Вятърът на промените

    Точно 20 години след събарянето на Берлинската стена, на 9 ноември, под звуците на „Ден след ден” и „Комунизмът си отива” се носим по каналите на Амстердам с лодката на Божидар, а Васко Кръпката се е подал от прозорчето и вика: „Обичам те, Холандия! Хубава си!”. Едвин Сугарев се смее и насочва обектива на фотоапарата си към капитана на лодката и към Васко, който успешно се справя с ролята на боцман. В лодката сме четирима, ако не се брои „Кучето от крайния квартал” и цялата „Подуене блус бенд”, звучаща от диска, който Божидар току-що е получил с автограф. Говорим си за какво ли не, докато той ловко маневрира по оживените канали на Амстердам, но най-вече за времето, когато не смеехме даже да мечтаем да видим Париж или Амстердам. Божидар, който преди 20 години е бил още ученик, но вече и член на Независимото дружество на Илия Минев, предлага да минем покрай Oude kerk (Старата църква), където е открита изложба на фотографии от мрачните комунистически времена. И ето ти изненада – на афиша се мъдри ликът на „вожда и учителя на българския народ” Георги Димитров. В църквата са подредени десетки снимки, някои убийствено иронични. Спирам пред една такава на известен полски фотограф: мъж чете вестник „Советская культура”... с противогаз (естествено).

     Изведнъж в главата ми нахлуват спомените от август 1989, когато вятърът на промените вече духаше и то здраво, макар че никой от нас не подозираше, че след няма и три месеца, Берлинската стена ще бъде съборена. През август 1989 след тримесечни мъки да „извадим” паспорти за ГДР и Чехословакия пътувахме от София към Прага с брат ми и с мои приятели - състуденти. Във влака се запознахме с поляци, говорихме за „Солидарност” и ги поздравихме за куража им, на който завиждахме. Един от тях ни увери, че скоро вятърът на промените ще задуха и в България. В България ли? Никога, клатехме ние отчаяно глави.

  В Прага ни чакаше Матиас Ланге, архитект от Дрезден, който въодушевено ни заразказва за дейността на организацията, в която членува и която прехвърляла източногерманци в Западна Германия. Слушах с възторг и не вярвах на ушите си – май всички бяха пощурели. В Прага вече беше започнала нежната революция, по Карлови мост момчета и момичета свиреха, пееха и танцуваха. С брат ми, виждайки мълчаливото шествие на чешките студенти, крачещи с ръце зад тила, моментално се присъединихме – и ние с ръце зад тила! Брат ми, грамаден като индиански вожд от гедерейски филм, с дълга коса (разбира се!) крачеше с огромните си крачища и през зъби ругаеше камерите на чешката милиция, които ни снимаха. На мен - морето ми до колене, обръщам се весело към Мариан, който олицетворяваше разумът в неразумната ни група:

- Марианчо, хайде и ти на революция!

Мариан, който освен със здрав разум, винаги се е отличавал и с чувство за хумор вървеше отстрани на шествието, мъкнейки чантата ми:

- Абе, Дани, нали поне един трябва да остане, за да разказва после.

Да, както се пее във великата песен на Скорпионс, http://www.youtube.com/watch?v=5KcRl1p2waM&feature=related

създадена няколко месеца по-късно: вятърът на промените вече духаше и будеше спомените за свобода.

И ето, невероятно, но факт: днес вече не сме зад бодливата тел и минираните граници на соцлагера.

Днес сме свободни хора, които имат право на избор, които могат да пътуват свободно, които могат да изберат къде да живеят без да чакат нечие партийно благоволение било за “софийско жителство”, било за “паспорт” за чужбина. И ако днес милион или два българи живеят, работят или учат по света, това е част от онова право на избор и от онази свобода, която близо пет десетилетия бе отказвана на родителите ни и на техните родители...и без която нашите деца изобщо не си представят живота си. И слава Богу!

Мнозина ме помолиха да разкажа как е минало събитието на 10 ноември в Амстердам. Хубаво мина, само че не ни стигна времето да се развихрим. :) Най –много от всичко се радвах, когато видях, че залата на амстердамската библиотека бе пълна с млади хора, повечето студенти. В България непрекъснато чувам оплаквания, че младите хора не се интересували от комунистическото ни минало. Но дали е така? Нека да чуем какво мислят децата на демокрацията, тези които за техен късмет и за наша радост не преживяха прелестите на комунизма.

И понеже днес е 8 декември – честит празник на всички бивши и настоящи студенти!

        България още не се е отърсила от последствията на комунизма, надеждата е в нашето поколение

Даниела Иванова, 20-годишна, студентка в Хага

На 10-ти ноември 2009 в Амстердам, на 2000 километра от България и 20 години след събитията, променили историята на страната ни, се състоя празнична вечер, посветена на европейското бъдеще на България под мотото ‘Утре започва от днес’. Събитието приветства привърженици на демократичните промени у нас – хора със самочувствието на граждани както на България, така и на Европа, но също и холандци, пожелали да научат повече за прогреса на държавата ни през изминалите 20 години.

Залата на прекрасния модерен театър (270 места) на Амстердамската библиотека бе пълна. Самата библиотека впечатлява с иновативна архитектура и интересна строителна концепция. Уют и топлота в комбинация с топ технологии грабват вниманието ни. Изкачвайки се бавно по ескалатора наблюдавахме арт подредбата в сградата; изложби на фотографии, картини и произведения на изкуството привличаха любопитните ни погледи. На последния етаж бе разположен ресторантът  – оживено място за отдих и разговори с приятели. Точно зад него се намираше “Театърът на словото”, който настани гости от цяла Холандия, както и от Белгия и Франция за прожекцията на документалния филм на Иглика Трифонова и последвалата дискусия.

Организатори на хепънинга бяха Даниела Горчева, издател на списание „Диалог” за българите в Холандия и Централната амстердамска библиотека. Можеха да се видят лицата на големия холандски политик Фриц Болкестейн и на поета и публицист Едвин Сугарев. Прекрасно начало на вечерта бе соловото изпълнение на Ани Аврамова. Под красивите и мелодични звуци на пианото, публиката имаше възможността да се настрои психически и емоционално за предстоящата прожекция и дискусия.

Най-важното, което събра толкова много българи тази нощ, се оказа възможността да се чуе истината за съдбата на България през комунистическия режим. Документалният филм на Иглика Трифонова за тъжната действителност в България преди 10 ноември 1989 трогна и развълнува публиката. За мен бе истинско преживяване. Не само успях да видя България такава, каквато никога не съм си я и представяла, но и се докоснах до един друг свят, на други поколения  българи, живели по коренно различен от мен начин.

Чувала съм различни гледни точки за комунистическа България и за живота по онова време. Тъй като съм дете на демокрацията (родена в края на 1989), учебниците по история бяха първоизточникът на информация за тези така далечни за мен времена. В атласа проследявахме границите на бившата СССР, а по литература четяхме Вапцаров и анализирахме утопичността на убежденията му. Но както в учебниците, така и в реалния живот всичко е субективно и е пречупено през нечия чужда призма. Аз търсех начин да изградя собствено мнение, разпитвайки учители и родители, приятели и познати.

Филмът още веднъж ме накара да се замисля за свободата. Прожекцията разкри фрапиращи истини за несправедливостите, на които са били подложени хората по време на комунизма. Изпитвах гняв, че българите са били лишавани от свобода и че естественото им развитие е било потискано. След това се замислих, че и днес, уж вече демократична България все още не се е отърсила от последствията на комунизма. Свободата на словото все още е потискана, много медии са зависими от неясни субекти, прозрачност в управлението на държавата липсва. Западноевропейците иронично наричат Бойко Борисов ‘българския супермен’, а държавата ни се слави с първо място по корупция в ЕС.

Такива размисли и чувства навя у мен документалният филм на Иглика Трифонова. Последвалата дискусия между Фриц Болкестейн и Едвин Сугарев продължи в тон с досегашните емоции. Изключително впечатление ми направи изказването на г-н Болкестейн, че България не е била готова за ЕС. За мен членството на България в ЕС бе Йовковата бяла лястовица, защото аз гледам на това членство като на изключителен шанс за професионално и лично развитие и като студентка в Холандия го оценявам безкрайно.

След края на дебата публиката имаше възможността да се наслади на рок-ен- рол песните на Васко Кръпката. Под ритмите на бунтарската му музика гостите обсъждаха изминалата вечер. Всички бяха в приповдигнато настроение, ентусиазирани от дискусията. Едни бяха развълнувани от разменените реплики, нетърпеливи да споделят собствено мнение, някои бяха разочаровани от директните думи на Фриц Болкестейн, трети намериха смисъл в казаното от Едвин Сугарев за пагубното въздействие на комунизма върху България, а други получиха вдъхновение за бъдещи размисли по темата. Повечето мнения гравитираха около идеята за обединение на хората, желаещи да се повдигне плаща на забравата.

В крайна сметка посланието към България от ЕС е прогрес и перспектива за младите хора. Това е шанс и за България – да й бъде подадена ръка по пътя на прогреса и по-доброто начало. Всички страни са имали своите мрачни епохи. Надеждата сега е в нашето поколение.

Атмосферата беше незабравима

Мартина Христова, Ротердам, 22 - годишна, студентка

На 10 ноември вечерта атмосферата в Амстердамската библиотека беше незабравима. Мисля, че това беше и заради умението на Даниела да събира хубавите хора заедно. Радвам се, че бях част от това настроение и че дори успях да помогна малко с организацията. Библиотеката е красива, функционална и е внушителна. Направена е така, че човек да отиде с удоволствие да чете и да се откъсне от всичко друго. Разполага и с два театъра, а също и с кафенета и ресторант, в които може да размениш мисли и идеи с приятели.

     Празничната вечер започна с изпълнение на пиано на Ани Аврамова, което беше приятно и вдъхновяващо. Филмът на Иглика Трифонова беше малко по-дълъг за времето, което беше отредено на цялата вечер. Кадрите от митингите винаги предизвикват странно чувство на еуфория у мен, а сигурно и у всеки, който е участвал или поне е слушал за тях от близките си. Филмът ми припомни историите, които са ми разказвали вкъщи за семейството ни по време на режима. Как са били изселвани след като комунистите заграбват имотите на дядо ми, когото пращат в концлагер след като са му отнели всичко, което е постигнал с много труд. Навяха ми се спомени и за несправедливостта не само към нашето семейство, но и за нещастията на други подобни семейства. Припомних си трагичната история на един джаз музикант, цигулар, известен като Сашо Сладура. Това, което научих за трагичния му край в концлагера в Ловеч е ужасяващо. Знаейки, че се изхранва с пръстите си, червените садисти ги чупели един по един. След няколко дни Сашо Сладура загива. За мен това е илюстрация на режима. Може би затова и очаквах нещо по-различно от филма. Единствено историята на мъжа, който оживява след гонитбата с хвърчащи около него куршуми се доближи до това да опише онова време на произвол и насилие. И сигурно затова от всички интервюирани във филма само той ми остана запечатан в спомените. Като цяло филмът беше потискащ, хората споделяха чувства на разочарование, които са разбираеми за времето, но според мен можеше да се акцентира и да се покажат много по- важни и разтърсващи моменти от онова време. Така чужденците, например, не можаха напълно да добият представа какво точно са изпитали българите през тези комунистически години.

   Много увлекателна беше дискусията между Едвин Сугарев и Фриц Болкестейн  и съжалявам, че не можеше да се отдели повече време за нея. Болкестейн и Сугарев са колоритни личности и мисля, че има какво да научим от тях. Такива дискусии са много полезни, тъй като предизвикват самите хора да се замислят и да изградят собствено мнение.

От думите на Болкестейн, че не сме били готови да влезем в ЕС, не се засегнах, дори до голяма степен подкрепям неговото мнение. А и изказването му не беше с цел да обиди България или българите. Но ми хареса и отговорът на Едвин: “А коя държава беше готова преди да бъде приета ?”

   Тъжно е, разбира се, че 20 години след падането на комунизма, България все още не може да се нарече демократична страна. Надявам, че един ден тя ще е такава наистина. Но както каза и Едвин Сугарев: „Стената е все още в нас”,  всичко зависи от нас, сега имаме свободата, но още не знаем какво да правим с нея.

    Много се радвах, че Даниела покани Васко Кръпката в Амстердам и беше прекрасно да сме с него на този ден. Песните  на Васко са олицетворение на порива ни към свобода. Знаех повечето от тях, бях ги слушала още като дете.  Била съм на 2 години, когато пада режимът, но помня, че дори като малко дете обожавах да слушам песните на Васко и си спомням, че молех майка ми да ми пуска сборна касетка с изпълнения на Васко Кръпката, Богдана Карадочева, Валди Тотев, Васил Найденов и дори, че бях нарисувала българското знаме и до него с грозноват детски почерк бях написала СДС.

                 Още по темата може да прочетете тук:

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=159127&srcpos=7

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=159128&srcpos=8

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=158359

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=158173

            http://www.mediapool.bg/show/?storyid=158098