално, преди продажбата на акции, основен акционер е самата БНБ с държавен капитал, която носи изцяло отговорността за неговото управление.  До влизането в сила на Закона за банките и кредитното дело (ЗБКД) всички случаи на продажба на акции на частни юридически и физически лица или взети решения за увеличаване на капитала на действуващите държавни търговски банки за сметка на продажба на нови акции на юридически и физически лица представляват незаконна приватизация[1], извършена с прякото участие и с разрешението на БНБ, за което именно тази институция носи основната отговорност.  Нейни представители в Общите събрания на акционерите наред с тези на Банковата консолидационна компания АД са решавали въпроси от жизнено важно значение за държавата и обществото.

При това трябва ясно да се посочи, че почти през целия период след 1989 г.  до влизането в сила на Закона за преобразуване и приватизация е съществувала законова или друга нормативна забрана за продажба на акции и дялове от държавни фирми.  Това са:  през 1991 г.  – мораториумът наложен от ВНС от месец август 1990 г.; чл.13а на Указа за стопанска дейност (УСД); чл.2 от отменения Закон за образуване и преобразуване на еднолични търговски дружества.

В редица държавни банки (Строителна банка, ТБ Средец, ТБ Хемус, ТБ
Искър, Балканбанк, Стопанска банка, Банка за земеделски кредит и др.) са
отпечатани АКЦИИ НА ПРИНОСИТЕЛ, т.е.  анонимни акции.  Трудно можем да си представим по-ясно доказателство за открити намерения за скрита приватизация на банките – при липса на закон за ценните книжа и пазар за тяхната продажба.

БНБ непрекъснато дава разрешения за увеличаване капитала на държавните банки, независимо че с това извършва принатизация, тъй като се намалява размера на държавното участие.  Изненадващо за обществото обаче тя се сеща за задължението си да възпира и да контролира тези процеси само в случая с ТБ Биохим.

Решения от подобен характер са вземани с участието на Националната банка чрез нейните представители в Общите събрания на банките – или най-малкото чрез одобряваните от самата нея документи по учредяване и преобразуване – устави, учредителни договори и др., намиращи се в досиетата на банките при управление “Банков надзор”.  В резултат на това, при някои банки се стига до намаляване на държавния капитал до 2-5% , за което отговорност би трябвало да носят БНБ, Министерството на финансиите и лично проф.  Т.  Вълчев,  който дезинформира обществото с изявления пред медиите, че не му е известно да е извършвана приватизация в банките. Фрапиращ  е случаят с личните му писма до директора на Първа източна международна банка Горан Горанов.[2]

Отговорност от БНБ следва да се търси и във връзка с вменените й задължения само тя да дава разрешения за откриване и преобразуване на банки.  До влизането в сила на Закона за банките и кредитното дело те са давани също от нея по силата на Правилника за банките.  В ЗБКД (чл.12, 14, 17 и 19) са определени широки права на Националната банка при издаването на лиценз за банкова дейност.  Дадена е възможност БНБ да извършва предварителни проучвания за установяване на финансовото състояние на заявителя, професионалната квалификация и опит на управляващите, включително и всякакви допълнителни сведения по нейна преценка.  Освен извършване на проверка БНБ има и правото да откаже издаване на лиценз, ако се установи, че някои от акционерите контролират повече от 10% от гласовете и с това могат да влияят върху вземането на решения.  Ако тези изисквания на закона са спазвани от страна на БНБ, не нямаше да се стигне до банковата катастрофа в края на 1996 г.

Типичен пример за издаване лиценз, без да са приложени нормите на закона, е лицензът на Първа инвестиционна банка – Решения № 259[3] и № 278[4] от 1993 г.  на УС на БНБ, където е допуснато акционерен капитал с право на глас да представлява
само 2% от общото разпределение на капитала. Останалият капитал (98%)
се  попълва от акционери без право на глас. При тава разпределение на капитала, на един от акционерите – Първа финансово-брокерска къща е разрешено да контролира до 20% от акциите с право на глас.  На останалите 5 физически лица, притежаващи по 16% от акциите с право на глас, изрично разрешение не е дадено, но учредителните документи показват ясно това и БНБ го е одобрила; притежатели на акции с право на глас заедно с брокерската къща са само лицата, на които е възложено управлението на банката.[5]  При първоначалното набиране на капитала физическите лица (включително управляващите) не са направили никакви вноски.

Управляващият Първа финансово-брокерска къща Ивайло Мутафчиев участвува лично с 16% от акциите с право на глас и представлява ПФБК, която има разрешение да контролира 20%  от гласовете.  По същество е създадена възможност при едностепенна система на управление да се упражнява почти еднолична власт.  Никак не е без значение в случая и фактът, че братът на Ивайло Мутафчиев – Георги Мутафчиев, е главен валутен дилър на БНБ.  Другият измежду малкото акционери с право на глас Емилиян Димитров е прокурист в ПЧБ.  Между останалите акционери без право на глас са “Омнитех”, Първа западна финансова къща, Първа частна лизингова къща, “Синит”, фалиралата “Агробизнесбанк”, Застрахователен холдинг България – все дружества, свързани с ПЧБ.

Тук е редно да обърнем внимание върху ролята на финансово-брокерските къщи в тогавашната финансовата система.  В началото на българския преход, белязано с хаос в икономиката, на тях не случайно е отредена ролята да източват дохода от иначе печелившата банкова дейност, създадена с държавен капитал. Това е възможно, разбира се, само с прякото участие на определени лица на възлови места в банковата система.

За целта удобно и неправомерно е използвана автономността на банковата система. Както при държавните предприятия определени частни групировки застават на входа и изхода им, така и при банковата система се създават паралелни банкови структури като финансово-брокерските къщи.  Без да преценява каквото и да е по предмета им на дейност, съдът ги регистрира само на основата на Търговския закон без разрешение (лиценз).  В последствие чрез Наредба №5 за емитиране и изплащане на безналични държавни ценни книжа БНБ дори им създава преференциални условия за участие при покупката на Държавни ценни книжа (ДЦК).

Очаква се, че приватизацията ще стартира и с тях ще купуват предприятия.  Без наличието на закон за търговия с ценни книжа им е разрешено да търгуват с акции и да посредничат при други финансови операции.  Създават се умишлено условия за безконтролност върху финансите на страната.  Така те се превръщат в друг вид частни банки, вградени и паразитиращи върху държавния банков капитал.

Пример за лесен начин за печелене на много пари, ситуиран извън нормалните пазарни условия, е дейността на Първа финансово-брокерска къща. През март 1994 г., когато курсът на долара скоча драстично, БНБ в продължение на 25 дни интервенира на пазара през три брокерски къщи (Първа финансово-брокерска къща, “Борас” и “Лейди”).  Интервенцията е 7 млн. щатски долара, които БНБ продава на ПФБК при курс 0.35 лв.  за долар под фиксинга.  На другия ден ги купува обратно от къщата на стойност 0.40 лв.  над фиксинга.  Само за една седмица (от 27.03.94 г.  до 03.04.94 г.) финансовата къща печели 72 млн.  лв., а за годината отчита общо само 270 хил.  лв.  печалба.  Другите две финансови къщи са основни акционери в банкови институции – “Борас” в Елитбанк, а “Лейди” в Юнионбанк.

Отговорност за управлението на имуществото и капитала в търговските банки носи и Банковата Консолидационна Компания, която по замисъла на Разпореждане № 26/16.03.1992 г. на МС (предложено лично от проф.  Т. Вълчев) е създадена, за да придобие държавното участие в търговските банки, за да се заеме с консолидацията им, да извърши оценка на активите им и да ги подготви за приватизация.  Поради своя съмнителен правен статут БКК не успява да придобие изцяло държавното участие, тъй като много от държавните фирми, акционери в търгавските банки, не се подчиняват на разпореждането и не заменят акциите си с тези на БКК.  Така в течение на години на БКК на практика не знае какъв е размерът на държавното участие в отделните търговски банки. Оправданията, че тя самата не е извършвала продажби на акции от ТБ и е гласувала за увеличение на капитала им съобразно ЗБКД с разрешение на Националната банка, са, меко казано, наивни. Според Търговския закон начинът за увеличение на капитала и участието на акционерите в него се гласува от Общото събрание, преди да се поиска разрешение от БНБ за това увеличение. Ето защо представителите на БКК в ТБ носят отговорност за намаление размера на държавното участие без законова приватизация.

Още от 1990 г.  в държавата се обсъжда на управленско ниво проблемът с лошите кредити в банките, които държавата следва да поеме, за да създаде възможност за оздравяване на банковата система и нейната приватизация. Органът, който би трябвало още през 1991 г.  да обяви размера им и да наблюдава тяхното изменение, е БНБ чрез управление “Банков надзор”.  Но нито обществеността, нито отговорните институции успяват да разберат дори ориентировъчно какъв е техният размер.  От обявените пред МВФ през 1990 г.  17 млрд.  лв.,  в надвечерието на банковата криза се цитират 385 млрд.  лв. лоши кредити, а колко още не са поети като държавен дълг, не е известно.     

През първите години от прехода в банковата система цари пълен хаос по отношение на самото понятие “лоши кредити” – и от там по отношение на техния размер. Това е повлияло върху размера на резервите в банките и начина на тяхното използване, което поставя под съмнение както отчетените финансови резултати, така и кредитите, които биха били покрити с тях.  Основната отговорност за това е на БНБ, която чак до лятото на 1993 г.  не определя критерии за класифициране на кредитите, отговарящи на изискванията на международните стандарти.

Наред с Министерството на финансиите БНБ носи отговорност и за това, че допуска да се обремени държавния бюджет с лоши кредити от раздържавени държавни предприятия (ООД и АД), кооперативни организации, свинеферми и др., което по същество представлява субсидиране от държавата и на други форми на собственост – и то без това субсидиране да има положителен ефект. Всичко това се случва, разбира се, за сметка на данъкоплатците.

МФ и БНБ тъй и не дават мотивиран публичен отговор защо след влизането в сила на Закона за счетоводството от 1991 г.  той не се прилага за банките – и случайно ли е това? Както и защо се допуска акционерното дружество “Банксервиз” – АД да обслужва централно цялата банкова система за счетоводни и междубанкови разплащания – и как при това положение е гарантирана “банковата тайна”?  Не се ли създаде умишлено възможност някой да има контрол над цялото движение на средства и валута?

Въпросът, разбира се, е реторичен. Самата банкова катастрофа не е бедствие, а инструмент – употребен целенасочено и хладнокръвно. Докато спестяванията на всички българи се топят от трицифрината инфлация, докато заплатите и пенсиите стават с равностойност от няколко долара, милиарди левове, хладнокръвно ограбени чрез кухи банки и кредити без покритие, се обръщат в твърда валута и се прехвърлят в банкови сметки в чужбина, за да се върнат препрани и да участват в приватизацията – като с това си участие утвърдят олигархичната власт, генетично свързана с някогашната комунистическа номенклатура.

ІІ. Банковите фалити

Криминалният институционален генезис на частния банков сектор след 1989 г. е показателенен: той създава условия за най-фрапантната банкова афера в българската история, свързана в най-буквалния смисъл на думата с ограбването на целия български народ и с фалита не само на банките, но и на самата държава. Нека видим сега как бяха създадени, как функционираха и как банкрутираха родните банки – тези каци без дъно – и най-вече: кой, как и какво спечели от този най-драматичен срив в новата ни история.