Свободата днес и тук 23 Септември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Най-дългата сянка( 20 години от падането на Берлинската Стена)

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Ванцети Василев

Така Калина Иванова бе нарекла 35 минутния си документален филм. Филмът бе представен на фестивала на Human Wrights Watch през месец май, 1991 година в кинотеатъра “Анжелика” в Ню Йорк. “Най-дългата сянка” и филма “Въпрос на съвест” на евреина Илан Зив за убийството на шестимата йезуити в Салвадор през 1988 година, бяха центъра на фестивала, така пишеше третият по големина нюйоркски вестник “Нюздей”. Откриването му започваше с тях. 9-ти май. Залата бе препълнена. Публиката бе смес от българските емигранти в  Ню Йорк, съседните щати Ню Джързи и Кънетикът, американци-правозащитници и кинолюбители на документалистиката. След първите кадри: панормна гледка на София , филмът продължаваше с обяд на православния Великден на 1991 година. Обстановката ми бе позната, а семейството, празнуващо празника, е семейството на моите спонсори.

Аз живях у тях първите три месеца на предната година и то бе и мое семейство. Баба Калина бе седнала на почетното място, а около нея шетаха Румяна, нейната дъщеря и внучката й, кръстена на нея. В центъра на трапезата върху кръгъл стъклен поднос бе поставена традицонната великденска баклава.

Това бил любимия десерт на дядо й Любомир, съпруга на баба Калина. Никой не докосвал баклавата на тоя ден, преди първото парче да бъде сервирано на него. Преди 40 години баклавата, сложена върху стъкленото блюдо, наречена за патриарха на семейството, останало недокоснато. Сутринта, когато жените шетали, потропване на вратата оповестило идването на няколко субекта. Викали дядо й, Любомир Семерджиев, тогава мъж на средна възраст, за справка. Дядо й не се завърнал и любимата му баклава останала недокосната.

Не се завърнал и на следващия ден, не се завърнал години. В същия ден, по същото време, за справка викат и дядо й Манчо /Емануил Георгиев/, бъдещ, защото Калина все още не била родена, баща й тогава бил 14 годишен и родителите й все още не са се срещнали. Минават месеци докато властите проявили велиокодушието си и дали утешителното сведение на близките: «Вашите хора са на остров Белене!»

1989 година, комунистите са паднали, така казвали всички, така вярвали и Калина тръгва по стъпките на двамата си дядовци с камера в ръка. Понтонният мост! От екрана тоя мост извади от паметта ми следната сцена. Малък бръмбър пълзеше и приближавайки го, придобиваше очертанията на камион, закрит с брезент. Пропълзя бавно по моста. От него наскачаха мъже в дрипави дрехи. Един брадясъл мъж се отдели от тях, приближи, сграбчи ме и ме подхвърли на високо. Баща ми.

Камерата влизаше навътре в острова, а гласът на Калина я водеше към местата, където няколко години дедите й бяха престояли в най-тежкия лагер за политически затворници. Затворници? Ни най-малко. Не съществува юридическа дума за статуса на новите обитатели на острова. Нито за съдбата им. Хора без присъда, насилствено измъкнати от семействата, изпратени на трудово превъзпитаване, по официлната терминология. Или политическите противници, поставени в условията на глад и непосилен труд, охранявани и «превъзпитавани» от банда садисти и главорези.

Островчето «Магарец» от архипелага? Тук някъде са гробищата на пребитите от бой, умрелите от глад, убитите от засадата зекове. В плитки гробове, от който свинете от свинарника са изравяли труповете и изяждали до кокал. Адвокатът, баща на Богдана Карадочева, мъртвец, изровен от свинете и... Така казват свидетелите.

Дядо й Любомир се заврънал от Белене физическа и психическа развалина. Мъченията не спрели до тук. В килиите на милицията, подложили дядо й е подложен на мъчения, които завършили с перверзен трик. Инсценирали изнасилването на дъщеря му, майката на Калина, в съседната нему килия. От тук нататък той е божието чадо, което не е със всичкия си.Пътят му продължил към психиатричното, а след него последвали години на лечение.

 Друга е съдбата на дядо й Манчо. Той не се завърнал. На екрана, бащата на Калина, Иван, заедно със сестра си, стояха  на гроба му в централните гробища. Положили костите до тези на жена му. Казали им, че това били неговите кости и че е починал на 3ти март 1953 година, без да им дадат някакво сведение как и от какво е умрял. Иван говореше за буцата, заседнала в гърлото му, върху лицето му на екрана видях сълзи да се стичат по лицето му, инстиктивно посегнах в тъмнината към буцата в моето гърло и аз вече плачех на воля в тъмнината на киносалона. Разбирах го, че искаше  да ги скрие, да не показва слабост... Мислех си, че това, за нас, децата на жертвите, бе невъзможно. Аз все пак бях по-щастлив от Иван, ако може така да се каже. Баща ми бе оцелял и макар физическа развалина, се бе завърнал жив.

 «Защо?- питаше с просълзени очи Калина от екрана. «Защо е трябвало да криете всичко това от нас, децата?» «За да растете без страх и да бъдете щастливи!» отговори леля й. Истината за тази част от живота на двамата й дядовци била разказана на Калина в Америка. Можех само да предположа как главата й се бе разтресла като от електрошок, а под краката си бе почуствала трусовете във високите степени по скалата на Рихтер.

Аз, както и баща и майка й, сме от първото поколение наследници на жертвите и оцелелите. Бих могъл да й разкажа какво й бяха спестили. Тригодишен, към мините в с.Николаево, Казалнъшко, където баща ми бе въдворен, после към острова Белене, вече 4 годишен, като малко зелено папагалче бях повтарял ругатня, вероятно чута от устата на някой от ония брадясали зекове, които бях срещнал. «Мамка ви мръсна комунистическа!» Само след няколко свободни плагиатски изпълнения, ръката на майка мигновено се придвижвала към устата ми и дланта й запушвала устата ми. Аз бях едно от малкото деца, дошли на свиждане. Аз бях детето на въдворените, гален, разпитван. Груби мазолести ръце разрошваха косите ми. Много от тия хора не бяха виждали децата си. Някои от тях нямаше да ги видят никога.

А брат ми, деветгодишен, станал неволен свидетел на ареста на баща ми през 1949. Двама мъже, въоръжени с шмайзери, качват баща ни на камион. Баща ми, изправен  на платформата, се обърнал. Баща и син се гледали безмлъвно. «Аз ще ви мразя до края на живота си!» тихом си казал брат ми. А после, изправен до стената в класната стая в коридорите или бягащ към дома, преследван от крясъците на  насъскания детски орляк: «Син на Затворник! Син на Затворник!»

Във филма си Калина бе заснела само двама оцелели от Българския Гулаг. Първият ни спестяваше неговата идентичност и малкото, което казваше, бе, че никой не би повярвал на ужасите, мъченията и изтезанията, на които въдворените са били подложени. Вторият, не се побоя да каже кой е: Петко Огойски, от земеделско семейство, самият той земеделец и първия председател на Клуба на репресираните. Бил  19 годишен. Разказът му тръгва от младостта му, разпитите, побоищата, армията от комари, чийто ариегард ме посрещна и мен на гара Левски, при едно от свижданията на баща ми, мъченията и мъчителите, жертвите и палачите, гладът и умрелите кучета и прасета, водните змии и жабите. Смъртта на Човека.

Иван бързо разбрал, че под «дългата сянка» семейството му ще линее и емигрирал със семейството му в Гърция, а оттам в Америка. После следваха сцени от еуфорията на българите при падането на комунизма, митингите, двете страни на барикадата - червените и сините. На Калина бяха предоставили правата да представи заснетата сцена от Евгени Михайлов с министър Младенов: «По-добре е танковете да дойдат!», студентската стачка през 1990, първите свободни избори, страхът, който все още държи нацията ни парализирана, баща й, Иван, за първи път в България след дълги години като член на международната комисия за наблюдение на изборите и заключителните думи на разказвача на семейната сага – за надеждата на българите в страната и прокудените по света, че «най-дългата сянка» сетне ще изчезне.

Позволих си да преразкажа онова, което видях в кинотеатъра «Анжелика» в майския ден на 1991, защото по моите сведения, това бе първия документален филм за антигероиката на комунистите. След него ще се появат нови на същата тема, но първият от тях, «Най-дългата сянка» никога не бе показан по българската телевизия. А авторката бе изпратила копие на филма на Българска Телевизия веднага след фестивала. И едва ли бе предполагала, че от думата «сянка» в националнияния ни речник ще се нароят толкова много производни. Сенчест бизнес, сенчести сделки, сенчести хора, сенчесто правителство и во главе на България, «сенчест» президент.

Най-дългата сянка, засенчила България от оня ден, в който един оплешивяващ маршал се появил с войските си при Кардам. Тогава Съветска Русия правела износ на революция с война. И поради липса  на по-съвършени технически средства, у нас руснаците я внесли примитивно, под формата на компресирана сянка, скрита между темето на маршала и зелената му фуражка. При Кардам маршалът спрял, вдигнал шапката си, за да се почеше с нокът по темето – и сянката изпъзяла от скривалището си. Покрила страната ни докрай. Някои от посрещачите, наивници горки, приели снемането на шапката за поздрав и приветсвали с «ура». Посветените, обаче, разбрали знака. Започнала най-кървавата вакханлия в нашата история.

Двадесет години по-късно, все още има хора, които се тупат в гърдите:»Горд съм, че бях комунист!». И не малко на брой. Това са хора, израстнали от рояка деца, преследващи брат ми по коридорите и по пътя към дома с насъсканите крясъци: »Син на затворник!» Останали вкаменени в същата възраст, със същата инфантилност. Бих им препоръчал към книгите за Митко Палаузов, овчарчето Калитко – и не искам да си мислят, че страдам от политическа амнезия, към респектиращите и внасящи достоверност в националната ни история заглавия, като: «По дирите на безследно изчезналите» на Н.Христозов и «Възмездието» на Ив. Пауновски и съдбата на децата от Ястребино, да прибавят и някои други.

Това бе времето на героиката. То отмина. Сега е време на антигероиката и рафтовете й са все още полупразни. Ще дам някои от заглавията на книгите, които им препоръчвам и ще ги попитам: защо в името на най-светлите Ви идеи вашите бащи, водачи и идоли направиха това?:

«Людмила Славова, социалдемократка, изгорена жива в Дирекция на Милицията, потапяна във вряла вода.»

«Георги Атанасов Заркин, поет, убит с тесла от Тодоров, директор на Пазарджишкия затвор». Цитатите са от уникалната и внушаваща респект като цялост и хуманните си цели да не бъдат забравени новите жертви монументална трилогия «Записки на българските страдания, 1944-1989» на писателя Петко Огойски, земеделец по убеждения.

«Един ден, както работехме на кариерата на кариерата, гледаме, водят двама души- млад и по-възрастен.Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика:»Татко, татенце, татко, татенце.» Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето почина на другия ден. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе»..... «И те почват зверски да я бият. А ни е трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: «Абе запалете й косата!». И й запалиха косата. Това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: «Детето ми, детето ми, да знае един ден...» - от «Понеделник до неделя- дни за убиване»- показания на Надя Дункин, отпечатани в «Българският Гулаг- Свидетели» на авторски колектив от Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов и Жан Соломон.   

«В Държавна Сигурност я затворили със социалдемократката от опозицията Людмила Славова. Един ден им съобщили, че ще ги заведат да се изкъпят. Магда се наканила да влезе първа в банята, но наредили първа да бъде Людмила. Скоро се чул сърцераздирателен писък. Людмила била попарена с вряла вода, жива ощавена и загинала. Магда не смееше да разказва на други тази жестока случка....Веднъж забелязахме, че зад хамбара заравят умрели кокошки. Жените се промъкнаха, изровиха ги и през нощта ги свариха в консервни кутии. Напразно се опитвах да ги разубедя да не ядат, защото кокошките са били болни, карах се, виках, но месото беше така изкушаващо...Всичко бе изядено, до последното кокалче..... Имаше и друг подобен случай. В казана, където се вареше чорбата от боб, се бяха удавили два плъха. Някои от жените предпочетоха да останат гладни, но по-голямата част се заситиха този ден с повече чорба.»- от книгата «По бодлите на идеалите» на Лиляна Пиринчиева, троцкистка.  

«На архимандрит Паладий му отрязват ръцете-«ха да видим сега как светиня му ще се прекръсти!», после им хрумва да му избодат с нож очите, накрая го съсичат. Жив е дран пред навързаните бившият управител на Кулска околия Герго Миков.

....До него пълзи по колене капитан Никола Виденов, понеже ходилата са горени до кости от «следователите»....  Взеха пред мен да разпитват един от село Бабяк, Амалата му казваха. По някое време сложиха краката му в горящата печка...След това го закараха да го убият на гробищата.»-  от книгата «Убийствено червено» на Христо Троански, поет и писател.  

Изпитвам жестока болка, прелиствайки тези книги. Не споменавам «Куциян» на Йордан Вълчев, спомените на секретаря на Федерацията на Българските анархисти Христо Колев, «Израстването», «Досие на обект #1218» на Ал. Наков, анархист, «Когато вече не мълчим» на Елена Атанасова, Стефан Бочев с неговата книга «Белене, летопис за концлагера Белене» и може би много други, неизвестни на мен. Чувам през стените ръмженето на опонентите: «Е, добре, да приемем, че това е вярно. Но това са само няколко случая! Не отричаме у някои хора жаждата за мъст и тук-там случаен садист!» От моите пътешествия из антигероиката стигнах до извода, че извратените садистистични убийства, побоища и третирания трябва да бъдат умножени с коефициент 15,000. Моят подбор на жертвите, цитирани по-горе, е 8. Умножавайте!

 В тия книги няколко данни се потвърждават от няколко различни източника. Броят на репресираните се върти около 185-190,000 и при тримата: Петко Огойски,

Димитър Баталов и Христо Троански. Кървавта разправа започва с така наречените «народни» процеси, 135 на брой с 11,122 подсъдими. Следва безбройната върволица на въдворените без съд и присъда. При това положение за оная част от опонентите, които «невинно» казват: «Ние не знаехме!» и си измиват ръцете като Пилат Понтийски, се връщам отново към простата аритметика. В «Най-дългата сянка» в семейство Иванови има двама репресирани. Посветените са съпругите им, децата първо поколение, Иван и сестра му и от втората страна, Румяна. Това прави 5. От моето семейство посветените са: при един лагерист, баща ми, знаеха: майка ми, дядо ми и баба ми по бащина линия, баба ми дядо ми по майчина линия, брат ми и аз. Цифрата е 7. Лелинчо ми, Стефан Монев, земеделец, наричан в Белене, «фината механика», защото поравяше часовници и пишущи машини, престоя там 1 година.

Посветени: леля ми и двамата ми първи братовчеди. Цифрата е 3. Вуйна ми, Тинка Ангелова, в Белене за 9 месеца, за връзки с горяните: посветени вуйчо ми, двамата му сина, сестра й със съпруга и двамата им сина. Цифрата е 7.  Майка ми имаше 4 братя и три сестри. В сметката не слагам вуйна ми Тинка и вуйчо ми. Цифрата на посветените е 22. Точен съм в пресмятането: едната сестра на майка ми и съпруга й са бездетни. В цифрата 22 за тях съм прибавил само 2. При брата на баща ми цифрата е 4. При лагерист #2 от моята книга «Семената на страха», цифрата е 2, при лагерист #3, тя е 4, при лагерист #4 е 4, при лагерист #5 е 6, при лагерист #6 е 3, а при #7 е 4. Вмъквам забележката, че в броя съм сложил само лицата, за които бях сигурен. Второто поколение, бащи и родители, за които не бях чувал, не фигурират в общата бройка. А тя е: на 11 лагеристи броя на посветените е 71.

Средно по 6 глави и отгоре на въдворен.

Статистиката, не съвсем точна, говори ,че само през Белене са преминали 6,700 човека, а Стефан Бочев, чийто данни вземам за най-точни, говори за 36,000 човека, минали само през концлагера Белене. Да умножим по 6, въпреки че съм занижил достатъчно броя на посветените. Това прави 216,000 посветени. А те може би са повече. А в другите лагери на българския Гулаг? Придвижвам се към общия брой на репресираните: 186,000. Да умножа по достатъчно занижените 6 или даже 5? Резултатът става около 1 милион. Това е цифрата на българите, подложени на масов терор и ужас по времето на комунизма! Населението на България при преброяването през 1946 е 7,029,349, а следващото преброяване през 1956 установява цифрата 7,613,709 /данните са взети от статистическия годишник/.

Спрях интерпретацията на цифрите дотук, защото вече стигах до извода, че едната половина изтребваше другата, а може би и по-лошо. Проверих отново текста, размърдах буцата в гърлото за да дишам и през стиснатите зъби пропуснах оная ругатня от детските години към ония инфантилчета, които се тупаха с гордост в гърдите.

От проазиатското потупване в гърдите се придвижвам към по-евалюиралото западно мнение, опитващо се за пореден път да завоалира престъплението. «Марксизмът се провали – подобно на всички останали религии не можа да избегне цепенето на все по-малки сдружения, секти и течения. И все пак направи опит.»- от предговора на «Златната тетрадка» на Нобеловата лауреатка за литература, Дорис Лесинг.

Опит? Кой нюанс, кое значение на думата да вземем? Биолозите и медиците използват за опитите си мишки. Марксистите използваха за опита си вместо мишки хора. Биолозите и медиците са длъжни да записват броя на използваните мишки в опитите и да регистрират поведението в името на хуманни цели. За опитните мишки на марксизма, броя и поведението им в експеримента се говори и пише с половин уста – и това остава единственото престъпление, за което нямаше съд. Ето я символичната присъда, спомената в почти всички спомени на концлагеристите, превърнала се в легенда:

«Всеки излиза пет крачки пред строя и казва какъв е: полицай, земеделец, врабчовист, петковист, социалдемократ, милиционер, офицер, анархист. Излиза един от строя, не го познавам, не съм го виждал.

       - Ти какъв си?

       - Човек.

       - Ти чуваш ли какво те питам, бе? Какъв си?- крещи Китов.

       - Човек!

       - Абе ти не разбра ли- побесня майор Китов, - какъв си?

       - А вие не разбрахте ли, че пред вас стои ЧОВЕК!

На втория ден след това го разстреляха..... При всяко следващо убийство българските зекове казват: «Убиха човека!» Това е убийството на Иван Йондев, анархист от Кюстендил, описано от всички свидетели.

Пресичам океана и отивам при случайните ми срещи с американските неомарксисти, така наричаха себе си, на брой няколко дилижанса хора. Щом чуеха името ми, свързваха го с анархизма и почваха да ми обясняват как бъдещето принадлежало на неомарксизма и колко по-жизнен бил марксизма от анархизма. «Празни и безумни мечтатели! Аз съм син на анархист! Свободомислящ, не анархист! И идвам от там, където Вие се провалихте!» Спорът продължаваше с обяснения защо се провалиха и как в бъдещето, някъде в бъдещето, нямало да се провалят. И ми изпращаха неомарксическа литература, която не отварях, а оставях прилежно опакована на тротоара в дните, когато събираха отпадъчна хартия за рециклиране.

Връщам се на наша земя за да се заема с г-н Иван Костов. Каквато и фигура да е в националната ни политика, най-малко той има правото да говори и предлага дата на национално помирение. Правото за това имат само жертвите и техните близки, Клуба на репресираните, ние децата и внуците им! Аз като един от тях бих се съгласил само ако видя пътя престъпление-покаяние-изповед извървян докрай – и едва тогава идва ОПРОЩЕНИЕТО!       

Като натурализиран американец, спирам разходката по най-кървавите пътеки на българската летопис. Връщам се към създателката на «Най-дългата сянка и предлагам изпитания и патентован американски “happy end”в Холивудски стил. За филма си дипломна работа, Калина бе получила наградата на Ню Йорк Юнивърсити. През 1991 създава «Най-дългата сянка»/няколко години по-късно, майка й , Румяна Иванова, прибавя към семейната сага книгата си «ДоброжелателнияМанхатън»/. Двайсетина години по-късно, след много участия, най-често като дизайнер на продукции, на 18 Септември тази година на Калина Иванова бе  присъдена наградата «Емми» за най-добър дизайн на продукцията “Grey Gardens”. Иван ми изпрати снимка от награждаването. Със слънчева усмивка, Калина бе стъпила на червения килим в Холивуд, стискайки златната статуетка. Такава усмивка не е отглеждана под «най-дългата сянка».

 

Ноември, 2009.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional