Банковият фалит на България - част трета

ІІ. Банковите фалити

Криминалният институционален генезис на частния банков сектор след 1989 г. е показателенен: той създава условия за най-фрапантната банкова афера в българската история, свързана в най-буквалния смисъл на думата с ограбването на целия български народ и с фалита не само на банките, но и на самата държава. Нека видим сега как бяха създадени, как функционираха и как банкрутираха родните банки – тези каци без дъно – и най-вече: кой, как и какво спечели от този най-драматичен срив в новата ни история.

1.      Първа частна банка

За нейното създаване в доклада на Николай Добрев за банковата катастрофа е написано следното: „На 28.04.1990 г. се провежда конгрес на Съюза за стопанска инициатива на гражданите, който взема решение за учредяване на търговска банка. На конгреса присъства Желю Желев, в качеството си на председател на СДС. Учредители на ССИГ му предлагат да се коригира чл.13 на Конституцията, като се премахне държавният монопол върху банките. След броени дни парламентът гласува промяната и документите /учредителен договор и подписка/ на бъдещата Първа частна банка са внесени в БНБ. Управителният съвет на БНБ /председател Иван Драгневски/ реагира веднага и издава разрешение за създаване на банката. Не закъснява много и съдебното решение, въпреки липсата на съответния закон за банките и кредитното дело. ПЧБ е вписана в регистъра за дружествени фирми с ограничена отговорност на основание чл.11, ал.2 от Указ 56 на
24.07.1990 г. като акционерна фирма "Първа частна банка АД" с предмет "извършване на банкови и кредитни операции от всякакъв вид ..." фирмата /ПЧБ/ се създава с уставен фонд 10 млн.лв., като част от него е внесен от държавните фирми "Кореком" и "Металхим". Първите 100 000 акции на банката са отпечатани още през октомври 1990 г., без коректно написана дата на емисията, въпреки изискванията на действащия тогава Правилник за прилагане на Указ 56.“[1]

ПЧБ е наистина “първа” – не само по време, но и по мащаба на ограбеното национално богатство. Начинът на учредяването й през 1990 г.  наистина поставя под въпрос нейната легитимност. Учредителният договор от 28.04.1990 г.  е с предвиден капитал от 10 000 000 лв., а фирменото отделение на СГС регистрира банката под формата на акционерно дружество под формата на акционерно дружество[2]. Между впрочем никак не е случайно, че паралелно с това учредяване текат и промените в Живковата Конституция, извършвани от последното комунистическо НС: за отпадане на държавния монопол в банковото дело чрез изменение на чл.16.  В учредителния договор капиталът е следвало да бъде записан поимено от акционерите и разпределен в акции съгласно изискванията на чл.36 от УСД и чл.16 от Правилника за приложение на Указа за стопанска дейност (ППУСД).  Вместо това, акции записват само трима души, посветени в “частната идея” – Валентин Моллов, Венцислав Йосифов и Христо Маринов – и то общо осем акции на стойност осем хиляди лева[3]. Тъй или иначе обаче на 1 юни 1990 г. БНБ „одобрява учредяването на Първа частна банка“[4] – нищо, че липсва законодателна база за такова одобрение.

Във всички документи по регистрацията въпросният учредителен договор е цитиран като основание за учредяването, но никой не е видял първоначалното разпределение на капитала и имената на акционерите, записали акции. Единствено в мотивите към съдебното решение е вписано, че е записан над 50% от уставния фонд на банката.  Самото съдебно решение не носи номер и дата, и не е посочен съдийския състав, от което може да се направи извода, че решението е подготвено извън съда. Не случайно по-късно учредителният договор мистериозно изчезва от досието в съда.

Никак не е за вярване, че никой от така наречените учредители-акционери не е разполагал с екземпляр от договора, дори и самата ПЧБ.  Така на 11.08.1993 г.  по искане на ПЧБ с определение на съда се извършва ”възстановяване” на учредителния договор по “представени допълнително от БНБ писмо и документи”[5].  Ако това е така, значи единствено в управление “Банков надзор” са знаели кои са акционерите, колко от тях са държавни фирми и с какъв капитал е създадена ПЧБ.  Това е следвало да бъде известно и на БКК, която след 1992 г.  поема управлението на държавното участие и на база на това упражнява правото си на глас.

Тази мистерия съвсем не е случайна, тъй като в “частната” банка съвсем определено има сериозно участие на държавни фирми като своеобразни скрити акционери. Има неоспорими доказателства за участие на държавен капитал и това съвсем не са само “Изотимпекс” и “Инфлот”, за които МФ все пак повдига въпрос. Съществуващото тогава Министерство на икономиката и планирането е разпратило писмо с шаблонен текст до определени държавни фирми да подкрепят финансово създаването на ПЧБ – и те са се подчинили на разпорежданвето.

Неяснотиите с акционерното участие обаче не изчерпват странностите на тази банка. Не по-малко мистериозно се извършва и отпечатването, и раздаването на акциите, което поставя под съмнение законността на вземаните решения в Общото събрание на акционерите. Например през месец октомври 1990 г. въпреки мораториума върху
продажбата на акции от държавни фирми, министър Белчо Белчев дава разрешение на ПЧБ за отпечатване на акции на приносител с 40 000 000 лв. над регистрирания в съда капитал от 10 000 000 лв. Така на пазара се пускат акции без покритие. Отпечатването на втората емисия акции от 50 000 000 лв.  през март 1991 г.  е извършено преди регистрация в съда и без разрешение на МФ.

Типичен пример за начина, по който се документират и узаконяват решенията в ПЧБ, е този от 07.05.1992 г., когато с протокол № 8 Надзорният съвет увеличава капитала от 100  млн.лв.  на 500 млн.лв., като се позовава на решение на Общото събрание от 16.06.1992 г.  (месец и половина след това).  Въпреки че документите не съдържат данни как да се увеличи капитала, съдът, вместо да ги върне поради неспазване на закона, приема и регистрира увеличението чрез емисия от нови акции.  За познаващите закона последиците от подобни действия за акционерите са известни.  Не трябва да се забравя.  че всички решения са вземани с участието на БКК, която поради малкия си дял може да не е оказвала влияние върху резултата,  но е била длъжна да информира управление “Банков надзор” за накърнените държавни интереси.  В противен случай следва изводът, че те са действали заедно с акционерите на ПЧБ против държавните интереси.

Първа частна банка е типичния пример за “разрояваща се” банка. Най-вече с нейни пари, а в много случаи и с по-нататъшна нейна поддръжка се създават структури като застрахователна компания “Балкан”, ЗПАД “Перун”, пресгрупа “168 часа”, Първа инвестиционна банка, Първа финансово-брокерска къща, банка “Моллов”, Агробизнесбанк, “Синит”, ТБС ”Хотели”, Първи частен инвестиционен фонд и прочее. За периода 1990 - 1995 г.  банката е отпуснала кредити на обща стойност близо 100 милиарда лева.  От тях погасените са на стойност 63,8 милиарда.  Останалите вероятно спадат към парите, които по констатацията на Румен Гечев просто ”ги няма”. Част от тях се дължат от други финансови институции – примерно прословутата Ямболска банка, източена от партийната фирма ”Сунимекс” още в зората на демокрацията, дължи на ПЧБ около 1 милиард лева.

ПЧБ може да бъде определена като “банката на властта” или по-точно като банката, генетично обременена от връзките си с БСП.  Самото й учредяване става възможно с активната помощ на тогавашния министър-председател, покойния Андрей Луканов, и благодарение на гласуваните промени в Конституцията от последното комунистическо Народно събрание.  Нейната изключителна кредитна експанзия и оказалото се непосилно разрастване на клоновата й мрежа се дължи не на последно място и на добрите й връзки с БНБ, или по-точно на тройката, съставена от шефа на “Банков надзор” Камен Тошков, шефа на “Валутни операции” Стоян Шукеров и консултанта на ПЧБ, израснал после до подуправител на БНБ – Емил Хърсев. Тъкмо тази тройка между впрочем е известна по това време с прозвището “банковата мафия”.  

Според някои източници ПЧБ е получила валутни депозити от БНБ в размер на 54 млн. щ. д.  благодарение на очевидните пристрастия на Стоян Шукеров към банката.
Пак на него се дължи забележителната субординация между БНБ и една от структурите на ПЧБ – ПФБК, при интервенциите на централната банка на валутния пазар.  Както вече споменах, един от акционерите в ПФБК – Ивайло Мутафчиев[6], е брат на Георги Мутафчиев, главен дилър в БНБ – и централната банка „по братски” е интервенирала именно чрез неговата финансово-брокерска къща, осигурявайки му огромни печалби.  При това обяснението на Стоян Шукеров за използването на ПФБК за валутни интервенции е, че такава била препоръката на МВФ.

Едва ли е случаен изборът на изпълнителния директор на ПЧБ Венцеслав Йосифов
като кандидат на БСП  за кмет на столицата.  Още повече, че неговата кандидатура е подкрепена публично както от Жан Виденов, така и от Андрей Луканов, а подопечната на ПЧБ пресгрупа “168 часа” начело с Петьо Блъсков и Валери Найденов,[7] се ангажират пряко в предизборна агитация, подкрепяна и от бившия шеф на банката Валентин Моллов. (Вероятно мнозина ще си спомнят за позорната афера с “членската книжка” на Стефан Софиянски.[8]) Появилият се по това време отчет на БНБ, визиращ загуби на ПЧБ на стойност над 2 млрд.  лв., става обект на разгорещени политически и парламентарни дебати.  Лично министър-председателят на България Жан Виденов се ангажира пред НС с твърдението, че банката е стабилна и не може по никакъв начин да фалира,
и дори заплашва със съд онези, които си позволяват да изразяват съмнения.

ПЧБ фалира след броени месеци и става ясно, че Жан Виденов е лъгал, защитавайки нейния изпълнителен директор като своя партийна кандидатура.  По същото време банката вече е в безнадеждно състояние.  Към края на 1995 г. проблемните й кредити възлизат на 27 милиарда лв.,  от които безнадеждни са 3,2 милиарда. Международният валутен фонд (МВФ) е оценил отрицателната й стойност на 7 млрд.  лв.  Обяснимо – като се има предвид огромната кредитна експанзия и също тъй несъразмерните разходи за издръжка на самата банка:  само за 1995 г.  те са над 3 млрд.  лв. – разходи за луксозни офиси, скъпи коли, заплати и командировки.

Първа частна банка е банката на властта – и въпреки това не успява да оцелее.  Не помагат нито някогашните лепти към структурата на БСП чрез кредитите за Акрам[9], нито валутното кредитиране на приятелския кръг ”Орион” чрез фирмите на Веска Меджиджиева, нито дори “саможертвата” на Венцеслав Йосифов, по време на чиято изборна кампания рязко нараства рефинансирането от БНБ.  Банката фалира благодарение на кредитната си политика, обслужваща многобройни “приятелски” фирми, благодарение на щедрото “откупване” от управляващите чрез обречени кредити за потъващи предприятия – и благодарение на лакомията на отглежданите от нея депутати и политици.

Фалира между впрочем не е точната дума, тъй като много от наличните или прелети от БНБ милиарди просто са прехвърлени другаде – примерно в ПФБК или Първа инвестиционна банка. И след като най-голямата частна банка започва да кънти на кухо, не остава нищо друго освен да я закрият.  Решението между впрочем едва ли е безболезнено.  Може би защото най-вероятно е взето не в БНБ, а някъде другаде – примерно на “Позитано” 20.

 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.