БЪДИ ГОТОВ – ВИНАГИ ГОТОВ

Евгений Тодоров

Връщам се отново назад – както споменах, бяха избран за отряден председател на пионерския отряд „Павлик Морозов”.

Още не бях навършил 10 години, а бях станал номенклатура.

Един приятел – син на голям началник, ми прошепна, че да бъдеш отряден председател, било много важно. Баща му бил казал, че така избират министрите – първо гледат какво си правил в пионерската организация, после в комсомолската…

На мен обаче не ми се ставаше министър, по онова време мечтата ми беше да стана писател на романи за шпиони и разузнавачи. Даже бях започнал да ставам.

С Даньо Дебелия, лека му пръст, се криехме зад една барака в двора му и върху нотна тетрадка съчинявахме първия си роман.

Той започваше така: „Малко преди полунощ телефонът в кабинета на майор Соколов звънна тревожно. Майорът, който още работеше, вдигна телефона. Съобщаваха му, че вражеска подводница е навлязла в териториалните ни води…”

Всеки ден започвахме отначало, но по-далеч не стигнахме. А му бяхме хванали чалъма. В поне половината книги, които бяхме прочели, имаше нещо подобно – майор на име Соколов или Орлов, който работи ден и нощ, както и шпиони, които по най-различни начини преминаваха границата ни, за да смутят трудовото ежедневие на строителите на социализма и евентуално комунизма.

Чак когато станах войник и за кратко служих на границата, разбрах, че телените мрежи там са направени така, че шпионите без особени усилия да влизат у нас, докато в обратна посока и пиле не можеше да прехвръкне.

Та вече бях пионерче и знаех пионерския поздрав. Вдигахме десница пред очите си и викахме…Забравил съм какво викахме. Беше нещо като „за щастието на нашата родина…и за не знам си какво още…Финалът беше: „Бъди готов!”

Отговаряше се с:”Винаги готов!”

Най-кратко казано трябваше да бъдем готови за труд и отбрана. Който покриеше някакви норми, получаваше значка, на която пишеше „ГТО ” – Бъди готов за труд и отбрана.

Имаше и преходни флагчета за най-добра дисциплина и хигиена.

Преходните флагчета съпътстваха човека цял живот.

Имаше още грамоти, медали, ордени и паспорти на трудовата слава.

Като студент имахме един професор по сравнително славянско езикознание – Иван Леков. Беше име от европейска величина. Та един ден професорът дойде бесен на лекции и след кратко пуфтене изплю проблема са – наградили го с преходно флагче.

Опита се да ни обясни, че хората орат на научната нива цял живот не заради някакво пикливо преходно флагче, а за нещо друго. Не беше сигурен, че сме го разбрали.

Като пионерчета обаче ние се радвахме на всичко.

Още помня как мама ми гладеше пионерската връзка. Миришеше на пара и на топла коприна.

Връзката си я връзвах сам, бях се научил да правя прекрасни възли.

След това 40 години се учех да си връзвам мъжката вратовръзка, но ръцете ми сами свиваха пионерския възел. Така и не се научих.

В пети клас достигнах върха – избраха ме за знаменосец. Дружинната каза, че на всяка цена трябва да си намеря бели ръкавици.

И като почна едно търсене – включи се цялата рода, обиколи се цяла България, докато се намериха някакви дамски ръкавици с апликации много седефени копченца. Поизчистихме ги от излишната украса, опънаха ми през гърдите един трикольор и като вдигнах байряка…Барабаните забиха лудо и усетих как мравки минават по цялото ми тяло. Би трябвало да е било конска доза адреналин.

Тържества имаше почти всяка седмица – приемахме нови пионерчета, полагахме венци на паметници и плочи…Преди да стана знаменосец – пропуснах да кажа, ходех много често да поздравявам конференции.

Предупреждаваха ни един ден по-рано, че ще правим поздравление. Трябваше да се напише приветствено слово. Отначало словата ги пишеше другарката Търкаланова, след това ги пое баща ми.

Човекът се връщаше уморен, аз го посрещах от вратата и му съобщавах задачата.

Съдържанието беше горе-долу следното: Ние, септемврийчетата от отряд „Павлик Морозов”, поздравяваме по пионерски…….и обещаваме….и пожелаваме….

Влизахме под строй в залата, където се провеждаше конференцията. Барабаните биеха и ние, марширувайки, се нареждахме пред президиума с наредени уморени чичковци, които насила ни се усмивката.

Бяхме наредени момче –момиче – момче – момиче. Ние с бели ризи и тъмносини панталони, а момиченцата – с плисирани поли и три четвърти бели чорапки.

Когато знаех словото наизуст, получавах повече аплодисменти. Някой път обаче хитрувах – скривах листа зад саксията, пропуснах да кажа, че обикновено връчвахме и саксии, и крадешком четях написаното от тате.

Имахме и отчетно-изборни конференции – на отряда и на цялото училище.

Беше вълнуващо, защото имаше и избор. Винаги се знаеше кой ще бъде избран, защото другарките ни бяха казали кой да бъде предложен. Някой път изборът се решаваше на по-високо ниво – обикновено в случаите, когато някое момче или момиче се оказваше роднина на някой големец, а не всички знаеха това.

Изобщо за пионерската организация важаха всички правила на държавата.

Отчетните доклади също лягаха на гърба на някой баща, на по-късен етап се намесваше дружинната ръководителка.

В тях имаше уводни думи, с които се описваше повода за доклада, след това се казваше задължително, че „нашата конференция се провежда в едно напрегнато време, когато международната обстановка….”. Следваше един наивен преразказ на усилията на империалистите да попречат на нашето всестранно развитие, обаче великият Съветски съюз като верен страж ни пази и т.н.

Накрая се благодареше на Партията и се приемаше план за работата през следващата година.

Планът беше пълен с мероприятия, след всяка точка трябваше да има отговорник и срок.

Като си правя равносметка на миналото, някой път си мисля, че не съм живял истински живот, а съм се включвал в поредица от мероприятия.

И след всяко мероприятие съм рапортувал с високо вдигната ръка.

В интерес на истината още в онези пионерски времена ме терзаеха съмнения, че всичко това са големи глупости, но не смеех да си го призная.

Съмненията ми подсили баба ми Евгеница.

Веднъж я хванах как се кръсти и се опитах да й изнеса атеистична лекция. В училище ни учеха и на това как да превъзпитаваме бабите и дядовците си.

Ако те смятат, че има господ, ние трябваше да им кажем – като има господ, защо той не пази черквата, а й слагат гръмоотвод, а?

Изнесох лекцията на баба си, казах накрая, че религията е една голяма глупост, след което тя ме изгледа отгоре – до долу и каза:

- А това вашето „рапорт даден – рапорт приет” не е ли същата глупост!

И тогава в главата ми настъпи едно голямо объркване.

Всеки път, когато рапортувах, веех знамето или изпълнявах поредното мероприятие се сещах за въпроса на баба.

Станах комсомолец, растях неудържимо и колкото по-голям ставах, толкова по-ясно ставаше колко права е била баба ми.

И когато тайно четяхме забранената книга на Жельо Желев „Фашизмът”, в която е казано всичко за казионните организации, и после я обсъждахме с приятели, гледах отвисоко на учудените физиономии на връстниците ми. Аз нямаше на какво да се учудвам, вече знаех истината.

Видях възхода и падението на СДС, и други рожби на демокрацията вървяха, а някои тепърва вървят по пътя, утъпкан от нашия пионерски отряд.

Само дето я няма баба ми Евгеница да им каже кое е глупост и кое не е.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/