Фрагменти - 3

Едвин Сугарев

.  .  .

В основата на всички религии се таи подозрението, че има една сила – една и съща сила, чрез която се осъществява пълноценния, пълнокръвен живот. Силата, която кара розата да разцъфти, силата, която тласка кръвта по твоите артерии и вени, силата, която вкоравява кварцовите жили в камъка. Можем да я наречем бог, да я оприличим – за да запълним необходимостта от нейното присъствие в нашия понятиен свят – само че това определение няма да бъде достатъчно. И всъщност никой бог не е достатъчен.

 

.  .  .

Отношението между писателя и словото е както между ловеца и дивеча: никога не знаеш какво ще постигнеш.

 

.  .  .

Няма време – то е само наша измислица. Всичко се върти в кръг, и всичко се повтаря, и в това повторение няма смърт и раждане, а само преминаване от едно състояние в друго: дори сезоните ни учат на това.

 

.  .  .

Пътят на човека изисква не само познание, но и забрава. Може би, обелвайки от себе си пластовете на наученото, ще стигнеш и до един много дълбок и скрит пласт на интуитивно знаене, който винаги е бил в теб, но за чиято наличност просто си нямал сетива.

 

.  .  .

Пропуснатите часове. Онези, които сме пропилели, без да правим нищо; в които само сме зяпали пред себе си и сме се радвали на топлото слънце. Може би те са най-ценните в нашия живот. Може би тогава сме акумулирали енергията, без която всичко останало би било невъзможно.

 

.  .  .

От всички май Лин Дзи го е казал най-драстично: „Ако срещнеш Буда, убий Буда.” Това, разбира се, не е буквален съвет. Просто има едно равнище, на което трябва да убиеш всички авторитети в себе си, включително и Буда – за да постигнеш просветление. Те могат да те доведат само до това равнище – отвъд него можеш да разчиташ единствено на себе си.

 

.  .  .

Остави мисълта да тече така, както водата на реката в нейната делта. Остави я да обхожда острови, да се пилее по ръкави, да заплита и разплита своите струи. Защо трябва да я лишаваш от всичко това, оковавайки я в бетонено корито? Та нали всяко устие свършва в океана – сиреч в забравата?

 

.  .  .

Някаква птица се обажда непрестанно от гората – с пронизителен писък. Свикнах да мисля за нея като за някакъв странен часовник, отмерващ друго време.

 

.  .  .

Нямам карта, нямам дори най-общ план, не знам откъде съм тръгнал и къде искам да пристигна. Предпочитам да се движа така: хаотично, опипом.

 

.  .  .

В редки мигове човек забравя за себе си, изоставя своето тъй наречено аз. И тогава с известно учудване усеща как животът се разширява.

 

.  .  .

Ако едно нищожно семенце попадне в скален процеп, то няма да се отчае, че скалата е толкова голяма и толкова твърда. Вместо това ще пусне коренче и стъбълце – и един ден скалата ще се разпадне, ще се разсипе в пясък и прах.

 

.  .  .

Прелитайки от клон на клон, птицата никога не се привързва към този клон повече, отколкото към другия.

 

.  .  .

В този топъл януари, от високия хълм, свалям шапка на светлината.

 

.  .  .

Така обичам тези нехайни дни, в които часовете са се разпълзели като раци – безцелно, накъдето си поискат.

 

.  .  .

Да вдишаш света. Да издишаш света. Нищо повече не ти е нужно.

 

.  .  .

Припичам се като гущер, а пък гущерът дотолкова свикна с мен, че ме взе за камък – и вече пресича напряко: направо през моето тяло.

 

.  .  .

Всички теории за творчески кризи са само предразсъдъци, с които прикриваме вечния си страх, че нямаме повече какво да кажем и – което е по-важното – защо да го кажем.

 

.  .  .

Един от моите кошмари: някакво много голямо светло помещение, изрядно обзаведено с наредени в редици маси, но които мъже с бели ризи, черни вратовръзки и черни костюми са се навели и пишат стихове. Без изключение всички стихове са гениални, а освен това минават през специален качествен контрол, който с тежък зелен печат удостоверява тяхната легалност.

 

.  .  .

Силният е незабележим. Натрапващото се присъствие е необходимо само на слабите.

 

.  .  .

Противно на всички очаквания, с нарастването на възрастта нараства и чувството за тайнственост, усещането, че битието е всъщност мистерия.

 

.  .  .

Човекът е изначално неизчерпаем – друг е въпросът, че повечето хора се страхуват да погледнат в своите дълбини. И в последно време се страхуват все повече и повече, като измислят какви ли не хитроумни машинарийки за отвличане на вниманието – за да забравят точно този страх.

 

.  .  .

Човек цял живот очаква – най-различни неща, разбира се. Но не знаейки как да обязди самото очакване, той бива хвърлен върху сбъдването – а то винаги се оказва изненадващо кораво.

 

.  .  .

Отнасяй се към този свят като водата: тя се промъква между камъните, преодолява всички прегради, използвайки всяка пролука, обтича всичко и не се привързва никъде.

 

.  .  .

Защо ли винаги търсим физически, а не естетически основания за създаденото от природата? Пеперудата е красива – поне според повечето от нас. Трябва ли да се питаме нужна ли й е тази красота, или каква е нейната функция в живота на пеперудата? И съвсем сигурни ли сме, че изобщо има такава – и че пеперудата не е красива само заради самата красота? Или: защото на нея й харесва да бъде красива – и тя осъществява себе си, бидейки такава? Иначе – най-грубо казано – функцията на Моцарт би била да се роди, да оплоди някоя и друга женска и тя да роди деца – нищо повече. Само че всички знаем, че и нещо повече. Ала защо смятаме, че достъпното за Моцарт е по условие недостъпно за пеперудата?

 

.  .  .

Ако се срещнеш със себе си, ще има ли какво да си кажете?

 

.  .  .

Върху какво според теб размишлява тореадорът, застанал пред връхлитащия бик?

 

.  .  .

Сродни са китът и чехълчето – впрочем сродни са с теб и чрез теб.

 

.  .  .

Понякога ми се струва, че думите не се раждат в мен, а идват отнякъде другаде. Понякога барабанят като едри капки дъжд върху черен чадър.

Понякога се приплъзват като капки роса върху още неукрепнало стръкче трева.

 

.  .  .

Какво напява тишината помежду птичите песни?

 

.  .  .

Единствената разлика между въздуха и камъка е, че камъкът е по-гъста и по-разжужана енергия.

 

.  .  .

Истинското познание почива върху опита, не върху описанието на този опит. Няма как например да разбереш какво е любовта, като слушаш или четеш за нея – без ти самия да си я изпитал.

 

.  .  .

Човекът се е самоограничил, като е поставил себе си в центъра. Вместо да се чувства част от цялото и чрез това да се идентифицира с неговите танцуващи енергии – така, както вълната се идентифицира с океана, той е побил себе си, цялото свое въобразено и ненужно его в центъра на своя свят; побил се е като кол за набиване на кол – и е разделил светата всеобщност на „аз” и „света” – след което вече е нямало как да не приема света като чужд и враждебен. Това всъщност е първородният грях, отровният плод от дървото на познанието, за който говори Библията. От този момент нататък човекът е прокуден, кой е прокълнат да разделя и вковава, да гради стени около себе си, да умъртвява живота в сивите хербарии на установеното, да изстрадва „преди”, да бленува „след” – и винаги да пропуска „сега”. Цялата човешка алчност израства от този корен, оттам тътне валякът на кухия позитивизъм, оттам се завихря едно гигантско количествено натрупване на информация за умъртвени, полуфабрикатни факти и събития, което в крайна сметка поглъща, удавя и най-вече подменя човека и човешкото.

 

.  .  .

Според Чхандогия Упанишад Ом е онова непреходно, което почитат като същност на същностите – върховното, осмото, от което е произлязло всичко. Тълкувайки тази упанишада, лама Ангарика Говинда определя Ом като „квинтесенцията, зародишната сричка на вселената”. Към изрично посочените в упанишадите същности, съдържащи с в и произлезли от Ом, се нареждат поезията /Ригведа/ и музиката /Самаведа/. В този контекст Ом е мислен и като семето, от което израства езика, а с него и съзнанието. Те покълват, израстват и разцъфват, както го правят розата или лотоса, следователно имат корени, следователно тези корени могат да бъдат потърсени и намерени – една наистина поетична възможност.

 

.  .  .

Свежестта на мига: не се е съмнало дори, а птиците вече пеят.

 

.  .  .

Неспособността да се видиш отстрани се плаща винаги – и цената е наистина солена. Няма по-смешна гледка от този, който си е повярвал напълно.

 

.  .  .

„Изкуството на мира” на Филип Дън – една наистина изключителна книга. Не само поради пълния отказ на демонстрирания в нея дзен да се придържа към каквито и да било ортодоксални критерии /например: за медитация в класическия смисъл на думата не се и споменава тук/, но и заради куража на Дън да прочете войната като мир в прочутия трактат на Сундзъ „Изкуството на войната” – едно наистина дзенско начинание.

 

.  .  .

Всъщност детството предопределя. След загубата на невинността всичко е само продължение – както съдиите дават продължение на един мач, който – досадно! – няма още резултат.

 

 

.   .

Надвесен над ръба на отреденото, се питам: сигурен ли съм, че това беше моят живот? Не, не съм.

 

.  .  .

Ако се колебаеш дали да напишеш нещо, зарежи го. Ако е било необходимо, то ще си намери място другаде: в други мисли, в други ръце, в друг език.

 

.  .  .

Последната глътка вино – колко сладка е тази дива ягода – в пропастта, между двата тигъра!

 

.  .  .

Няма как да почнеш всичко отначало. Единственият начин е да минеш през смъртта.

 

.  .  .

Понякога в писането има избухвания: пряко всички правила, с неподозирана мощ. Ако имаш щастието да те споходи такова – не се колебай, потопи се в него, отдай му се изцяло. Огънят ще догори, лавата ще се вкамени, ти ще бъдеш сянка – но значеща сянка – и ще показваш пътя на тези, които не знаят къде да отидат, които не знаят къде... Последните думи ги беше написал Жоро Рупчев в „Смъртта на Тибалт” – той се хвърли в огъня така, както неговите плувци се хвърляха в нищото /а един от тях се казваше Ангел, помниш ли/ - и с този огън Жоро надмогна болното си тяло, и смъртта нямаше свое собствено царство в пределите на неговия живот – горката смърт, уж тъй пресметливо предрешила всичко, уж тъй сигурна...

 

´ ´ ´

Пиша – следователно съществувам. Моят малък, частен, неправомерен и неправилен избор.

 

.  .  .

Някои от живите са мъртви. Те дишат, движат се, правят любов, даже се смеят понякога. Но са мъртви: попаднали случайно сякаш тук, безропотно и безразлично чакат животът им да мине.

 

.  .  .

Да станеш рано сутрин, да благословиш деня, да се заслушаш в птиците. Останалото е без значение.

 

.  .  .

Медитацията не е търсене на себе си. Тя е точно обратното – докосване до цялото.

 

.  .  .

Птиците се викат, пчелите вече летят, сокове напират в набъбналите цветни пъпки, а ти? Ти още пресмяташ какво си пропуснал през изминалата зима.

 

.  .  .

Творчеството прилича на лозе: за увиснат тежки гроздове, трябва първо да окълцаш разните си щения.

 

.  .  .

Плътни облаци и между тях – само едно късче синьо небе. Прилича на прозорец, иззад който бог воайорски наднича към нас.

 

.  .  .

Разглеждам жилките на полираното дърво. Те се стесняват и разширяват, завихрят се около чеповете, плавно се въздигат и снижават. Струва ми се, че това е код – сякаш жилките следват онзи непредсказуем ритъм, който би ни помогнал да бъдем в хармония със света – а следователно и със себе си.

 

.  .  .

Този път в хралупата на моите кълвачи се засели някакво друго пиле – дребничко, но сладкопойно: сойка може би. Няколко дни поред кацаше по клоните на дървото и призоваваше протяжно и някак тъжно: пии, пии, пии. Най-сетне си намери женската и сега се гонят, летят като щурави наоколо, а песента им е съвсем, съвсем различна.

  

.  .  .

Случвало ми се е вече толкова пъти: пътувам с някакъв автобус и започвам да се вглеждам последователно в лицата на околните. И ме наляга мъка, свирепа мъка от тези опустошени очи, от тези лица на ходещи мъртъвци – и ми се иска да изкрещя неистово словата на Исус: Господи, защо си ме изоставил? Защо, наистина? Защо си дал някому душа, а другиму – вълмо мъгла? Защо озаряваш нечии очи, а други оставяш като огледала срещу мъртвотата? И ако ти си актьорът, който играе всичка нас, то какво търсят на сцената толкова много марионетки, Боже Господи?

 

.  .  .

Пролетен следобед – гласовете на току-що долетелите прелетни птици правят музиката излишна.

 

.  .  .

Тъй често се лъжем, търсейки себе си. Себепознанието се домогва до истините, които укрепват егото, и до илюзиите, които оправдават неговото раздребнено битие. Истинското себепознание не се състои във въпроса какво си ти – то се концентрира във въпроса какво те сродява с останалото, как да се почувстваш част от неразчленимата цялост на вселената – и следователно – жив.

 

.  .  .

Богатите обичат да бъдат молени. Да отидеш при тях на крака, да поискаш, да ги убеждаваш колко полезно ще е това финансиране, да им благодариш, да си личи, че се стараеш да се харесаш. Намират особено удоволствие в това унижение – защото е именно унижение, а също и потвърждание на самочувствието им на хора, които са успели в живота и не се налага да молят никиго за нищо. За тях старата библейска максима – почукай, и ще ти се отвори, звучи като: помоли се – и ще ти се даде. Бедните! Те не подозират дори, че даващият трябва да благодари за приетия дар, не получаващият.

 

.  .  .

Препрочитам есетата на Джери Марков – някога ги слушахме със затаен дъх заради политическите им послания, заради тъй отдавна забравеното право да изречеш истината с пълен глас, заради моралната присъда над социализма и най-вече над неговата ограниченост и простащина. Днес могат – и трябва! – да бъдат четени другояче: като безпощадна народопсихология. Само един пример: във втората част на “Не се гаси туй, що не гасне” има един цитат на неизвестен софийски опортюнист, който наистина би трябвало да ни накара да настръхнем: “Как го мразя този тип!” – викаше пред мен един от тези преуспели слуги на всеки господар – “Как го мразя, защото се разхожда пред мен само за да ми напомня колко честен е той и каква безчестна маймуна съм аз! Не може ли някой камион да го сгази, та да не ми се мярка повече пред очите!”  Есето е за Пражката пролет – и изводите са съответно актуалните – точно този тип хора мразят Чехословакия, защото не могат да понесат жестокото огледало, което тя поставя пред собствените им физиономии. И защото примерно българският режисьор няма как да сравни бездарната си халтура с това, което правеше Милош Форман по време на Пражката пролет и сетне – в изгнание. Цитираното от Джери откровение обаче не визира само обичайната морална юродивост на социалистическия българин – то има по-дълбоки корени. Това е и омразата, която бай Ганьо изпитва към своя автор; неизкоренимата българска омраза към всичко, което надхвърля собствената ни посредственост. Изглежда в тези прокълнати земи, които обитаваме, е опасно да не бъдеш неискрен, нечестен, неморален и прочее не-та; опасно е да бъдеш различен – различен от доволния в своята уютна посредственост и простащина масов човек. И ако това различие се изразява примерно в аномалията да бъдеш с една глава по-високо от него, той счита не само за възможно, но и за свой граждански дълг да те скъси с една глава – и да възстанови всеобщото мизерно равенство.

 

.  .  .

Писането е разголване. Няма по-големи ексхибиционисти от писателите. 

 

.  .  .

Когато телевизиите започнаха да насичат филмите с рекламни паузи, си спомням, че дълго не можех да изгледам и един филм – толкова много ме дразнеха тези нахални вклинявания. Насичането обаче продължи, превърна се във всеобща характеристика, в същностна част от културата на информационния век. Всичко вече е насечено на малки сегменти – от няколко до няколко десетки секунди – рекламите, филмите, музиката, нароилите се като гъби тъпанарски шоу-предавания, новините и какво ли още не. Важното е в очите и ушите ти да натъпчат повече – повече информация – смляна, повърхностна, глупава, ненужна – да я натъпчат така, както се гушат гъски. Понякога обаче ми се струва, че този бясно завъртян калейдоскоп има и други функции: той трябва да те приучи да бъдеш откъслечен, повърхностен, да не се съсредоточаваш върху нищо, да не задълбаваш в нищо, лесно да забравяш и да отваряш по този начин пространства за нова порция смляна до безпроблемно поглъщане информация. Само така можеш да бъдеш добър гражданин – сиреч само консуматор и нищо друго. Цялата тази машинария, святкаща и бляскаща от разни екрани около нас, таи в себе си нещо абсурдистко и същевременно жестоко – я се огледайте по-внимателно! Та това е същата онази машина за обезмозъчаване, описана от Алфред Жари в “Юбю рогоносец” – и в момента е заета с изчопляне и изчегъртане на нашите собствени мозъци!

 

.  .  .

Няма нищо по-жалко от това да пришпорваш себе си с мисълта: Няма време! Няма време! Трябвя да извърша своите велики дела! Всъщност никога нямаш време и същевременно разполагаш с цялото време на вселената. Другото, което нямаш, е критерий за това кое дело е важно и кое не. Но каквото и дело да ти е отредено да извършиш, то само ще те намери, когато му дойде времето.

 

. .  .

Колкото повече време минава, толкова повече преживяното ни прилича на сънища.

 

.  .  .

Всички наши клетки се подменят в течение на шест месеца: и това не е хипотеза, а факт, съответно установен и научно доказан. Какво е тогава онова, което остава? Онова, което помни, онова, което твърди, че е същия аз – след като и една молекула не е същата? Горкият материализъм – дори само този пример е достатъчен, за да разруши без остатък примитивната теза, че сме само някакви машини от плът и кръв – и нищо повече.

 

.  .  .

И отново – нека го повторим: всички наши клетки се подменят в течение на шест месеца. А сега нека захапем проблема от срещуположната страна: аз не съм същия човек, който съм бил само преди два сезона. Къде е тогава азът, който претендира за протяжност във времето, който именно настоява, че е един и същ човек от раждането до смъртта; колко всъщност реалистични са мотивите за това настояване? Азът? Колкото и да го търсите, няма да го намерите. Не съществува такова нещо. Човешкият живот е процес, а не статично съществуване на нещо непроменимо – такова съществуване всъщност също не е възможно, дори и за камъка – всичко е енергия и всичко се променя.

 

.  .  .

Не вярвам вече в образованието. Става все по-случайно, все по-непредвидимо, все по-нелепо. Изучаваш сериозно нещо, с което си вадиш хляба, а останалото пращаш по дяволите: само че това е учене на занаят, не образование. Ала имаш и прекрасно извинение за своето безразличие: в информационния потоп всички сме невежи. Дотолкова невежи, че често става невъзможно да изберем от многото информационни варианти онези, които ни трябват и наистина са значими – например за тъй наречената обща култура. Може да звучи парадоксално, но имам лошото чувство, че колкото повече познания трупа човечеството, толкова по-тъпо и глупаво става.

 

.  .  .

Работа по осем часа на ден – все една и съща и монотонна, плюс грижи за семейството и ежедневния бит – ето какво е достатъчно, за да те превърне само за няколко години в масов човек.

 

.  .  .

Все по-малко хора произвеждат благата, които са ни необходими. Все повече хора се грижат за това да осигурят консумацията на тези блага: купуват, продават, финансират, рекламират и прочее – или пък се занимават с производството на тъпи сурогати на масовата култура – та да не забеляват консумиращите, че в живота им е останало само бачкането и кльопането. Това е тъй наречения “прогрес”, с който се гордее нашата цивилизация. Тази цивилизация е дебилна: тя убива човешкото, тя превръща човека в хамстер, който тича във вътрешността на някакво колело.

 

.  .  .

Богатството е лепкаво, то опакова живота. Трудно се става богат, но още по-трудно е съзнателно да прахосаш богатството си, за да се освободиш от неговото бреме, ставайки обикновен човек. Трудно е дори да се правиш на обикновен човек, бидейки богат – на повечето хора това просто не им се удава. Парите предявяват своите изисквания – към облеклото, жестовете, думите, стила на живот – и хората в крайна сметка се пригаждат към тях така, както заловената птица свиква с пръчките на кафеза.

 

.  .  .

Сигурно всеки е срещал по някой такъв екземпляр: има предостатъчно пари, за да задоволи всичките си желания, колкото и налудни да са те – и въпреки това продължава да работи като вол. За какво? За повече пари – отговаря той и си мисли, че това е естествен, нормален, дори подразбиращ се отговор.

 

.  .  .

Ако сумираме действията, които извършваме от страх да не ни се случи това или онова, списъкът сигурно ще обхване поне половината ни живот.

 

.  .  .

Съобщение от пресата: пчелите в САЩ измрели – неизвестно защо, и тяхната гибел се оказала удар върху американската икономика, тъй като нямало кой да опрашва реколтата. Какво ли би се случило с човечеството, ако например в резултат на някаква хипотетична пчелна чума всички пчели измрат? Може би ще пренасяме с пинсети цветния прашец по тичинки и плодници?

 

.  .  .

В една от своите беседи Свами Вивекананда цитира метафората за Майя като мъгла, паднала между нас и истината. Истината е, че няма мъгла – и това е май единствената общовалидна истина. Мъглата е единствено в нас.

 

.  .  .

Единодушната, радостна решимост за самоубийство на човечеството е толкова очевадна и тъй неизбежно предстояща, че просто лишава от смисъл основният екзистенциален въпрос – Хамлетовият.

 

.  .  .

Не са много далеч от истината онези, които смятат, че всичко е вече казано. Казано е още в Библията, Корана, Сутрите, Даодъдзин, Упанишадите. Оттогава насам плещим само подробности.

 

.  .  .

Щастието: да полегнеш вечер в купа сено сред полето и да усещаш как сънят се влива в теб, носен от песните на хиляди щурци.

 

.  .  .

Не от тухли е строена Вавилонската кула. От илюзии.