За ползата от президента

Чета и не вярвам на очите си. „Народът избира президента, а той избира парламента, което е мястото, където работят министрите”, пише в есе начинаеща студентка, току-що изкласила от средното училище. Тя пише това два месеца, след като в България е имало парламентарни избори и всички би трябвало да са забелязали, че за избор на Народно събрание до урните се е разходил не само държавният глава, а – целокупното гражданство.

Объркването на студентката е плод на безобразното състояние на училищното образование. Но статутът на президента в българската държава е наистина достатъчно неясен, та да поражда заблудата, че той управлява държавата. А всъщност, макар да има повече правомощия от английската кралица, той няма кой-знае каква власт.

За разлика от кралицата, чиито политически речи се пишат от правителството, българският президент сам решава, какво и къде да каже.

Връчва мандата за съставяне на правителство, но като кралицата няма правото да заповядва на министрите. Може да налага вето върху закони, гласувани от парламента, но то лесно се преодолява със само още едно гласуване. Има правото да води външна политика – но не и такава, която да е противоположна на политиката, водена от правителството. Макар да е главнокомандващ на въоръжените сили, президентът не може да обяви война, ако правителството е против. И никакви международни съглашения, които той е подписал нямат никаква стойност, докато не ги подпише и правителството.

За какво ни е тогава президент? Преди 20 години бащите на българската Конституция не са били наясно с този въпрос, но практиката е дала отговора. Президентът има достатъчно власт, за да може да спасява положението тогава, когато страната се управлява лошо или изпада в криза. Има и достатъчно власт, за да може да създава сериозни изпитания за страната си.

Президентите от 1990-те години нееднократно спасяваха положението, когато турбуленциите на прехода застрашаваха държавния кораб. Президентът Желев например отказа да подпише Конституцията от 1991-ва. Отне й достатъчно легитимност, та да може днес тя да бъде сравнително лесно променяна в съответствие с договорите за членство в НАТО и ЕС. В края на 1996 година Желев отказа да даде мандат на БСП да продължи управлението, докарало най-тежката криза в историята на страната. Наследилият го Петър Стоянов пък изпълни своето историческо предназначение, когато месец по-късно – когато в България протестите вече приличаха на въстание – връчи мандата за управление на БСП, но успя да я убеди да не формира правителство. Социалистическият лидер, съгласил се да не прави правителство насред всенародно въстание беше сегашният президент, Георги Първанов. С този си ход Стоянов – с помощта на Първанов – направи така, че вместо да тръгне по пътя на гражданската война, българското общество отиде на избори.

Желев, и Стоянов успяха да формулират националните цели достатъчно ясно, та зад тези цели да се подредят както обществото, така и неговите предводители. Желев упорито се бореше против идеята българското национално стопанство да е някакъв руски тип хибрид между частно и държавно. И успя да убеди българите, че икйономиката трябва да стъпва на ясно дефинирана частна собственост. На свой ред Петър Стоянов намери думите, с които да убеди българите да се подредят до своите западни съграждани в рамките на ЕС и НАТО. Именно той пръв заговори за „цивилизационния избор” на България – да стане западна страна.

И Желев, и Стоянов ползваха ограничената власт на президент, за да вършат полезни дела. Каква обаче е ползата от Георги Първанов – най-дълго управлявалият български президент след 1989 година?

Според проучванията на общественото мнение, българите могат да се сетят само за една полза от него – благотворителната инициатива „Българската Коледа”. И ако това бе единственият факт от неговото президентстване, можехме да заключим, както направих от ТВ-екрана в средата на първия му мандат: „сравнително безобиден”. Но днес сме след средата на втория му мандат и нещата са различни. „Българската Коледа” не може да се сравнява с лавината от критики, които трябва да бъдат оценени за да разберем, каква ни е ползата – или вредата – от него.

Критиците посочват, че под натиска на президентската институция Иво Инджев бе уволнен от бТВ, а Силвия Великова от БНР бе наказана и й бе сменен ресорът. Това е лошо. Президентите наказват своите критици само в Азия, Латинска Америка и Африка, не и в Европа. След уволнението на Инджев основните медии прекратиха критичните материали срещу президента и България се нареди след африканската държавица Того по степен на свобода на словото. А това, приятели, не е рокендрол.

Не е рокендрол и това, че Първанов се оказа „бащата” на катастрофалната за България тройна коалиция, управлявала от 2005 до 2009 година. Но пък не е само той виновен. Лидерите на БСП, НДСВ и ДПС са, както казва Иван Костов, пълнолетни и ваксинирани и сами си взимат решенията. Например, парламентарната група на Софиянски отказа да влезе в това правителство, макар президентът да я бе поканил.

Не е доказано и обвинението, че президентът пази гърба на олигарсите от ДПС. Доказано е, че послъгваше, докато отричаше, че е бил сътрудник на ДС с псевдонима „Гоце”. Което само по себе си не е ОК, но пък е ясно, че не е бил злостен доносник – не е съсипвал човешки съдби.

Значимите обвинения са две. Първото е, че с поведението си президентът има принос към развращаването на обществените нрави – дава лош пример. Още на 17.08.2003 г. Николай Слатински, съветникът му по националната сигурност, го предупреждава: „На стадиона в Бургас... президентът седя до ултрабогаташ с личен свръхкомфортен самолет и до изпечен хитрец, който от имидмейкър на политик, ярък русофоб, днес е шеф в проруска фирма.(1)”  Години по-късно Слатински отново предупреждава своя работодател да спре да се идентифицира с българския псевдоелит, към онзи момент съставен наполовината от мутри: „...президентът трябва да ограничи общуването с лъскави хора от държавни и псевдодържавни структури и да влезе в пряк контакт с обществото.(2)” 

Предупрежденията очевидно нямат ефект. След като уволнява Слатински в края на 2006 година, Първанов често е виждан в столични пиано-барове с недобра репутация, в компанията на лъскави хора, някои от които – с дебели вратове. А от 2008 г. на съд за пране на европари са двама негови спонсори и съратници.

Легитимирането на „лъскавите хора” създава специфичен образ на президента, който се допълва от необяснимата му страст към лова. Дълго време на интернет-страницата на президентската институция се мъдри снимка, на която върховният главнокомандващ позира до повален от него вълк с размерите на козле. В началото на 2008 година гръмва и първият ловен скандал, свързан с президента. През февруари 2008 година се запалва спален вагон на нощния влак София-Кардам. По особено мъчителен начин загиват много пътници. Обявява се национален траур. На 5 март обаче във вестник „Струма” излиза информация, че на 01.03., време на траур, президентът бил в околностите на Симитли на лов а вълци. Освен, че такива забавления по време на траур са безнравствени, става дума и за нарушаване на закона – за бракониерство. След упорито отричане, прес-службата на президента съобщава, че Първанов наистина е бил на мястото, но „не е имал прояви, които влизат в противоречие с трагичните събития, свързани с пожара във влака." Неприятният вкус на случката придобива международно измерение, когато в края на 2008 г. по време на посещение в Узбекистан Първанов отстрелва горски овен-архар. Архарът е строго защитен от всички възможни международни и национални закони, вкл. от узбекските, според които Първанов подлежи на глоба до 50 минимални работни заплати или две години поправителен труд.

С тези и други подобни случки президентът се нарежда сред онези държавници, чието поведение съобщава на гражданството: „Не ме гледай, какво правя, а слушай, какво ти приказвам”.

Второто значимо обвинение е по-тежко и е формулирано от непокорната социалистка Татяна Дончева на 5 юни 2007 г.: “Има наченки на тих процес на путинизация на българския политически живот... упорито навлизане на руския политически модел с централизираната президентска власт в българския политически живот.”. Без заобикалки тя обвинява президента в опит да превърне България от парламентарна държава от европейски тип в президентска държава от руски тип – и в основен съюзник на Русия в Европа.

От доказването – или не – на това обвинение зависи и крайният извод относно ползата от Първановото президентстване.

Самият Първанов от началото на своя мандат описва себе си като „социален президент”, който ще натиска правителството да се грижи за бедните и слабите. Това не се случва, но пък се случва друго. Докато президентите Желев и Стоянов полагат неимоверни усилия да вкарат България в семейството на европейските нации, Георги Първанов работи за отдалечаването на България от „Запада” и за сближаването й с Русия. Именно тази негова дългогодишна дейност накрая му докарва квалификацията на известния политолог Огнян Минчев (в „Труд” от 16 ноември 2009): „Първанов е олицетворение на цялата ориенталска изостаналост, безхаберност, болшевишко интригантство и византийски модел на политическо далавераджийство, който тегли България към дъното.”

Към момента, в който става лидер на БСП в началото на 1997 година, Георги Първанов е вече политик с богата и показателна биография. На младини, докато другите момчета ритат футбол или правят рок групи, той става член на БКП. По причини, които никога не обяснява, през 1990 г. се оказва депутат от Общонационалния комитет за защита на националните интереси, създаден от функционери на БКП и на Държавна сигурност в края на 1989 г. Идеологията на ОКЗНИ е всички – и най-вече българските турци – да носят български имена, да говорят български език, както и да се ориентират към Съветска Русия, а не – към западните демокрации.

БКП, ОКЗНИ и БСП – партиите, в които е членувал сегашният президент – са обединени от една и съща политическа традиция: враждебност към Запада и неговите ценности, привързаност към Русия и нейните ценности. И тъй като няма никакъв опит със западната демокрация, Първанов просто не я разбира. Поради тези причини естествената за него политическа позиция е да подкрепя Русия и да се държи далеч от Запада.

Това проличава още през 1998 г., когато ръководената от Първанов БСП се отмята от ангажимента си да подкрепя членството на България в НАТО. Година по-късно Първанов предвожда протестни шествия против намесата на НАТО в косовската криза. По същото време пише известното си писмо до сръбския диктатор Милошевич, което започва с „Уважаеми другарю Милошевич, бих искал да доведа до Ваше сведение позицията на БСП” и завършва с тезата, че „наивно и безотговорно е да се смята, че приобщаването към НАТО е гаранция за националната сигурност. Това би било авантюристично решение, което създава трайни предпоставки за застрашаване на националната сигурност на страната.(3)"

Така Георги Първанов се оказва единственият лидер на голяма партия в бивша социалистическа Европа, който повтаря руската позиция по въпроса за разширяването на НАТО: че членството в алианса застрашава, а не укрепва сигурността.

Когато Първанов става президент през 2001 година, в Русия властта е вече в ръцете на Владимир Путин – решителен опонент на западните сили. Новата власт в Кремъл очевидно привлича вниманието на Първанов, който в първите 18 месеца от своя мандат се среща цели шест пъти с президента на Русия (на фона на общо шестте му срещи с лидери на страни-членки на НАТО). За какво са си говорили двамата президенти подразбираме от изобилните интервюта на Първанов пред руски медии. Той успокоява руснаците, в интервю за „Новости” от май 2005, че задаващото се членство на България в ЕС всъщност ще е от интерес за Русия („несъмнено ще разкрие нови перспективи и пред българо-руското сътрудничество след присъединяването на България към ЕС”). В други изяви Първанов посочва сферата, в която иска да види сближаване между Русия и България – енергетиката. В следващите години усилията в тази посока доминират неговото президентство.

През 2005 година про-руската БСП се връща на власт и Първанов използва тази ситуация, за да форсира сближаването с Русия на полето на енергетиката. Серията от негови действия в тази посока започва със спешното му излитане за Атина през септември 2006 година, където е привикан от Путин за да парафира проекта за петролопровода „Бургас-Александруполис”, пренасящ руска нефт през България. Първанов е отново в Кремъл през юни 2007, когато гарантира на Путин, че България ще подкрепи още един руски проект – газопреносната система „Южен поток”, транситираща руска газ към Южна Европа.

Несъмнено звездният миг на Първанов е на 17-18 януари 2008 г., когато Владимир Путин, придружен от огромна свита енергийни директори и експерти, пристига в заснежена София за подписването на руските енергийни проекти на българска територия „Южен поток”, „Бургас-Александруполис” и „АЕЦ-Белене”. Първанов гордо заявява, че е постигнал „голям шлем” за България.

Начинът, по който Путин е приет от своя страна има за цел да демонстрира близостта на България с Русия. София е потопена в руски флагове и проруски плакати, докато плакатите против Путин са своевременно премахнати от полицията. Медиите изпадат в транс от възторг, а последвалото дни по-късно посещение на президента на Унгария (партньор на България в НАТО и ЕС) е организирано така, че никой да не го забележи. В началото на 2008 година Русия е „Number One” в България и заслугата е изцяло на Първанов.

Когато година по-късно Путин заповядва прекратяването на доставките на руска газ за България, правителството на БСП трескаво търси начини да оневини Москва за газовата криза. Докато Станишев търси правилните думи, Георги Първанов се оказва този, който намира формулата, оневиняваща Москва. В интервю за ИТАР-ТАСС от 4 февруари 2009 г. президентът казва така:

„Правомерно е да анализираме проблема, предизвикан от преустановяване доставките на природен газ от Русия за Европа, включително и за България, от всичките му страни - политически, икономически, технологически, както и в контекста на глобалната финансова криза и рецесията в повечето от водещите икономики... Ипотечната криза, сътресенията на финансовите пазари, на фондовите и стокови борси, резките колебания в ценовите равнища на храните, на металите, на енергоносителите и в следствие - нарушаване на ритмичността на потреблението и доставките в глобален мащаб, са взаимосвързани процеси... темповете на глобализация изпревариха възможностите на международната общност да стигне до съгласие и приеме нормативна рамка, която ефективно да регулира и контролира динамиката на световните пазари... Преустановяването на част от доставките на природен газ от Русия за Европа е само една от проявите на този общ процес.”

Едва ли има човек, способен отведнъж да дочете до края този абзац, издържан в класическите традиции на „дървения език” на комунизма. А който успее да направи това ще разбере, че става дума за смайваща с мащабите си ПР-операция. Макар целият свят да е видял, в пряко ТВ-предаване, как Путин лично заповядва спирането на газ за България и Европа, тезата на Първанов е съвсем различна. В зависимост от това, дали човек придава повече тежест на началото, средата или края на цитирания абзац, виновници за спирането на руския газ според него са: водещите западни страни; американците; или може би ООН. В никакъв случай не виновна нито Русия, нито Газпром, нито пък Путин.

Докато Първанов сближава България с Русия, Владимир Путин влиза във все по-остра конфронтация със западните страни. Отдалечаването на Русия от Европа повлича и България, която руската дипломация обявява през 2006 г. за „нашия троянски кон в Европа”. Посветил се на сближаването с Русия, българският президент е принуден да запази хладна дистанция спрямо западните страни, което пък означава, че той не може да се утвърди като член на европейското семейство на държавните глави.

Че няма да полага усилия в тази посока личи още от първото му изказване пред Европейския парламент след приемането на България в ЕС. България е приета на доверие, тъй като нито нейната икономика, нито правосъдната й система са в достатъчно „европейско” състояние. Речта на държавния глава на новоприетата страна е идеалният повод България да благодари за доверието и да поеме ангажименти бързо да навакса изоставането. Вместо да направи това, Първанов започва речта си с онова национално самохвалство, което е характерно за централноазиатските пожизнени президенти: „Нашата култура е във фундамента на европейската цивилизация и затова исторически оправдано е днес, чрез българското членство в Европейския съюз, да звучи езикът на светите братя Кирил и Методий”. Излиза, че България не благодари, а благоволява да приеме членството.

По-нататък в речта си Първанов се сдърпва с Европейската комисия: „бях провокиран от изказването на комисаря по енергийната политика за това, че трети и четвърти блок били спрени поради съмнения в тяхната безопасност... Многобройните проверки на Световната асоциация на ядрените оператори, на Асоциацията на западноевропейските органи за ядрено регулиране, на Групата по атомните въпроси на Съвета на Европейския съюз, на Международната агенция по атомна енергия доказаха, че не съществуват никакви технически причини, възпрепятстващи нормалната експлоатация и доказаха високото ниво на безопасност съгласно международните стандарти.”

Посланието на държавния глава е ясно: след като всички световни институции приемат блоковете на АЕЦ-Козлодуй за безопасни, значи ЕС действа безпринципно и със зла умисъл. Това е началото на онова провокативно спрямо ЕС българско поведение, което след март 2008 г. довежда до спирането на европейските фондове за България, както и до различни санкции и наказателни процедури.

Четири месеца след брюкселската си реч Първанов полива със студен душ и САЩ. В изказването си по време на посещение в София, американският президент Джордж Буш внимателно намеква, че пред Европа и България стои въпросът за „разнообразяването на енергийните доставки” – т.е. за откачане от руския монопол в снабдяването с енергоносители. Тъй като това е точно обратното на политиката на Георги Първанов, той незабавно контраатакува: „Българите не приемат да избират между приятелството си със САЩ и приятелството си с Русия... Затова България поддържа активни отношения с Русия, когато става дума за крупните инфраструктурни проекти, енергийните проекти.” Ще рече: не само няма да се откачаме от Русия, а ще се сближаваме с нея още повече.

И става така, че през 2007 година Първанов постига наглед невъзможното: скарва се едновременно с ЕС и със САЩ. „Западът” му обръща гръб, поканите за сериозни срещи секват и оттук насетне президентът се снима със своите западни колеги само при протоколни събирания, както правят лидерите на страни от Третия свят като Муамар Кадафи, например. Отпадането на ангажименти по посоката на Запада освобождава президента да се съсредоточи върху интегрирането с Русия в енергетиката – да работи за превръщането на България в „енергиен център на Балканите”.

През годините никой не му задава въпроса: Защо точно енергиен център? Защо не – център на високи технологии, на екологично производство, на енергийна ефективност? Отговорът е лесен: който успее да си изгради собствена властова база в енергетиката, той ще има и власт върху българското общество. След 2006 година обаче президентът не е сам на този терен. На енергийното поле за вниманието на Кремъл се подвизават както министър Румен Овчаров, така и премиерът Станишев. Съревнованието обяснява периодично избликващите на повърхността търкания между президента и правителството. Огнян Минчев го обяснява най-добре: „Без съмнение Първанов води сериозна битка за отстраняване на всички възможни конкуренти за ролята на посредник между българската енергетика и руския капитал и руския президент... Първанов иска да монополизира представителството на България в Русия и да се превърне в единствения властелин на българо-руските отношения.(4)” 

Докато през първия си мандат Първанов работи за сближаването на България с Русия, през втория си мандат той работи за превръщането на това сближаване в собствена власт. Именно за това алармира социалистката Дончева, когато обвинява президента, че „путинизира” България. Първанов е достатъчно опитен политик, обаче, за да знае, че само „енергийна” власт не е достатъчна, за да му гарантира оставане на видно място в политиката след края на последния му (втори) мандат. Затова полага видими усилия да намери собствена политическа основа.

Тази заявка е дадена още в първата му пресконференция от втория мандат, в която президентът обвинява политиците, че дебатират периферни въпроси и така оставят обществото в „дефицит на идеи”. За да се преодолее този дефицит президентът заявява, че ще организира форуми и инициативи по места с широкото участие гражданското общество. Защото, посочва Първанов, „ще спечели този, който успее да приобщи реално гражданските структури”. И прави недвусмислена заявка, че този печеливш ще се казва „Първанов”: „в това виждам своята роля като държавен глава и сега, и тогава, когато напусна президентската институция.(5)” 

В началото на лятото става ясно, че това не са празни приказки. Медиите надушват, че група видни интелектуалци, доскоро групирани в инициативния комитет за преизбирането на Първанов, са се обединили в нова организация – комитет „Съзидание”. Заявената им цел е да привлекат успешните според тях политици, независимо от партийнате им принадлежност, към инициативите на президента. Според поета Иван Гранитски, водеща фигура в „Съзидание”, една от задачите на организацията е да убеди БСП и СДС да се съюзят в едно ляво-дясно мегаправителство.

Точно това разярява Татяна Дончева, тъй като е похват, типичен за „путинизма” – да бъдат отслабени класическите партии, за да бъдат заместени от някаква обединяваща всички „партия на президента”. При това положение към Първанов, инициатора на подобно правителство, наистина би преляла огромна власт. Но цялата работа е прекалено очевидна, натъква се на съпротивата на големите партии и не постига успех.

По-късно като политическа база на президента се заявяват партията ЛИДЕР и коалицията „Напред”, създадени от енергийния олигарх Христо Ковачки. Те обаче също прекалено рано се демаскират, като организират анти-европейско шествие из улиците на София на 18 януари 2008 г. Идеята е да се демонстрира подкрепа за искането на Първанов ЕС да позволи на България да пусне отново затворените (по силата на договора за членство в ЕС) блокове на АЕЦ „Козлодуй”, за да се компенсира липсата на газ по време на газовата криза. По време на демонстрацията интервюирани от медиите демонстранти простодушно си признават, че всъщност са работници в предприятията на Ковачки и са докарани в София с негов транспорт, което ликвидира възможността ЛИДЕР и „Напред” да се превърнат в сериозни политически играчи в полза на президента. Брюксел, от своя страна, също делегитимира президента като му напомня, че България страда от липсата на газ, а не – на ток.

Първанов не успява да си изгради собствена политическа база вътре в България, а през 2009 година губи и подкрепата на Русия. През пролетта се опитва да дублира голяма международна енергийна среща в Прага, като обявява подобна конференция в София дни по-рано. Зле организирана, срещата се проваля, а държавните глави все пак отиват в Прага, а не в София. В българската столица не пристига дори Владимир Путин, с което показва, че българският президент не е достатъчно авторитетен на международната арена.

А през лятото става ясно, че Първанов няма да постигне и любимата си мечта – „големия шлем” с Русия. Правителството на ГЕРБ, поело властта след изборите от юли, е съставено от проевропейски хора, чиято амбиция (по думите на министъра на регионалното развитие Росен Плевнелиев) е „България повече да не бъде руският троянски кон в Европа”. Правителството поетапно изоставя работата както по газовата и петролната тръби, така и по АЕЦ-Белене.

Големите проекти на Първанов рухват. България възстановява намерението си да бъде пълноценна западна страна и замества амбицията да бъде „енергиен център на Балканите” с проекти за енергийна ефективност и за развитие на възстановяеми енергийни източници като начин за изплъзване от контрола на Москва. Проруският български президент Първанов изобщо не се вписва в тази нова конфигурация и се превръща в онова, за което го е предупреждавал бившият му съветник Слатински – в „неизбежна досада”.

Каква ни е ползата от всичко това? Има полза. Натискът, който Първанов оказа, за да върне България в орбитата на Русия се оказа изключително полезен за българското общество, защото провери издържливостта на българския „цивилизационен избор”. Първанов провери и стабилността на българската демокрация, като се опита да формира „путинска” политическа база, която да замести традиционните за либералната демокрация политически партии. Обществото издържа на тези проверки. Отказа да се отклони от пътя си към Европа и не се хвърли в обятията на „Съзидание”, ЛИДЕР и „Напред”. И при първа възможност избра дясна партия, която излъчи силно проевропейско правителство.

Оказва се, че приносът на президента не е задължително да бъде само в разплитането на кризисни ситуации, с което се занимаваха президентите на прехода. Приносът на Първанов е, че използва властта си – и повече от властта си – за да създава проблеми там, където преди него не ги е имало. И макар да има хора, които твърдят, че в отношенията си с Русия той се е занимавал с държавна измяна, истината е друга.

Част от процеса на израстване на обществата е и това, те да се научат да се справят с лоши президенти. След Буш, американците решиха да влезат в 21-ви век и избраха Обама. Предстои да видим, дали българското общество ще може да направи нещо подобно, когато му дойде времето да излъчи държавния глава, който да наследи Първанов.

(1) Николай Слатински. На вниманието на господин президента. София, Изток-Запад 2008, с. 224.
(2) Николай Слатински. На вниманието на господин президента. София, Изток-Запад 2008, с. 572
(3) Тридесет и осмо Народно събрание, Шестдесет и шесто извънредно заседание. София, вторник, 25 юли 2000 г.
(4) Кънчо Кожухаров. Кой какъв е в българската корупция. София, Лингея 2007, с. 175
(5) Светла Бъчварова. Президентът организира “щаб” за форуми и инициативи по места. Медиапул, 16 април 2007

Блогът Общност на свободните хора - http://www.desnite.eu/