Фрагменти от Високия хълм

Едвин Сугарев

Фрагменти от Високия хълм – 2

Сънувах се като Буда с малки уши.

Мънички такива едни, съвсем микроскопичпни.

Утре може и да не се случи.

Може просто да продължи днес.

Часовете са накацали като кокошки върху своя прът във курника, катурват пъпчиви клепачи и заспиват. Лежа и ги гледам. Буден съм.

Споменът е като склерозата – проверява, опипва, превзема.

По-богатият не става по-щастлив. Само по-самотен.

“Днес е вчерашното утре” – се казва в едно стихотворение. Но ако от позицията на непосредственото преживяване изгоним и вчера, и утре, тази територия ще бъде безкрайна.

Единствено чаплата умее да пристъпва по водата, без след нея да остават водни кръгове.

Животът се чувства еднакво добре във всякакъв отрязък от времето. Това и костенурката, и еднодневката го знаят. Само човекът не.

Ако ти е трудно да направиш избор, не прави избор. Просто направи от двете възможности една, защото дълбоко в себе си те са една. Или – още по-добре – зарежи всички възможности и всички мисли за тях. И тръгни подир вятъра.

Кой казва, че отражението в локвата не е луна? Кой казва, че небето не е локва? Скочи там и ще усетиш нейното разплискване.

На връщане от кръчмата паднах право в небето. И то се разплиска.

Между локвата и небето – каква тишина.

Не можеш да затвориш вратата на врявата. Но можеш да затвориш вратата на себе си.

Не се доверявай никому. Това е недостатъчно. Просто се предай. Отвори широко портите на своята крепост и ги остави така – свободно да влиза и да излиза всеки, който му скимне да броди из теб. Едва тогава ще си недосегаем.

Старостта носи не мъдрост, а скърцане и ръжда.

Споделяй живота си с всеки срещнат – тъй за теб ще остане повече.

Човеците винаги имат цел. И винаги следват върха на носа си.

Нищо не е по-важно от тревицата, която ще пусне коренче между неподвижните вече пръсти на краката ти.

Едва на път към цветята пчелите узнават защо всъщност са дошли на този свят.

Само глупците се безпокоят. Мъдрите са винаги безгрижни.

С всяка стъпка по пътеката вятърът ни отвява.

Въздигнатият лотос в ръката на Буда. Същото е да хвърлиш шепа прах под вятъра.

Едва когато, надвесен над реката, усетиш как самият ти изтичаш, тогава вече ще имаш очи да гледаш, уши да чуваш, сърце да разбираш.

Миналото се напластява така: камък под твоя череп, череп под твоя камък.

Все някъде по пътя си ще срещнеш брезата-невеста и камъкът-побратим. Но подир толкоз жалби по пропуснатото ще смогнеш ли да ги познаеш?

Тъй сигурна в себе си е тази скала, че и охлювът даже се е разбързал.

Някои думи приличат на други. Мълчанието не прилича на никого.

Едва след като падне завесата, пиесата наистина започва.

Пътувам от вчера към утре. Колко ли струва билетът?

Целият ни живот минава между мрежата и тигана.

Какво ли всъщност можеш да постигнеш освен причакващите те и неизбежни загуби?

И капката, провиснала от върха на тревичката, е достатъчна, за да утоли жаждата ти или да те удави.

На вратите на нищото няма различни звънци. Нещо повече – няма изобщо звънец. Нещо повече – няма изобщо врати.

Питате ме какво са небитието, нищото, смъртта? Ами това, във което и чрез което съществува вселената.

Усмивката на едно дете наистина струва повече от цялото злато на света. Знай това, погубвачо на своята детска усмивка.

Учителят може да те заведе само до първото стъпало. Ала мнозина виждат вместо стълбата врата.

Не следвай и не искай да бъдеш следван. Остави се поне в началото – нека течението те носи. Нужно е, ако искаш да избереш накъде да плуваш – към извора или към устието.

Бъди кръстопът. Минавай през себе си в различни посоки.

Добрият стрелец не се прицелва. Той се случва чрез изстрела.

Светът е като къща със зарезени капаци на прозорците. В един живот един от тях може да се пооткрехне лекичко, но само един. През следващия живот – друг. Чак докато разбереш, че ти си и прозорецът, и пространствата отвъд.

Бисери на свинете ли? Те предпочитат жълъди.

Как да бъда? Ами не бъди. Остави всичко останало да бъде чрез теб.

Човекът е прозорец, през който бог се взира, за да си припомни многото си разпилени светове.

Мързелът може и да не е полезен. Но е красив.

Ведро без дъно – колкото и кофи да насипеш, няма да видиш лицето си.

Най-удивителното е, че никой не се интересува от теб – тревата, дърветата, въздухът, пчелите, цветята. Нещо ги прави свързани – може ли да е тази въображаема липса на интерес? Нещо те прави отделен – кое? Може би глупостта да очакваш, че колелото има един единствен център.

Да си щастлив е огромна морална отговорност, която трябва да бъде удържана. Само щастливият може да направи другите щастливи. Всеки миг, в който си позволиш да си нещастен, увеличава нещастието на света.

Няма нищо за опознаване в мен. Само нещо като тръба, през която непознатото преминава. Само нещо като флейта, на която свири непознаваемото.

Поучи се от еднодневката. Ако поселиш в деня си целия си живот, ако му отдадеш всичко свое – без надежди и без колебания, ако всеки твой жест и всеки твой дъх бъде последният и единственият, ти със сигурност обитаваш вечността.

Страхът от старостта е наша измислица. Разбира се, косата побелява, плете се мрежата от бръчки, отслабва тялото и паметта. И какво от това?

Приближаваме края на пътя, който сме поели от раждането, върховният оргазъм, който ни е съдено да изживеем чрез смъртта, чрез който като блудни синове ще се приберем у дома. И превръщаме страха от това щастливо завръщане в център на живота си. А бихме могли да изминем целия път, свирукайки си безгрижно.

Нещата са. Не можеш да ги промениш. Нямаш нищо за променяне освен себе си.

Живеенето в общности е като кастрене на лозе. Само дето лозарят е бил пиян и е орязал всички клони до последната пъпка.

Нужно е голямо самообладание, за да погледнеш в себе си. То е нещо като пропаст, в която вече падаш.

Сътворението не е важно, важно е умирането, въпреки че е само малка спирка, въпреки че винаги ще бъдеш, че няма как да не бъдеш, защото си част от всичко – както последната ти глътката въздух е част от въздуха. Но умирането е важно, защото връща на света това, което е изразходвано чрез теб. То е като ваденето на мед. И съвсем не е маловажно дали са пълни восъчните пъти, не е маловажна златната му бистрота, тежкото достойнство на неговото стичане.

Бог е самото съществуване. При това точно такова, каквото е. Да си религиозен значи да се прекланяш пред живота.

Остави правилата, условностите, грижите. Нека изплуват като мръсна пяна над главата ти. А ти живей в подмолите.

Единствената истинска революция е да се осъзнаеш като част от цялото.

Лекотата е твоя. Както въздуха, който дишаш.

Нищо не се учи. Всичко се живее.