ВСИЧКИ МИШКИ НА СЪБРАНИЕ…

Евгений Тодоров

Много обичах събранията - комсомолски, партийни, профсъюзни, на ОФ-то, на творческия съюз и т.н.

Става дума за обикновените събрания. Отчетно-изборните бяха уморителни, защото идваха разни шефове от районни, градски и окръжни комитети и тарикатите им се натягаха. Нкяои си слагаха даже костюми и бели ризи с вратовръзки.

Някой път и аз съм се натягал. Един път даже имаше ефект.

Обикновените събрания бяха като малки манифестации: човек можеше да се види с всички колеги, да си направи лаф преди събранието и в почивките за пушене.

Най-хубавото беше, че за половин ден заебавахме всякаква работа.

По време на самото събрание беше задължително да се мълчи, но не и да се слуша.

Най-късно към десетата минута изпадахме в нещо като зимния сън на мечките.

Някои по-опитни колеги не се задоволяваха с животинската летаргия, а направо се унасяха в дълбок сън.

Батето, лека му пръст, си носеше от къщи черни очила – даже и през зимата. Нагласяше ги на носа си и след малко сладко заспиваше.

Някои от спящите започваха да похъркват, но будните колеги колегиално се сбутваха, когато прекаляваха.

На събранията народният гений беше посветил следната песничка:

Внимание, внимание!

Всички мишки на събрание!

Най-големият мечок

Ще играе казачок!

И до ден днешен не мога да си обясня дали това четиристишие е дело на някое лекомислено дете или злобен дисидент е вложил някакъв втори план в уж невинното стихче.

Природата справедливо беше разпределила във всяка организация и колектив по един борец за справедливост и по един специалист по устава.

Първият ставаше по никое време и отправяше страшно смел въпрос. Примерно: кога ще се възстанови ленинският принцип съотношението между най-голямата и най-малката заплата да не е повече от 1:3?

Гостът, към когото беше отправен въпросът, започваше да пъхти, публиката недоволстваше, че събранието се проточва, членовете на бюрото се мръщеха, но никой не смееше да скастри смелия колега. Все пак той питаше от висотата на лениновата правда.

Срещал съм подобни хора и на други места и при други обстоятелства. Открих, че и техният образ е вълнувал и нобелиста Иво Андрич – в един от романите си той описва човек, който говори само истината и затова никой не го обича.

Народът ясно го е казал: прекален светец и богу не е драг.

Специалистът по устава пък винаги внасяше корекции – как е правилно да се избере комисията по проекторешенията или комисията по избора, колко минути трябва да бъдат изказванията и в най-неподходящия момент – минути преди гласуването, ставаше и с тържествуващ глас обявяваше, че нямаме кворум и че събранието трябва да се преиграе…

Някои си носеха книжки от къщи, по-непредвидливите четяха вестници, но шумоленето при прелистването се чуваше от президиума и носеше черна точка.

Натегачите си водеха записки. Даже когато бяха участвали лично в списването на доклада или го бяха чели предварително.

В началото залата се пълнеше по много интересен начин. Най-напред се заемаха най-задните и най-невидимите от президиума места.

Като ерген обичах да сядам по-отстрани и така можех да оглеждам младите си колежки не само в гръб. Някои от тях толкова се унасяха, че кръстосваха по-смело крака.

И като ме обхващаха един сексуални фантазии…

По-късно разбрах, че този втори план в събранията се среща не само при мъжете.

Освен събрания на работното място някои организации организираха семинари. Семинарът не е откритие на гражданското общество – него си го е имало винаги.

В рамките на два дни се изнасяха поредица доклади, участниците търпеливо понасяха всичко, защото вечерта ставаха неща, заради които си заслужаваха мъките.

Колегата Васко при една командировка отседнал в хотела на Нареченски бани, където имало семинар на комсомолските организации от фризьорските салони, бръснарниците, баните и не знам какво още. Тогава там работеха много млади хора.

Та вечерта Васко забил голямата мецана - баш комсомолската секретарка, и – както се хвалеше по-късно, изкарал една наситена с атракции нощ.

На сутринта си взел дъх и попитал неуморимата си партньорка: „А бе каква комсомолка си ти, като знаеш такива номера?”

Момичето се усмихнало, въздъхнало и си признало:

- А бе и аз се чудя. Цял ден си говорим за съревнования и партийни поръчения, а на мен само хуйове ми се въртят в главата.

Със секса – дотук.

Пловдивската окръжна партийна се прочу, като измисли т.н. ЕДИНЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ДЕН.

Веднъж в месеца целият град спираше да работи и на всички хора се четеше един и същ документ.

Веднъж този документ се оказа, че е цяла книга от 200 страници.

И като започна едно четене.

Заспивахме, събуждахме се отспали, изчитахме вестниците, преповтаряхме сексуалните си фантазии, след което вече не знаехме какво да правим.

На партийния секретар му пресъхна устата и прехвърли четивото на следващия от бюрото. Той пък на следващия.

По едно време усетих, че поредният четец хитрува – прелистваше по 5-6 страници наведнъж.

Всички забелязваха хитрината, но само се подсмиваха. Започнах да оглеждам натегачите – изпитвах ужас да не би някой от тях да протестира и да предложи всичко да се отчете отначало.

И на натегачите обаче им беше писнало.

Малко преди Десети ноември 1989 година проведохме събрание, на което трябваше да разобличим Нешка Робева, Светлин Русев, Русенския комитет и не помня кой още.- Който не е забравил лятото на 1989 година, сигурно помни за прегрешенията на някои партийни членове от София.

Такива събрания се правеха задължително навсякъде, но на другите места минаваха бързо и формално.

При нас обаче имаше един проблем – като дисидентка беше започнала да се изявява и колежката ни Велислава Дърева.

Всички бяхме приятели с Велислава и не можех да си представя друго развитие на събранието освен в стила „лека другарска критика”. Пък ако последваше и малко самокритика, щяхме да отчетем мероприятието като успешно и да го забравим.

Само че този път събранието се проточи.

Започнаха да стават колеги и да заклеймяват колежката – да, думата е точна и в духа на времето. Заклеймяваха. Някой с изкривени от злоба лица.

Бяха 4-5 души, обикновени членове.

Не бяха длъжни да го правят, никой не ги караше.

Нямаше и началници, на които да се натягат.

Останалите уж си мълчаха, но като че ли мълчаливо подкрепяха мишоците.

Впрочем това вече не бяха мишоци, те съскаха като отровни змии.

Тогава разбрах, че събранието не е просто механичен сбор от обикновени хора, то беше нещо много повече.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/