ФЕОДАЛНИТЕ СТАРЧЕТА И ЦЕРБЕРА НА БАН

За тия, които не знаят, цербер е жестокото триглаво куче от гръцката митология, пазещо вратите на подземното царство на мъртвите. Пак за тия, които не знаят, цербера на БАН е озъбеното сталинско чудовище Тодор Павлов, чийто печат още носят в главите си академичните старчета.  Ще ви цитирам най-важната част от неговата биография, за да усетите сталинските му зъби:

«След атентата в църквата «Света Неделя» на 16 април 1925 година е арестуван и осъден на 12 години затвор. През 1929 година е амнистиран и освободен. Участва в учителската професура и в антивоенната лига. През 1932 година емигрира в СССР и става професор по диалектически материализъм в Института за червена професура в Москва. През 1936 година се завръща в България и се отдава на публицистична дейност. В периода 1941-1943 година е интерниран в концлагери».

Дека е рекъл Вуте: «Егати и фашистката власт, щом са го осъдили на дванайсет, а излежал четири!»  А след това «емигрирал» в СССР!!! А знаете ли още какво? Ами след четири години се завръща пак в България, ни лук ял, ни лук мирисал и се отдал на какво? Ами на «публицистична дейност!  А после бил интерниран в концлагер и даже го освободили – него, професора по диалектически материализъм в Института за червена професура в Москва! Дека е рекъл Нане: «Егати и фашистката власт да си играе на иди ми-дойди ми!» - същата власт, която той е дошъл да сваля по поръчка. В тия фашистки концлагери изглежда не е имало дори и един Мирчо Спасов да им сцепи гърдите с брадва!

Какво точно е правел тоя сталински шпионин за четири години в Москва никой не знае, но не е трудно да се досетим. Под грижите на коминтерновските шпиони Васил Коларов и Георги Димитров и очевидно привикан от тях като подходящ кадър (рутинна практика на Коминтерна в цяла Европа).

Щастливият читател може да прочете останалата част от неговата биография, поне такава каквато я пробутват, в българската уикипедия: « Още на 9 септември 1944 с решение на НК на ОФ и постановление на правителството (кое е това правителство?) е назначен за регент на Царство България. Като такъв упражнява всички права застъпени в Търновската конституция, включително и да назначава и уволнява висшия команден състав на армията.»

Нека сега да ви изброя позициите, които е заемал до края на живота си:

1945 – избран за академик. (Не се казва кой го е избрал – вие трябва да се сетите сами.)

1946-48 – професор в Софийския университет,

1957 до смъртта си в 1977 е член на ЦК на БКП

1966 до 1976 е член на политбюрото на БКП,

Два пъти член на президиума на Народното събрание,

1947-1962 е председател на БАН,

1949-1952 и 1960-1977 е директор на Института по философия,

Почетен председател на Съюза на българските писатели.

Както виждате, драги читателю, Сталин не е трябвало да инсталира навсякъде колониалните си КаГеБисти в София – вместо тях БКП му е предоставила достатъчно цербери, верни до гроб, озъбени и месоядни човекоподобни, ръмжащи заплашително срещу всяко съмнение за отклонение от партийната линия. Тодор Павлов  е човекът, който в България еназначен да притежава окончателните отговори на всеки въпрос и пълен монопол на истината.

Да ви дам един пример. Годината е 1957. Сталин отдавна е пукнал. В Източна Европа, макар и плахо,  се усеща нов вятър. Само преди една година в Унгария са бесели комунисти на уличните стълбове и 250,000 унгарци напускат страната пред съветската интервенция. В България такива работи няма. Все пак писателят Людмил Стоянов, далеч от мисълта да критикува когото и да е, плахо казва следното: «Не би било зле ако писателят не е ангажиран с всекидневната политика, вместо да го карат да пише за да яде.»

Ще кажете, ясен намек  за задължителната роля на писателите в процеса на комунизация на нацията. На триглавия цербер обаче такива работи не му минават: на Людмил Стоянов той размахва пръст под носа за неговите «опасни мисли» в «лошите му книги» с «еретични мнения».

Людмил Стоянов обаче показва инат като заявява, че «твореца би трябвало да наблюдава живота преди всичко от позицията на творческата истина, вместо от позицията на партията».

На това церберът и глутницата около него надава вой: политическата ангажираност на твореца за тях  е  «единственото свидетелство за неговата прогресивност», а един писател може да е прогресивен само ако е «социалистически реалист».  Звучи заплашително, нали? Ами да, нали това е работата на цербера – да посочи кой е прогресивен творец или не, да заплюе който е творец на «грозното», «развратното», «прогнилото», «който служи на култура, лишена от идеология»! А ако още не слушкаш, ще ти лепнат етикета «реакционен», или «буржоазен», или «упадъчен» и тогава ще видиш ти как ще си вадиш хляба!

Годината 1957 не е обикновена – само една година след унгарските събития е направила цербера и целия партиен каймак нервозни. Той лае злобно и по «залитащи» писатели (разбирайте «отклоняващи се от социалистическия реализъм») от другите страни на соц-лагера като унгарци, поляци и югославяни. В Югославия обаче, където титовизма е в конфликт със сталинизма  и писателите имат много по-свободен творчески избор, цербера е много добре известен с комичните си статии на «твърдоглав сталински догматик». Там го цитират на воля, както и съветските източници на неговите мъдрости. Докато в СССР сталинистите са отстранени като «анти-партийни елементи», а  в България са отстранени «титовистите» Чанков, Терпешев и Панов,  югославяните се питат изобщо има ли каквито и да е промени в София?

«В Полша, Унгария и Югославия – казва Тодор Павлов – някои «марксисти» се опитват да «обобщават» нови факти... Как става това, ако в главите на тия писатели е пълен вакуум в теоретично-методологичен смисъл, или ако главите им са пълни с националистични, ревизионистични или други подобни идеи...»

В неговата запечатана за външния свят Българийка той ще показва озъбената си муцуна на всеки опит за отклонение от соц-реализма за още цели 20 години. Живковизма ще го надживее с още 12 години. Стотиците или хиляди (кой знае колко точно?) академици, научни сътрудници и кандидати на науките ще го гледат в устата за всичките тия години. Те всички знаят добре стойността на плагиатството, имитацията и копирането от чужди източници, които са главното им занимание, ако не са краденето на патенти и технологии, довлечени от тоя или оня славен ДеСарски екип от ченгета за нуждите на партийната контрабанда. Те всички знаят какво ги чака ако загубят работата си в топлия институт и си траят, макар че са предмет на присмех от сорта на вица: «Въпрос: какви са последствията след Втората Световна война?» Отговор: «Че германците станаха търговци, евреите станаха войници, а българите – научни сътрудници.»

Така живковизма ги държеше изкъсо на каишка. Така те си траеха и през последните двадесет години, кротко дъртеещи и чужди на изследователски предизвикателства, на борба за финансиране на научни проекти или поемане на риск, а да не говорим за конкуренция.

«Ден да мине, друг да дойде» беше циничния им девиз за цялото царстване на комунизма в търпеливо очакване на пенсията. Над главите на всички тях още витае злокобния призрак на триглавия цербер на сталинизма Тодор Павлов и затова сега, когато новата власт е решила да ги изрита в задниците и да ги отлепи от вимето на държавата, някои от тях негодуват. Бъдете сигурни – ще им мине. То е защото ако повтаряш една лъжа много пъти, тя става истина. Поне така е казал Гьобелс. Гьобелс ли беше или Сталин?

Всъщност, какво значение има кой от двамата?