20 години по-късно

Преди време водих следния разговор с един познат – представителна извадка от народа (прави домашна ракия, харесва чалга, мотае се с мутри от квартален калибър, тупа се по шкембето след поглъщането на мешана скара, убеден е, че Иван Костов е крадец и т.н.). Беше решил да ме светне за политиката, защото – ясно е – бидейки професор по политология, аз си нямам хал-хабер от реалното състояние на нещата.

Той: „Имало е таен „План Бжежински”, според който СССР трябвало да се разпадне, а България да бъде сведена до размерите на Видинското царство. Ама бай Тошо разбрал за тая работа и я провалил. И спасил България.”
Аз: „Откъде го знаеш това ти, дето си строителен инженер?”
Той: „Много информиран човек ми каза.”
Аз: „Ама в писанията на Бжежински никъде няма такова нещо, ти чел ли си барем един ред?”
Той: „Че как ще има, като планът е таен? И за какво пък да чета, след като вече знам?”
Аз: „Ами като е таен този план, твоят познат откъде го знае?”
Той: „Знае, знае, той тия работи много ги разбира...”
Аз: „Е, и?”
Той: „Да ти кажа само, за какво става дума в политиката всъщност, да не говориш за демокрация и ала-бала”.
Аз (вбесен): „Абе, аз давам ли ти акъл за строителното инженерство?...”

На този човек тонове архиви да му изкараш където е описано, например, как бай Тошо не е спасявал България, а е искал да я ликвидира и да я вкара в състава на СССР - пак няма да ти повярва. „Един човек ми каза” е по-достоверно от всякакво писание, защото при писмените източници „всеки може да напише, каквото си иска”.  

Става дума за безпрогледен сумрак на разума, за дива, варварска простотия от космически порядък.
Та се сетих за този (и многото подобни) разговори с представител на народа, докато течаха медийните размисли по темата на „прехода”.

С изключение на обичайните заподозряни – изданията на „Икономедия”, радио Дарик, Петър Волгин и донякъде Нова ТВ – отразяването на темата „20 години по-късно” в основните медии беше проведено по обичайния безобразен и позорен начин.

Секирата на цензурата, например, не допусна появата на анализи от онзи тип, каквито бяха правилото в Европа. Имаше такива, написани и изпратени – но непубликувани. И мои имаше. Мухлясват си нейде и днес. Но аз просто бях вечният оптимист. Повечето такива като мен просто не си направиха труда да пробият във водещите медии, тъй като много добре знаеха, какво ще се случи. А аз бях повярвал на една глинена табелка, изложена в крайпътно заведение до село Български извор: „Не вярвай в чудеса – разчитай на тях!”.

Затова пък беше дадена безкрайна медийна арена на онези анализи, според които „преходът” е бил страхотна грешка. Нищо не било постигнато, всички били маскари, а онези, чийто оптимизъм и храброст започнаха прехода – били някакви смешници. Демокрацията била измама, пазарната икономика – американски диктат, а за българите оставало единствено да бъдат бедни. Всички били загубили от прехода, декласирали се и пр.

Изводът: за какво беше цялата пушилка, при бай Тошо си беше по-добре, да бяхме си останали там.
Избраните от медиите „говорители на прехода” следваха същата логика. Безпомощното пелтечене на Желю Желев се примесваше с наукообразните глупости на Петко Симеонов, а Карбовски, отдавна преминал границата между младежката ексцентричност и старческата озлобеност ни сервира вдовицата на Андрей Луканов. Защо не изкараха на екрана Жан Виденов като говорител на прехода – това не знам. Но защо не допуснаха почтени хора като Филип Димитров, Едвин Сугарев или Деян Кюранов – това го знам. Такива хора, които с целия си живот доказват своята почтеност, а в говоренето си звучат като европейци – точно те не са добре дошли в слугинско-проститутския свят на българските медии.

Връх на позора беше, разбира се, решението на бТВ да покани като говорител на прехода не кой да е, а Митьо Гестапото – бившия шеф на зловещото „Шесто”. Все едно – през 1965 година в Германия да поканят като говорител на промените Адолф Айхман, организатор на избиването на евреите от нацисткия режим. Малко под този връх на журналистиката остана тезата на журналистка от БНР, че всички, които са участвали в задвижването на прехода са били глупаци, извършили срамно деяние.

Ето това вече ме вбеси истински. Коя е тази патка, тази довлечена от Владая слугиня, която смее да обвинява участниците в първите подписки, шествия и митинги – когато си беше страшничко – че били тъпанари? И че днес трябвало да ги е срам? В Берлин се събрал цветът на света, за да чества същите тези подписки, шествия и митинги – но нашата родна гъска е по-умна от световните лидери. Всичкото, дето го празнуваше светът било смешно, глупаво и жалко...

Лесно е да се каже – тая да си събира бохчичката, да си се връща във Владая и веднъж годишно да хваща рейса за Правец, та да полага венци пред паметника на „Първия”. И да си отиде обаче, друга на часа ще цъфне на нейното място. Защото проблемът не е само в медиите – а в тяхната аудитория. Ако българите бяха като чехите, да речем, нямаше да може да се организира тази комуноидна медийна помия, която се изсипва върху ни от няколко години. Поставени в рамките на нормално гражданско мнение, медиите щяха да се съобразят с него – или, ако изберат да застанат зад каузите на ДС, мутрите, чалгата и Гоце, просто да фалират. В България няма отпор на медийната конспирация за опростачването на общественото мнение – с цел, разбира се, поддържането на комуноидното състояние на страната, та по-добре да се справя тя с ролята на прислуга на Кремъл – защото и медийната публика е от същия дол дренки.

Което отваря големия въпрос за неизтребимия комунизъм в главите на голямата част от българите. Не може да не сте забелязали: с повечето хора, с които се срещате редовно по някакви поводи, вие вече сте се отказали да водите разговор за политика. Защо? Защото единственото, което чувате отсреща е примитивен, неизкореним комунизъм. И сме затворили разговорите за политика само в онези, вече проверени във времето среди, където знаем, че няма да се натъкваме на бликащ отвред комунизъм. И че ще можем да проведем нормален разговор, все едно наистина сме в Европа.

Повечето българи, дори никога да не са гласували за БСП, са носители и изразители на един комунизъм толкова фундаментален, толкова дълбоко вкоренен, че е станал част от всичко, което са. Все едно – някакъв рак, който се е настанил на молекулярно ниво и затова е абсолютно навсякъде из тялото.

Изобщо не става дума за някакъв учебникарски комунизъм от типа: „българите са бедни, затова са с леви разбирания и затова са комунисти”. Не, тук иде реч за автентичния, азиатски комунизъм на руските му основатели и изразители, който няма нищо общо нито с доходи, нито със социално-класово положение в обществото.

Повечето българи са комунисти защото вярват, че следните положения са истина:
1. демокрацията е вятър и мъгла
2. всичко е измама
3. всичко е далавера
4. можеш да забогатееш само, ако откраднеш от някой друг
5. всички крадат
6. парите са всичко; и всичко се прави само за пари
7. всички, които говорят за политика по медиите лъжат, защото нещо крадат
8. всички са маскари
9. партиите са вредни
10. революциите от 1989 година бяха организирани и платени от ЦРУ
11. революциите в България бяха постановка на ДС (и на ЦРУ)
12. има коварен американски план за ликвидирането на България
13. всичко се решава с конспирации, на тъмно и тайно място, от „големите”
14. Русия е наш приятел
15. американците са тъпанари
16. при социализма заплатите бяха малки, ама всички ходеха на почивка и зиме, и лете
17. при бай Тошо имаше ред и нямаше корупция и престъпност
18. демокрацията докара корупцията и престъпността
19. Иван Костов разсипа България
20. Васко Кръпката е гаден тип
21. Филип Димитров съсипа селското стопанство
22. Сашо Божков е крадец
23. Едвин Сугарев е луд
24. Георги Първанов е умен и красив
25. Жан Виденов е невинен

Всеки от вас може да си направи подобен списък, който включва – категорично – повечето българи. Всички подобни списъци описват истинския комунизъм, от който страда нацията. Защото идеята на комунизма – на оня, истинския, азиатския, на московците – е елементарна: да си безпомощен. Да вярваш, че всичко е лъжа и кражба, че нищо не можеш да направиш, че всичко се решава „горе”, че свобода няма, че няма почтени хора (и затова е ОК и ти да крадеш), и че всеки, който нещо е направил за народа си, всъщност е особено злостен лъжец и крадец. Защото никой нищо не може да направи, всичко е лъжа... и т.н.

Затова българският народ не празнува 1989-та. Та нали, след като нищо не може да се направи, значи – нищо не се е направило? След като нищо не може да бъде постигано – значи, нищо не е било постигнато. И т.н. Хората, които вярват в такива неща са роби. Искат да са роби, защото е по-лесно. И приветстват всеки, който се отнася към тях като към роби.

Изход, разбира се, има, но той е труден. Изисква всеки, който вярва поне в една от гореизброените глупости да си каже: „Абе я аз да проверя тая работа. Да се информирам. Да намеря доказателства за или против”. Това е много трудно, защото целият натиск от страна на свързаните с БСП кръгове, както и на медиите, които те контролират е точно в обратната посока: да няма мислене, да няма търсене на информация, да няма информирано обществено мнение. А единствената основа, на която хората да формират своите изводи да си остане: „Една жена ми каза...”

Положението е безобразно и крайно опасно. Във всеки момент симбиозата между българския комунистически фундаментализъм, от една страна и медийната продажност от друга, може да породи адекватна на себе си политическа реалност – както беше с Тройната коалиция, например.

Никакъв ГЕРБ няма да може да върне България в европейските релси, докато българите сами не решат да престанат да изповядват азиатския комунизъм по сегашния си естествен, телесен начин – да повтарят комунистическите теми без усилие, така, както дишат.

Блогът Общност на свободните хора - http://www.desnite.eu/