Разрушеният дом на промяната

Рухването на комунизма откри пространство на свободно обществено творчество за народите от бившия Източен блок. Геополитическата рамка напромяната бе безпрецедентно широка в контекста на новата история на Централна и Източна Европа, белязана от имперска принуда, разделение и подтисничество. Всяка страна от вече бившата комунизирана Европа успя в различна степен да се възползва от това ново пространство. Успехът на обществената трансформация зависеше от много фактори – както исторически, така и актуални, но три са особено значими когато оценяваме стратегията за промяна, осъществена от различните национални елити в посткомунистическия преход.

На първо място беше съществуването на влиятелна лидерска общност с ценностна и идейна определеност, способна да поведе страната в правилната посока на промяна. В Полша това беше дисидентският елит, ръководството на "Солидарност", католическите интелектуалци, експертите на демократичното движение. В Чехия – дисидентските кръгове на "Харта 77" начело с Вацлав Хавел, лидерите на Пражката пролет, както и поредица консервативно-либерални интелектуалци, чийто представител е настоящият президент Вацлав Клаус. В Унгария промяната стана под ръководството на либералното крило на комунистическата партия, което през 80-те години насочи режима категорично към реформа и либерализация.

На второ място – успехът зависеше от

способността на водещия реформистки елит да наложи своите възгледи

като хегемонен проект в обществото и да създаде широка база за консенсус по проблемите на пост-комунистическия преход. Този консенсус трябваше да гарантира устойчивата трансформация на националните институции заедно с една решителна и бърза икономическа реформа към свободно пазарно стопанство, за която обществото трябва да плати скъпа цена. Консервативно-либералното направление в гражданската демократична общност на Чехия начело с Вацлав Клаус успя да се наложи и да осъществи своята визия във вътрешна конкуренция със социал-либералните кръгове около Вацлав Хавел, поради което партията на Клаус – ОДС, на практика управлява страната през по-голямата част от последните две десетилетия, гъвкаво сменяйки институционалните форми на своята политическа хегемония.

Вътрешните разделения сред реформистката коалиция на "Солидарност" в Полша не позволиха формирането на подобен проект от средите на демократичната общност, затова по-голямата част от 90-те години преминаха под превеса на динамично реформиращите се бивши комунисти. Самото ръководство на бившата компартия начело с президента Квашневски инициира най-радикалната лустрация на бившия режим в сравнение с цяла пост-комунистическа Европа (без ГДР). В Унгария социал-либералния проект на посткомунистическия реформистки елит задържа почти пълна хегемония срещу дясно-националистическата политическа общност през по-голямата част от периода до 2007 г.

Трето, - способността на доминиращата лидерска група да мобилизира сред гражданите

решаващо мнозинство за достатъчно дълги периоди от време

което е от основно значение за политическата стабилност и за акумулиране на управленски ресурс да се правят тежки и болезнени реформи в икономиката и обществото. Това условие сякаш бе най-трудно изпълнимо. Години наред в посткомунистическа Европа нямаше правителство, успяло да повтори мандата си. Болезнените пазарни реформи, разширяващата се политическа корупция и криминализираната икономика доведоха до силни популистки вълни в политическия процес на новите демокрациии. Но дори и тук можем да посочим определени успехи в сравнителен план – чешката десница успя да удържи своите позиции дори и при двата мандата на социалдемократически кабинети на малцинството.

В Прибалтика бяха осъществени успешни коалиционни формули срещу политическа нестабилност, а в Полша вълната на консервтивен популизъм бе укротена след като от двамата Качински на сцената остана само единия. Във всяка от тези страни ефективният обществен съюз за промяна бе продукт и на успешно съвместяване на демократично-пазарната реформа със стратегия за модернизация, способна да интегрира значителна част от традиционалистките обществени слоеве в състава на политическото мнозинство.

В тази сравнителна рамка трябва да се разположат процесите у нас, за да се видят сериозните дефицити и неуспехи, заради които бществените и политически елити у нас не успяха да осъществят докрай нито една от тези три стратегически предпоставки за обществена трансформация.

Българският преход започна с претенциата на "комунистите – реформатори" да установят хегемония и контрол върху процеса на обществена промяна. Поставям определението "комунисти – реформатори" в кавички, за да не би някои по-неинформирани читатели да помислят, че крилото на Луканов – Младенов – Лилов има нещо общо с реформираните комунисти от Унгария или Полша. В Централна Европа реформистките крила на управляващите до 1989 г. партии не само скъсаха напълно със своето минало – те приеха безусловно политическата идентификация на либералната социалдемокрация в Европа – пазарна реформа, либерална политическа система, категорично скъсване с легитимността на целия комунистически период и лустрация, евроатлантическа интеграция. В България либералното комунистическо крило начело с Луканов – Лилов предприе

стратегия за обществена промяна в нейния възможно най ретрограден вариант.

Основният въпрос, който трябваше да реши тази стратегия, бе как да се осъществи преходът от тоталитарен комунизъм към авторитарна олигархия чрез релегитимация на управляващия комунистически елит в система на имитирана демокрация и съхранен контрол върху общественото богатство.

Луканов черпеше вдъхновение от моделите на Институционно-революционната партия, управлявала в система на (повече или по-малко) мек авторитаризъм Мексико повече от седем десетилетия и от Либерално-демократичната партия (ЛДП) на Япония, която несменяемо управлява страната след Втората световна война чак до настоящата 2009 г. Вътрешно-фракционната конкуренция в ЛДП всъщност реализира до голяма степен плуралистичния характер на японската демократична система, доколкото останалите партии бяха твърде слаби, за да й се противопоставят в продължение на десетилетия.

В България няма традиция на организирана съпротива срещу комунистическия режим извън спорадично проявяващото се "отклоняващо се поведение", своевременно "профилактирано" от репресивните му органи. Не съществуваше и независима икономическа дейност. Плахите стъпки към пазарна реформа след 1987 г. също остават изцяло в рамките на партийното номенклатурно съсловие. При атомизираното и безпомощно в липсата си на традиции и модели за самоорганизация обшество управляващата партия и нейните служби за сигурност са единствените организирани групи в страната. Новопоявилите се дисидентски групи се състоят или от напълно маргинализирани представители на "недоубитата буржоазия", или – в повечето случаи – от "наши момчета" с горещи глави и интелектуални инспирации, долетели от "Новьй мир" и "Огонек".

Тази опозиция е идеалната "гарнитура" на една дирижирана псевдодемокрация под диригентството на "комунистите реформатори", които вече бяха предприели решителни мерки за трансформацията на общодържавната собственост в колективна частно-олигархична икономическа база на предпазливо еволюиращия режим. След 1980 г. значителни ресурси са прехвърлени в създадените на Запад "задгранични дружества". Назначените от Партията бизнесмени безмълвно поемат

куфарчетата с дялов капитал от новата корпорация "България ООД"

Самата партия се превръща в колективен държавен капиталист, чиито оторизирани представители играят разпределените институционални роли в рамките на релегитимираната политико-икономическа олигархия. Важно е обществената инциатива – стопанска, политическа, гражданска – да остане в рамките на партийния елит.

Провалът на стратегията Луканов-Лилов се обуславя от два много важни фактора. На първо място - "комунистите-реформатори" подцениха потенциала на българското общество да произведе демократична алтернатива на статуквото в месеците след преврата от 10 ноември. Въпреки честите критики и дори снизхождение към първите етапи на развитие на българската демократична общност, успехът да се противопостави единна алтернатива на преименуваните комунисти броени месеци след края на режима е постижение, което спести на България една много по-незавидна съдба в сравнение с това, което страната ни представлява днес, 20 години по-късно.

Първото важно условие за успех на стратегията - преутвърждаването на политическата хегемония на вече бившата комунистическа партия, не можа да се осъществи. България навлезе в период на динамична политическа конфронтация между двата полюса – и двата обществени съюза, чиито алтернативи за обществена промяна се обезсилваха в мъртво равновесие в продължение на години.

Вторият фактор бе невъзможността на бившата комунистическа партия да формира интегриран елит, способен да упражнява политическа хегемония и олигархичен контрол в контекста на новата геополитическа ситуация в Европа. По-трудната, оказала се невъзможна задача пред Луканов-Лилов, е да преобразуват слугинската номенклатура на БКП, втренчена десетилетия в Москва за инструкции и одобрение, в национален политически елит на една държава, внезапно и неочаквано придобила отново своята независимост.

Проблемът далеч не е само идеологически или организационен. Тук става дума за

преобразуване на колективния манталитет, на ценностната система

на комунистическия елит в руслото на новопоявилата се отговорност за вземане на решения начело на една суверенна национална общност. Това означава да се постигне висока степен на интеграция вътре в този елит около дефинирането и защитата на това, което се нарича национален интерес. Зад централизираната репресивна йерархия на единоначалие в БКП винаги е прозирала практическата невъзможност за постигане на вътрешно изградено единство. В редиците на партията цари глуха враждебност на поредица регионални върхушки към победилата в спора за властта бригада "Чавдар". Съперничещите си групировки интригантстват и доносничат една срещу друга пред Москва.

Дори финалният акорд в историята на БКП – дворцовият преврат на 10 ноември – бива "изсвирен" от съветския посланик в София, при поддържаща роля на най-преданите на Москва български апаратчици, "комунистите-реформатори". Така стратегията на Луканов – Лилов се проваля както заради неочаквано силния инстинкт за самосъхранение на българското общество, създало демократична алтернатива, така и заради принципната невъзможност на българската комунистическа върхушка да се трансформира от обслужваща Москва колониална администрация в интегриран национален елит.

Националният елит е продукт на дълъг исторически процес. Неговата главна отговорност е да си "въобрази" държавата, да я изгради като ценностна и институционална общност, да интегрира населението на страната като гражданска общност около националните цели и ценности, да мобилизира потенциала на нацията и да я пласира в международния живот.

Тези отговорности не са за слуги

затова стратегията Луканов –Лилов не можеше да бъде реализирана в България след 1989 г. Тази стратегия бе частично успешна през първата половина на 90-те години в Румъния и до края на 90-те в Сърбия, където бе доминирана от самоубийствен авторитарен национализъм. И в двете съседни страни комунистическите върхушки имаха историческия опит на национални елити – за разлика от "комунистите – реформатори" в България.

Провалът отключи процесите на разпад в елита на бившата компартия и нейните служби за сигурност. Отделните институционални равнища и единици се самомобилизираха като мрежи, насочени към частно оползотворяване на ресурсите, с които разполагаха по силата на своите позиции в централизираната йерархия на рухналия режим. Огромни масиви специализирана информация, финансови ресурси по започнати и недовършени сделки и проекти, фондовете на цели икономически сектори, на обществени организации, на изнесени зад граница активи, контролът върху индустриални инфраструктури – всичко това бе

или криминално преразпределено, или безжалостно източено

в рамките на утвърдилата се през първата половина на 90-те години система "входа – изход". Новосъздадени корпоративни субекти никнеха от земята и от "подземието", слагайки ръка на националната икономика без да се нуждаят дори от частична легитимация за произход. Мрежите на осиротелите служби за сигурност и на политическата полиция изградиха репресивната инфраструктура на "борческите групировки" с двояка цел – първо като прикритие на своята реална стопанска и по-късно политическа власт, и второ – като мощен механизъм за тероризиране на българското общество, на нововъзникващия дребен бизнес.

Новоизградената криминално-корпоративна инфраструктура се разгърна в многобройни сблъсъци и конфликти между отделните си части, генерирайки мощна вълна на беззаконие и хаос. Криминалните групировки воюваха помежду си, оставяйки съвсем реални трупове – жертви на междуособната война по улиците, а в своята съвкупност наложиха колективно и насилие и беззаконие над цялото общество. Политико-икономическата трансформация протече по обратния път на този, замислен в навечерието на промените: вместо интегрирания политически елит на бившата компартия да контролира и разгръща икономическата олигархична инфраструктура, освободената от политически контрол криминална инфраструктура започна да поставя под своя контрол крехките политически институции на новопоявилата се демократична система. Групировките "опитомиха" за своя полза първо "своята" партия – БСП, а после и други политически сили, държавни институции, правораздавателни органи и органи на сигурнстта. Така дегенериралият до открита криминална инфраструктура бивш комунистически елит

унищожаваше шансовете за развитие на българско общество

зад фасадата на "демократичната система" и "пазарната икономика".

И трите последователни управления на правоприемницата БСП – от 1990, 1995-97, 2005-2009 г., доведоха до разруха. Причина за това е и недостатъчната зрелост и обществено влияние на нововъзникналата демократична общност, която не успя решително да изземе инициативата от изпадналата в глуха отбрана наследница на бившата БКП. Тази липса на зрелост породи вътрешната хаотичност и безразборна конфликтност в редиците на новосъздадения СДС през първата половина на 90-те години. Тя доведе до инфилтрация на демократичната коалиция от страна на специалните служби на бившия режим и техните наследници. Отсъствието на реална обществена алтернатива в десетилетията преди 1989 г. направи необходимо заместването й с представители на други обществени елити – интелектуалци, дейци на изкуството, адвокати и научни работници. Тези елити обаче имаха частична компетентност да оглавят промяната и освен това бяха налични в София и в няколко по-големи града. Навсякъде другаде организационната структура на демократичната алтернатива трябваше да се попълва с маргинали и

случайни хора поради пълното отсъствие на алтернативни елити

в атомизираната патриархална среда на едно травматизирано традиционно общество. Така към демократичните сили се присъедини голяма кохорта ексцентрично неадекватни кандидати за политическа слава.

Всичко това сериозно повлия върху формирането и развитието на демократичните сили в България като идейна и ценностна общност, като стратегическа алтернатива. Политическата им идеология се формираше "в движение". На първоначалния етап на своето развитие те бяха доминирани от основните приоритети на съветската "перестройка" – гласност, реформа на социалистическото общество, демократизация. Рамката на "перстройката" се налагаше по две причини: първо, мнозинството участници в първите неформални граждански сдружения бяха интелектуалци – членове на БКП, споделящи леви демократични възгледи и, второ, "перстройката" беше използвана като щит срещу репресивните органи на режима.

Проблемът за координацията на различните опозиционни групи – либерално-комунистически, екологични, антикомунистически сдружения и възстановени стари партии – възникна в първите седмици след смяната на Живков под натиска на бързо еволюиращата обществена ситуация. Създаването на СДС на 7 декември актуализира дилемата дали обединената опозиция да се бори за власт срещу БКП, или просто да "помага" на комунистическата партия да реформира себе си и обществото. Изборът на категоричната политическа опозиционна алтернатива бе първата значима победа на младата опозиция, изпратила комунистите-реформисти обратно в ттяхната партия и открила пътя на СДС като либерална демократична алтернатива на статуквото.

Многообразната коалиция СДС не можеше да избегне вътрешните идейни и политически конфликти, но основният проблем бе не разнородността на демократичната коалиция, а пределната абстрактност на идейно-политическата й платформа. Идеологията на демократичната реформа и пазарната свобода бе най-обща рамка, чието вътрешно съдържание отсъстваше поради липса на експертиза и политически опит. Тази липса на опит например доведе до

съгласие на СДС да преговаря на "кръглата маса" с БКП

вместо с нейното правителство (каквато бе практиката в останала Централна и Източна Европа). Така вместо да приеме властта от комунистическото правителство още преди първите демократични избори, СДС легитимира БКП като политическа сила в новата историческа епоха. Липсата на опит и способност за прагматична оценка на ситуацията доведе до болезнени конфликти вътре в СДС относно скоростта и категоричността на демократичната трансформация. Радикализирани фракции на демократичната коалиция сурово се противопоставяха на синьото ръководство по повод на ключови събития като 14 декември 1989 г., признаването на резулатите от изборите на 10.06.1990 г. и т.н.

Поляризацията на политическите позиции вътре в СДС доведе до конфликтите по повод новата конституция, по стратегията за работа вътре в институциите и обществения натиск отвън върху тях. Последваха първите и много преждевременни организационни разцепления на СДС от 1991 г. Крахът на първото управление на СДС през 1992 г. последва като резултат на стеснената политическа база на обществения съюз за демократична промяна. Под маската на "радикални" и "последователни" демократи в СДС нахлуха тарикати и въжеиграчи, проправящи си пътя към властта със "седесарски шутове". Отпадналитеот СДС либерални и социалдемократически фракции на практика отпаднаха от политиката.

Ограниченият опит, примитивният кариеризъм, милиционерската инфилтрация

– всички тези непосредствени причини за неуспеха на демократичната алтернатива избуяха върху нейната липса прагматизъм и умение да се задържи и увеличи обществената подкрепа за демократична реформа на обществото и държавата. Организационната хаотичност и абстрактната повърхностност на демократичната политическа идеология не позволиха на демократичните сили да вникнат в един от основните императиви на обществената трансформация в България – необходимостта от съчетаване на стратеегията за демократизация със стратегия за модернизация на обществото.

Демократичната общност се основаваше върху подкрепата на градската средна класа, но България оставаше в мнозинството си едно традиционо общество. За да бъде политически устойчива демократичната промяна, трябваше да бъдат привлечени съществени части от традиционните обществени слоеве. Тези слоеве не се впечатляват от свободата на словото или от индивидуалните шансове на пазара. Те се нуждаят от силна социална програма, защита на традиционните им национални ценности, чувство за стабилност и сигурност в динамично променящия се свят. Само един политик с талант за социално и културно посредничество може да качи патриархалните обществени групи на бързия влак на модерното демократично преобразувание. Ние не излъчихме политици с подобно разбиране и с подобни таланти. Политиците демократи масово рецитираха – и още рецитират –

неолибералната мантра за "всичко на пазара" и за

"държавата – лош стопанин" във време, в което мутрите биеха и рекетираха

обикновените хора, а полицията ("държавата") невъзмутимо чоплеше семки на ъгъла. Абстрактни постулати на пазарния фундаментализъм доведоха до легитимация на разграбването на държавата. Те не създадоха свободен пазар, а криминална мрежа за безкрайно възпроизвеждащ се грабаж. И милионите поддръжници на демократичните сили тихо се оттегляха в две посоки – към емиграция на Запад и към самоизолация у дома.

Към средата на 90-те години мрежите на криминално-корпоративната олигархия бяха проникнали и подчинили държавните институции на своя дневен ред за окончателно разграбване на общественото богатство. Предстоеше крахът на Виденов, успешната реформа на Костов и реваншът на олигархията, която избра оригинален път за завръщане през Мадрид.

И двете стратегии за преход претърпяха поражение

– както авторитарно-олигархичната, така и демократичната, въпреки че значителни елементи от тях бяха реализирани. Вместо отгоре надолу олигархичният контрол върху икономиката и държавата бе осъществен по хаотичен и болезнен за обществото начин отдолу нагоре. Но така или иначе бившият комунистически елит днес владее лъвския пай от богатството на нацията. Демократичната общност не успя да изгради здрави и надеждни демократични институции и прозрачна икономическа среда, но нейните геополитически цели – членството в НАТО и ЕС бяха осъществени като необратимо достояние.

Днес България отново се нуждае от стратегия на промяна, която ще постави в ред държавата, ще въведе управление на закона и ще гарантира правата и шансовете на всички граждани. Опитът на изтеклите 20 години – като българският, така и чуждият – трябва да бъде оползотворен за целите на една прагматична промяна, с възможно най-ниска цена за обществото и гражданите. Това, от което най-много се нуждаем днес е да релегитимираме обществения, националния интерес, който бе основната жертва на две десетилетия мъчителен и противоречив преход.

От: http://dnevnik.bg/