НИКОЛА ВАПЦАРОВ И ГЕОРГИ МАРКОВ - ПАРАЛЕЛИ, СХОДСТВА И ПРОТИВОСТОЯНИЯ

І.  ЖИВОТОПИСИ

Предприемам този паралел с много условности. Със съзнанието, че темата е изключително продуктивна и се нуждае от задълбочено изследване на друго ниво,  не в един доклад и в рамките на 15 мин. Затова тук акценти­рам  върху биографичните аспекти, доколкото те са основа на вся­ко проуч­ване, свързано с публич­ни имена, впечатани в културната па­мет и в марти­ролога на нацията.Четейки животописа на нейните из­бра­ни­ци, че­тем всъщ­ност българския исторически и етиологичен лето­пис. В перспектива пара­лелният анализ  ще се развие в двупосочно – освен в биографичен и в твор­ческо-есте­ти­­че­ски план. Съпоставянето обхваща и ценностни катего­рии, основни за твор­чест­вото и философията на Никола Вапцаров и Георги Мар­­ков – Чове­кът- Ро­ди­ната- Животът- Свобо­дата .Това не изчерпва темата, а само я отваря. Но и в този първоначален вид може да се набележи мястото на двамата в континиума или разцеплението на българ­ските свето­гледи и съдба. Опорни инстру­мен­ти в изследването са архивните до­ку­мен­ти, мемоарни и литера­турни източ­ници и собствени проучвания, оби­к­но­ве­но наричани теренни. Първият раз­дел е емпиричен и фактите са извест­ни, по-тежка е отговор­но­стта, заради някои табута, кои­то тук ще назова. Поемам я.

Съпоставям двете имена в паралел не като полюсни, а като допъл­ва­щи се величини с идеята, че в единството на техните проти­воречи­ви био­графии, в различното им творчество и в общата им съд­ба се съдър­жа ис­тината за етноисторическия ни идентитет.Житей­ските им  пътища са проекции на лутанията на страната ни през ка­та­­ст­ро­­­фичния 20 век. В ем­бле­матичните, взаимноог­леж­дащи се лица се провижда завър­шеният на­ци­онален образ с всичките му раз­норе­чиви черти, разкрива се също инте­лек­туалния потен­циал на нацията, как­то и ней­ните мазо­хист­ки рефлекси към собст­ве­ните цен­но­сти и пости­жения.Един сре­щу друг и един до друг – Ни­кола Вапцаров и Георги Мар­ков се допълват, обясняват или опровергават взаимно и заедно разказват драматизмите на  българския 20 век.

Множество семантични линии -  лични биографии,творчество и пси­хо­ло­­гия, идеали и прагматика, живот и смърт, рецепция и митология , видяни в отношение на сближаване и оразличаване образуват гъста мрежа, в която двата образа функционират като рефе­ренти на раздво­е­ни­я и орга­ника или като двете линии на хуманизма в българ­ската литера­ту­ра. Несъпоставимите им до днес фи­гури са напълно съизмерими в творческо, в хумани­тар­но и в историческо отношение. Очевидната  несъразмерност  е в казион­но то признание, в дирижираната  популярност.

Фактът, че са родени на обруления балкански кръстопът сближава тотално житията им - обречени  са да влачат трудното си битие по изпе­пе­лени от историята полета. Живеят в недолюбваща ги родина и в обще­ст­во, без­раз лично към съдбата им. Разпиляните им гробове го доказ­ват без­апе­лаци­он­но. Родени  са  в 1909 и 1929г.Завар­ват се в хронологията, но се раз­ми­нават в традицията и в при­емстве­ност­та. Единият е израсъл  в богат­ска къща в цен­търа на Банско, където майката е самотен пристан, а бащата – авантю­рист, по­ли­тикан и комита.Другият вижда бял свят в бедна къщур­ка в по­крайни­ните на София, в скромно семейство на ин­валид –бивш воен­но­слу­жащ. Къщата в Бан­ско е била местната резиденция на царствени особи /княз Фердинанд, гер­ман­ски­ят кайзер Вилхелм,цар Борис ІІІ / и видни инте­лектуалци като по­­­­­етите Яворов и Багряна, художниците К.Щъркелов, Иван Пенков и мн. др. от  І-та половина на 20 век. От своя страна фами­лия­та Вап­­­царови през 20-30 -те г. има достъп в двореца на Царя, запазени са групови снимки на юноша­та Никола с цар Борис ІІІ и обкръ­же­ни­ето му на екс­кур­­­зия в Пи­рин, с царския самолет фамилията от Банско е пренасяна за София[1]. На­следни­ците сега с охота разказват легенда как малкият Никола бил заспал на цар­ския трон и това било му коствало жи­вота след години[2].  С тази глупотевина се мъчат да изтласкат от  пубичната памет  истинските причини за присъдата през 1942 г. Преди пре­вра­та, когато бяха комуни­сти, твърдяха съвсем други неща. Не е изследван този специ­фичен социален и екзи­стен­циален опит - какви са въз­действията и от­раже­нията върху психиката на чувст­вителния юноша от до­пи­ра с лукса и ели­тар­ността и какво поражда той – привличане или оттла­скване, въз­хищение или неприязън. Според мен е второто – непо­кор­ната творческа субстан­ция в съче­тание с пи­рински гор­делив нрав не се съвме­стява с ети­ке­­ции и притвор­­­ност, най-мал­­ко с лакейската сер­вил­ност на двор­­цовия кръг. Младе­жът от Банско не би могъл да стане български мо­дел на „Ра­сти­­няк”.  

През­ 1942 г., когато приключва жизнения път на Вапцаров, Г. Марков е 13 годишен юноша. Засега  няма спомени дали момчето от Княжево е прежи­вявало травмично времето на  световната война или е скитало безгрижно из витошките гори. Докато Н. Вап­царов е потопен в кипежа на събитията, с трескава бързина  по­пива на­стръхналия ритъм на епохата, за да я изрази с езика на поезията. 

И два­­мата са с висше техническо образование – поетът е ма­ши­­­нен техник на царство България, писателят е инженер-химик в народната република. Технократи, ра­бо­тещи за хляба си в примитивни фабрички и заводи. Борбата с оскъди­ца­та и вечната българска мизерия им докарва заплахата от тубер­­ку­лоза – Н.Вап­ца­ров е на ръба на болестта, докато Г. Марков приема жъл­тата го­стен­ка в дробовете си и дълги години я влачи из мрачни сана­тори­уми. Не е бил да­леч от трагичната участ на Смирненски и Вутим­ски, но съдбата ми­ло­стиво отлага присъдата в полза на литера­турата.

По различните си орбити и хронотопи двамата минават през еднакви места, обживели са социалното дъно, обгледали са и висшето общество на своето време. И двамата са силни и оригинални личности, непримирими с би­тието на масовия човек. Не приемат безличието и сивотата като своя мяр­ка, таят изгаряща амбиция да се изтръгнат от баналността и неизвестността. Всеки от тях търси излаз към по-ви­со­ко равнище на социобитието. Не наследяват генетични родови за­ложби, самоизграждат се с цената на целе устременост, труд и само­­­образование. Огняроинтелигентът не иска цял живот да хвърля с ло­па­та кюмюр, болят го ставите от у­мо­­ра и без­сънието го измъчва, а той е уверен е, че светът чака словото на не­говата поезия. Между моряшките сти­­хо­тво­ре­ния на Вапцаров и пред­смъртните такива разликата е огромна .Същото ва­жи и за Г. Мар­ков – не­сравними са разказите от първите му книги ”Це­зи­ева нощ”­/1957/­ „Между деня и нощ­та” /1961/ и последните му произ­ве­де­ния – „Ар­хангел Миха­ил”/1970/ и „Досто­­почтеното шим­пан­зе”/1978/. И два­мата са извървели дълъг път на само усъвършен­стване, на есте­ти­чески търсения и преодо­ля­ване на етапи в ли те­ратурното си съ­зряване.Твор­чес­кото битие на двамата е обусловено от историческата катастрофичност - глобални травми раз­си­чат епохата и света – ІІ свет. война,  преврата на 9. 9. 44, Студената вой­на. Може да се ка­же, че други, променени хора и на­ро­ди, обременени от де­мо­графски, пси­хо­ло­ги­чески и политически де­фор­ма­ции, жи­веят след края на войната. Бе­лезите на стра­­да­ния, смърт, раз­де­ления и омраза слагат неизличим отпе­чатък върху съд­би­ните на чове­че­ството и върху твор­чеството на два­ма­­та български пи­са­тели.

През 1932 г. Вапцаров завършва елитното Военноморско училище и още на прощалната вечер хвърля предизвикателно ръкавица на своите началници, афиширайки бунтарството на младото поколение срещу системата, а всъ­щ­ност своето вътрешно недоволство от всичко - от сбъркания професи онален път, от незабелезания литературен дебют и неутолените копнежи по далечината. Речта му в ММУ[3], съдържа аберациите на един объркан дух, само­натоварен с амбицията да говори от името на своите връстници, докато  всъщност е  рефелекс на желанието за бягство от опекунства и амби­ция за  себеутвържда­ване. Преди да е напра­вил крачка в цивилния живот и в полето на отговорно­стта, без да е участ­вал в градежа на страната си, младият Вап­царов започва да чер­тае линии на раз­деление и противопо ставяне. Недо­волства от прави­лата и тради­ци­и­те, от дисци­пли­ната и йерар­хията в ММУ.Мрачни соци­ални пред­чув­ст­ви­я, про­тести и отрицания, не и нещо градив­но и оптими­стично пред­опре­делят пътя на този млад човек. Още тогава отхвър­ля оста­ре­лите спо­ред не­го патриотични идеали и про­тиво­поставя родината и хля­ба. Речта е тол­ко­ва хаотична, че не може да е програма за позитивно граж­дан­ско дей­­ст­вие, няма качества на житейска равно­сметка, няма идейна мо­ти­вация и прак­тическо прило­жение. Има значение само  от  литературноисторическа гледна точка -  социал­ните знаци, маркирани  в нея, след години  се превръщат в теми и мотиви на зрялата лирика – „Писмо/Ти по­м­ниш ли/”, „Зора.Събужда се града”, „Завод”. Речта може да бъде опре­де­лена  и като пясъчна осно­ва за мито­­по­ла­­гане в кому­ни­сти­че­с­кото бъде­ще. Ако не беше младежка поза, плод на незряла са­мо­о­ценка, то тя е предначертание за себе си или преду­преди­телно из­ръм­жа­ва­не на бесовете, които ще съсипят страната двай­сетина го­дини след та­зи слу­чка. По­ка­зателен е фактът, че никой друг от 26 випуск  на ММУ не е поел по него­вия път. На 22 години, с престижни дипломи и професии, мла­дежите от този випуск са надежда за проспери­тета на Отечеството си..Съсипана от три войни, от Букурещки и Ньо­­йски договори, дър жавицата ни е успяла да се въздигне от пе­пелищата и да настигне нивото на една Швейцария. И Ни­кола ако е жела­ел, е мо­гъл да про­дъл­жи уче­ни­ето си – Йонко Вапцаров е оси­гурил царска сти­пен­дия за сина си в Гер­ма­ния. Щял е да се върне ка­то ценен специа­ли­ст –тех­но­крат, строител, а не рушител на бур­жо­азна Бъл­га­рия. Пак заради ста­рото четничество с Йонко, Да­на­­ил Крапчев му отворя страни­ци­те на прести­ж­ния всеки­днев­ник „Зора”, ка­ни го за сътрудник, до­ри една пу­­бли­кация се поя­вява там – есето „Мирът на Щъркелов”. По­ради това им­преси­ята е спо­ле­тя­на от идеоло­гическото зло­паметство – ели­ми­на­ция от всички избрани и събрани съчи­нения от 1946 г., дори до сега. Но и при раз­личния избор[4] ня­ма гаран­ции за живота му –„отмъ­стителите на на­рода” не­пре­мен­но щяха да го так­су­ват като фа­шист и шпионин, враг на на­род­на­та власт и вместо в Гар­ни­зон­ното стрел­бище, мо­же­ше да е по­сечен в землян­ка­та край Добри­нище, заедно с при­я­теля си Ла­зар Икономов и дру­гите сво­и­ земляци. Което по­твърждава по–горната теза.

И Георги Марков стига до идеята да стане летописец и съдник на сво­­­­­ята епоха. Но това се случва в периода на завършена творческа и ду­хов­на зрелост, след натрупан и изстрадан житейски опит, след като е пребива­вал в раз­лични етажи на обществената стратификация, преминал е дър­жав­ни гра­ници и опознал нормите на различни политически системи.Този ог­ро­мен индиви­дуален, социален и политически опит превръща „Задоч­ни­те репор­тажи” в най-до­сто­верната сага за тоталитарната епоха на Бъл­гария.

В очите на съвремениците двамата мъже също изглеждат различни по вън­шен вид и поведение. Н. Вапцаров им се струва свит и прекалено скро­мен, без творческо самочувствие, което обаче не отговаря на исти­ната. По­етът знае цената на своята поезия и крие дълбоко вътрешната си уве­ре­но­ст. По­ради което не се поддава на съветите на съмишленици и по­кро­ви­тели, поне в литературната сфера. Неговият знак, че е несравним с посред­ствеността се из­разява във вътрешна твърдост зад външна мекота - не про­меня нито ред от своите стихотворения и отстоява лирическите си откри­тия, въпреки пре­по­ръ­ките на  пролетарските поети/ Мл. Исаев, Ра­девски/ и на  МЛК[5], в който участват Тодор Па­в­лов и негово­то протеже Венко  Марковски. Напро­тив, апостро­фи­­­ра ги иро­ни­ч­но-снизхо­ди­телно в пролога на недовър­шената поема ”Илин­ден”.

Илинден,?Не искам да пиша.

Заряда е малко,

заряда не стига.

Излишно и жалко за книгата,

ако такава прекрасна тема

в куплети и рими нацвъкаш –

иди и свърши със живота  навреме

от доблест, от ярост и мъка.

А инак  отгоре-отгоре- така /

да хванеш и после да пуснеш/

 ех, братчета мои,бих могъл и аз /

 да правя такова изкуство.”

В тези диалогични и иронични стихове е вложено естетическото му верую, а то е отговорност към поезията като висше изкуство, също и отказ  от по ръч­ковата плакатна литература. Поезията е автономната територия на Вапцаров, тя е него­вото съз­нание за екзи­стен­циална самостойност, скритата му надежда за безсмър­тие.Затова ревниво я пази от външни посегателства. Когато се пише и го­вори за духовните му общения и противо­стояния с ко­му­­нисти­чес­ките лица и структури, не тряб­ва да се игнорират архивните до­кументи – напр. ори­ги­налния  екзем­пляр  на стихотворението „Доклад” с графична картина на  полемиката  в МЛК. Сблъсъкът на реп­ли­ките око­ло­ „Доклада”, както и тезисите на Ангел Жа­ров относно проекта за „Мо­тор­ни песни” го­ворят красноречиво не за на­сър­чения, а за нечу­вае­мост и неразби­­­­ране на поети­ческите му търсения. Безгласните призиви на Вапцаров, „Почакайте!, Послушайте!”, нахвър­ля­ни между лаическите  забележки, не оза­п­тяват партийните догма­тици от кръ­жока, но са до­­каза­тел­ство за твор­чес­ката му самота. Само­ръч­­ните пока­за­ния в ареста през март 1942 г., сви­де­телстващи за ого­рче­ни­ето на поета от лите­ратурното менторство на мос­ковския теро­ри­ст­ Цвя­тко Радойнов, гово­рят същото - партийните функ­ци­онери не разбират и не  це­нят поетическите му пости­же­ния. Не така стоят нещата в сфе­рата на по­ли­ти­ката - там други дик­ту­ват темите и правила­та. Някои от тях ще спо­ме­на. Там Вап­­царов е в глуха пози­ция – не само от­стъпва, а и се подчи­нява на авторитети и док­три­­­не­рски инструк­ции. Дока­за­телството за тази зави­сима позиция са до­кла­дите, из­не­сени пред МЛК[6] и дейността му в мин­но-подривната коми­сия на БКП. Това са  двете големи политически  грешки, които  проблематизират нравственото му вели­чие като надпартийна, национална  фигура, но това е голяма тема , която ще продължава да  поражда разно­по­сочни  коментари . Раз­бира се, за късните соцреалисти­чески манипулатори та­кива „дре­б­ни фа­к­­ти” не съще­ст­ву­ват, по­неже са неудобни, а който им обръ­ща вни­ма­ние и ги ин­тер­­пре­тира, е най­-мал­ко неграмотен, инкви­зитор, ако не уби­ец на пое­та.За тях човекът с та­лант е це­­нен, само ако е праволи­неен и в уни­сон с колекти­ви­стичния дух, не и ако е проти­воречив, съмня­ващ се, неща­стен.

След като не намира изход от ударите на съдбата /загуба на двете си деца/, от тегобите на битието /недоимък, квартири, убийствен труд/, от дълбоко затаената самотност, Вапцаров  се включва в нелегалната борба с властта ка­то еди­­н­­­ст­­вено поприще за значима, макар и опасна употреба на аза - да е таен бо­ец в могъща въоръжена конспирация, а не неизвестен и не­нужен чо­ве­чец­, загубен в задушни коптори, в облаци дим и смрад. Това е решаващ из­бор между живеене и креене в неговото тога­вашно поло­жение. Намесени са  езотерични елементи и религиозни конотации , заседнали в сянката на несъ­з­на­­­­ва­­­­нето и не се знае той ли е фрустиран от травмиращата мисъл или тя го следва по петите - през 1928 г.едва 19 годишен написва стихотво­ре ни­ето „Га­дател”, а в него е фиксирано пророчество, че ще загине от кур шум.Спо­­­­­­­­ред мен духът­ на поета е обременен не от гадателя, а от родо­ва вина, и то кръвна – не е да­леч от мисълта, че е белязан със свръх­етичен  дълг - да из­­купи кръвта, про­лята от на неговия баща. Казва го в стихо­тво­ рението „Ро­дина”, макар в обективирана лири­ческа форма.

Но днеска ме плиска

ненужно пролятата кръв,

насън ме души

площадния кървав двубой

на твои герои,

платени със чужди пари

Тежи ми , родино,/

 кошмарно тежи /

димящата кръв...

 Тук  възниква резонен въпрос – от къде произтича и към кого всъщност е отправен мъчителният въпрос? Н.Вапцаров обича да разго­варя с глобални и абстрактни адресати - историята, родината, народа, кла­са­та, живота. Но пълнежът на питанията му е съвсем конкретен, човешки, ин­­­­­­дивидуален. Иначе не би бил този голям поет, за когото днес става дума. Депресивните психически конструкти в тези стихове: димяща кръв, ко­ш­мар­­­на тежест, ак­цен­тувана в двойното учленяване, душене на сън, счуп­ва­не и простенване, се появяват не само тук - зрялата му лирика е тотално бе­лязана от ката­ст­ро­фичната образност и обсесивни напрежения, с безброй ин­дикации на болезнено-кошмарното, а кръвта се лее навсякъде, дори се пи­ше с нея[7]. Казионните аналитици  и досега твърдят, че това се дължи на военно­вре­менната епоха, че сюрреалистично е изобразил нейната „кър­ва­ва мутра”, но това няма нищо общо с поетовата душевност. Но едва ли психи­ческата раненост и пароксизмите на лирическия Аз биха били така убе­­­ди­телно сен­зитивни, ако ставаше въпрос за виртуални пред­стави, за аб­стракт­на исто ри­­­ческа кръв или са такива, защото лично е по­зна­вал жер­т­ви и па­лачи, усе­щал е мириса и димящата топлина на кръвта, която изтича ня­къде близо до него – в землището и по улиците на Банско или в двора на род­­ната му къ ща­­.[8] Истинският поет влага собствен опит, изстрадва реа­ли­ите като своя съдба и едва тогава е в състояние да ги съживява, опред­ме­тя­ва и уплътнява естетически, превръщайки ги в ярки емблеми на екзи­стен­ци­­алното и наци­о­налното страдание.

И през нелегалния си период Вапцаров си остава несръчен кон­спиратор, а автентичен по­ет.Тогава създава своите големи стихо­­­­­­­тво­­­­­­­­ре­ния, пише, ре­да­к­тира и размножава стихове дори в ареста и в затвора. При всичко това си умира непризнат дори от своите бли­з­ки и от съ­ми­шлениците най-вече. По­следната му молба е другарите да се по­гри­жат за стиховете му след побе да­­та, за да се види, „че е има­ло и такъв поет”. То­ва желание - преди изчез ването , инициирано от сянката на смър­тта – е  заветът му  в паметта на на цията да остане него­вото сло­во, а не участието в минно-по­д­ривната ак­ция на БКП. Ед­но десетилетие след смъртта му започва ерата на повсе­ме­стно ге­роизиране, из­стараданата му поезия и погу­бения живот са то­тално превзе­ти и упо­тре­бени за нуждите на партий­но-про­пагандната мито­ло­ги­зация, за лични облаги, за  „ботевски” и вапца­ровски  награди .

Н.Вапцаров е един тъжен човек. Не случайно сред стотиците снимки от всички му­зеи и частни колекции, които са минали през ръцете ми, на нито една не се вижда усмивка. В моряшките портрети дори /от 1931 г.[9]/ ясно се откроява настръхналата сериозност и упорство, служещи като броня меж ду себе си и света. Не познавам  усмихнатото лице на Никола, за разлика от другия обект в паралела -  у Г. Марков смехът извира спонтанно и свети, впечатан в лъчисти  бръчици и всяка гънка на лицето, излъчващ мир със себе си, сияние от любов към живота . Запомнен е като обаятелен и общи телен мъж с необикновена харизма.[10] Ето свидетелството на един чуж­де нец, англича­ни­нът Дейвид Филипс, съ­ав­тор на романа „Достопочтеното шим­пан­зе”: ”Беше по- голям от живота, преизпълнен с живот. Това озна­ча­ва, че беше лич­но­ст­. Беше самоуверен, винаги преобладаваше, ко­гато вле­зе­ше в стая, пъл­на с хора. Забелязах това, когато отидох с него в Гер­ма­ния. Щом срещ­нех­ме групи от българи, той веднага  поч ваше да доми­нира. Все­ки слуша­ше всяка негова дума, която той каз ваше. Бе­ше из­пълнен с идеи, с жи­вот. Обичаше хубава храна, по чаша ху­баво вино. Беше съв­сем българ­ски човек от друга страна.„[11] За раз ли­ка от Никола, Г.Марков не скри­ва, а демонстрира своята висока само­ценка, уверен е, че ще пробие  в голямата литерату­ра. Сумарно двамата въплъщават отли­чи­тел­­­ни чер­ти на гено­ти­па, по тях мо­же да се съ­бере пси хо­­графският пор­трет на бълга­рина от 20 в­., ­­при­влека­телен и про­­тиво­речив едновременно. Кон­­­­трастно съ­четан от сла­бо­сти и сила, от светлина и мрак, от жажда за живот и от тя­га­та на смър­­тта.                                                                                                  

Двайсет години по-късно Марков също стъпва в елитарни салони, но на алтернативния елит, селско-партизанския и парвенюшко-правешкия  и то­ва наистина му струва живота. За разлика от Вапцаров, бър­зо по­сти­­га при­знание и слава не само от елита, но и от читающата аудито­рия. Но ко га­­то започва експерименти в търсене на модерна поетика извън соц­канона_­, когато се проявяват антитоталитарните му настроения и се опитва да реа би­ли­ти­ра човешката индивидуалност, неминуемо се сблъсква с догма­­тич ните сте­реотипи на корифеите на СБП. Като се чете стенограмата от обсъ ж­дането на романа „Покривът” се вижда, че СБП си е продъл­жение на сек тантското  кръжоче от 1939 г. Също като Н.Вапцаров, Г.Мар­ков остава сам сред всич­ки, гласът му е задушен от същите пар­тий­но идеологически дог ми, под­крепя го единст­вено големият човек от мина­лото и бъдещ­ето - Д. Талев.[12] След опи­та с романа „Великият покрив” и сценария по него, от хвър­лени от цен­зура­та, и Марков като своя съ­брат по съдба не се съ­кру шава, а още по упори­то следва целта си – твор­чест­во­то му се развива по възходя­ща спи­ра­ла – по­­я­вяват се забележи­телни произ­ве­дения като „Же­­­­ните на Варшава” и „Пор­трет на  моя двой­ник”, пие­сите „Да се про­вреш под дъга­та”, „Аз бях той”. Но изкач­вайки стъпалата на мо­женето, пред­из виква за­вист у колеги и недо­ве­рие у властта .Тогава и за не­го идва денят, когато захвър­ля всичко в име­то на твор­че­ство­то и сво­бо­да­та­, за да бъде забранен прижи­ве, табуиран и низ­вер­гнат след смъртта му. Тук рецеп­тив­ните посоки с Н. Вап­царов се разми­на­­ват хро­но­­ло­ги­чески, но и два­мата се вмест­ват в еван­гел­ския век­тор „оснна – раз­пни го” или обратно.

ІІ. ЕПИГОНИТЕ НА ФУШЕ И ТВОРЦИТЕ

Майсторите на словото със силно и влиятелно перо са обект на спе циално внимание още от античността – ухажвани или осъждани от крале, диктатори, папи, императори, във фокуса на всякакъв калибър власт­имею­щи, стига да им служат, славословейки ги. Събратята на Фуше от сенче­сти­­ те зони на шпионажа, от тайни служби и съмнителни кръгове също се вър­тят около творците, помагат,  грижовно бдят. И поетът, и писа­телят са удо стоени с епигони  на Фуше и Мефисто.Тези мрачни фигури започват да ги убиват още докато ги изкушават, но добронамерени и вдъхновени, иде­а­ли стите не подозират коварните им капани.

Писала съм  за тайнствения д-р Борис Майлер, който май е Цве­тан Ведов и сигурен агент на НКВД. Според спомените на роднините ока­зал голямо влияние върху юношата Вапцаров – учил го на комунизъм, пра­щал го да окачва червени знамена по тополи. Снимки на Майлер и до­се­га се па­зят в архива на музея в Банско. Човекът с винтяга и кръгли очил­ца ви­наги е близо до Ванче Михайлов,моторът на ВМРО, явно затова се е озо­вал­ в Бан­­ско и в къщата на Й. Вапцаров, скрит зад легенда на бело­гвар­­дей­ски емигрант. Но избягва обратно в СССР, щом става напечено по време на метежите през 1923 г. Оттам пише писма на Елена Вап­царова, че „врагът не спеше и ни подуши”[13].Може би е един от тия, които подпомагат проекта на комунистическото крило на ВМРО, т.н.„Виенски комитет”, на­речен от Д. Талев „Червения сатана”, отрано да подговят коминтер­нов­ска­та македо­истка доктрина. Още по-властен изкусител, доплувал с под­вод­ница и с чин на полковник от НКВД, се налага над Никола със желяз­на­та си чекистка во­­­ля през 1941г., за да го завлече със себе си в ада. Иро­нич­но-зло­­­веща гри­ маса се крие във факта, че агентът на Сталин под­тиква по­ета сам да влезе в ролята на „героите, платени с чужди пари” [14]­, гневно през­ре­ни в поезията му.Злокобни прилепи от подземията на саботажа и шпи­­о­нажа стоят в нача­лото и в края на един живот и на една голяма пое­зия.

Но и Георги Марков не им избягва.Знайни са някои от приятелите от ДС и МВР –полковникът-писател К. Кюлюмов и министърът на МВР Ан­гел Солаков, покерпартньорът и шпионин на ДС Хр. Друмев, но не­знай­ни­те са много повече и са потънали в изгорените 16 папки от досието „Ски­­т­­ник „[15].Притеглят го и ухажват, за да контролират таланта естест­вено. През тях минава допускът към власт­овите институции и към пъ­тувания в чуж­би­на, също към архивите на МВР, към издателствата и един­ствената БНТ,  към театралните сцени.„Отвсякъде  врази”, както точно го казва Вап­царов в „Хроника”.Докато се усе­щат, че да - „талантлив е Геор­ги, но не е наш” .Издават го пиесите „Аз бях той” и „Комунисти”, не се е вра­зу­мил след от­хвърлянето на „По­кри­вът” и спирането на спектаклите по театралните сце ни  в страната. Не са ус­пели да го купят, прелъстят, пречупят. На­про­тив, кол­ко­то пове­че усеща силата си на творец и гражданин, толкова по-пред­из­ви­ка­телен ста­­­ва.Под­властен е само на таланта и вироглавата си при­­рода. Истин­ски родолюбец, той е разбрал, че мълчанието и подли­зур­­­ст­во­то на инте­лиген­цията са грях пред нацията и история­та, че страхът убива духа на тази пре­красна стра­на.Промяната в си­ту­ация­та „Г. Марков и вла­стта” и в жизнения  му път кратко и точно е на­зо­­вана в сти­­хо­творе­ни­­ето „Светецът” от Славимир  Генчев

Един човек срещу цяла машина.
Цялата машина срещу един.
Когато държавата не е родина,
какво да стори верният син?

Само едно: да мине границите
и назад да погледне с гняв.
В страна, тъпкана от тирани,
Човекът никога не е Прав.

Идва време и той да се сблъска със „затворените врати” на безработния -  без средства, без дом, разделен от всичко, което обича – работата, семейст­вото и же­ните си, слънчевия лазур на българското небе и зелените паз­ви на Витоша. Истинските продажници на Бълга­рия го осъж­дат на шест и по­ло­ви­на години затвор с конфискации, заклей­мен като предател и враг, за­­­­щото не иска да приеме, че отечеството при­надлежи на партията и пар­ти­ята е единственото отечество за един свобо­ден човек. Няма нищо свое в чу­ж­­би­на, но има най-ценното – светът и свободата. Новите си усети за раз­ширя­ване пространствата на Аза формулира по сле­д­­­­­ния начин :” Не става въ­прос за парите или професията или за успеха, а за това, че се чув­ст­вам човек и че принадлежа към един голям свят. От Бъл­га­рия нико­га не сме имали  чувство за ръста на света. И ми се струва, че съд­бата на­ро­чно ме е тласнала по тези пътища, за да ме направи истин­ски пи­са­тел, а не да ме остави като софийско кафеджийско литераторче.”[16] Тогава започва не­говото апостолско служене в духовен и във физически сми­­съл. Посто­янно пътуване между Лондон и Мюнхен, между ББС, Дойче Веле и радио Сво­бод­на Европа, между лите­ратурата и публицистиката. 136 ре­пор­тажи и есета, създадени на един дъх, изчетени със заду­ше­­вен и про­ни­к­но­вен глас, изпълнен с любов, с братство и носталгия.Те са предна­зна­чени да събудят потиснатия дух и достойн­ството на съна­род­ни­ци­те му, да им вдъх нат непоносимост към тиранията и кураж за съпро­ти­ва.Съще­вре­менно се превръщат в епизоди от една забележителна книга - ен­ци­кло­пе­дия на социалистическата епоха. История, поли­толо­гия, кул­туро­ло­гия и психо­логия на една мрако­бес­на система са вплетени в без­брой чо­вешки съдби, в лични спомени, в сви­де­телства и ана­литични ес­кур­си, в пър­вокласни лите­ра­тур­ни есета.­„Задоч­ни репор­та­жи за Бълга­рия” са отго­ворът на Г.Марков към поета-идеалист, който е прототип в пи­есата му „Ко­мунисти”. Чрез тях раз­о­бли­чава лъжи­те на систе­мата, опро­чи­ла идеа­ли­те и са­мо­жерт­ва­та на хо­ра като Н. Вапцаров. На ефектните реторически поанти във Вапца­ро­ви­те песни про­тивостоят трезви коментари и  примери от еже­дне­­­в­ния живот на съна­род­ниците му.Силата на него­ва­­та публици­с­ти­ка е в неопро­вержи­ма­та аргу­ментация и  кон­крет­но­ст­та.Доказва, че со­ци­али­сти­чес­кото би­тие не е „про­летна песен”­, както го е мечтал поетът, а си е истин­ска ско­­то­бой­на, къ­­дето свободата, соб­ст­ве­но­стта, неза­виси­мо­ст­та, съвест­та са тотално уни­ що­жени, а човекът жи­вее в страх и робско покор­ство.

Англия също не оказ­ва голямо политическо доверие на Марков, въпреки дисидентската му оди­сея. В българската редакция на ББС е допуснат като редак­тор на чужди материали, не и на лично предаване.”. Бед­ствал е, не е успял да реализира кинемато­граф­ските си проекти, но е имал правото на мисле­щия човек да се променя и да бъде се­бе си, да критикува системата и да има собствени мнения и позиции в живота. То­ва, което в  родината  си е могъл да каже само с езопо­в­ски език и сло­жно импли­цирани метафори, там е свобо­ден да го извика. Тук се раждат две от най-значи­ми­те му произве­де­ния – пиесата „Архангел Ми­хаил” и сатиричния роман „До­­стопочтеното шим­пан­зе” – неговите успеш­ни крач­ки към световната лите­ратура. И тук се поя­вява един стра­нен спът­ник – обая­телен, ерудиран, остроумен, гово­рещ много езици, пи­са­тел и журна­лист в гръц­ката секция на ББС и добър при­ятел при това – ан­глий­ският джентъл­мен Дейвид Фи­липс.При смъртта му през 2006 г. Асо­­­ци­а­ции на негови състуденти публи­куват ста­тии и не­кро­лози в коле­жан­с­ки­те спи­са­ния на своите уни­верситети и от тях се виж­да, колко много це­нят лич­ност­та и постиженията на Д. Фи­липс, как­то в ли­тера­ту­рата, така и в служба на роди­ната като агент на англий­ско­то кон­тра­раз­уз­на­ване МИ 5 – в югоизточна Европа – Гърция, Албания, Тур­­­ция и Ки­пър, от­където накрая е екс­традиран. Този свръхобра­зован  чо­век става ини­циа­тор и съав­тор в на­пи­сването на „Достопочтеното шимпан­зе”. Неговите приноси в съз­да­­ването на книгата съм разгледала в статията „Отвъден присмехулник”[17].

Не мога да не спомена още една тай­­н­­ст­вена фигура, свър­за­на фатал­но с би­о­графи­я­та на Георги Марков. Дълбоко зако­н­спи­риран агент на ДС, в чи­ито ръ­це вече се на­ми­ра шишенце с отрова, предна­зна­че­на за автора на  Задоч­ните репортажи, на два пъти пре­ду­преждава брат му Никола за же­­сто­ката при­съ­да[18]. Въпреки пре­ду­преж­денията, Ге­о­р­ги е зна­ел, че спасе­ние няма - ако искат, ще го убият, как­то и става.[19] Странен сю­жет на раз­дво­е­ние, залог на живот и смърт, кой­то сякаш е из­паднал от пи­есата „Ар­хан­гел Михаил” Или Г. М е пророк на собствената си съдба, или пък тя послу­шно следва феноме­нал­ната власт на словото, както е и при Н. Вап­царов.                                                                                        

ІІІ. КРАЯТ НА ИЛЮЗИИТЕ - И НА ЖИВОТА

 Приключвайки с биогра­фични­те паралели, няма как да не стигна до тра­ги­ческите финали – гибелта на два­мата безспорни, талантливи пред­стави­тели на българската словесност. Най-същественото, което ги успо­ре­дява е, че следват възрож­денската тра­диция на социално активната лите­ра­тура, мис­ле­на като действен фактор в обществения живот и будител на инерт­ната и търпелива народна маса. Все­­ки от тях се нагърбва с тежка ми­сия – освен творец, да бъде и граж­да­нин, да се съпротивлява на власттта и се бори за промяна на статуквото в името на хуманните си цели. И двамата постигат пълно покри­тие на творчество и жи­вот. В края  на  дните си Н. Вапцаров се прощава с близ­ки­те и с голямата си илюзия. С последните редове, запи­са­ни с трепет­на ръка на осъден, оставя ироничен знак за горчивото си  раз­о­ча­ро­ва­ние, надсми­ва се над пом­поз­ните претен­ции за епичност пред же­сто­кото лице на реал­ността. Разбрал е накрая, че зад краси­вите доктри­нер­ски лозу­н­ги се крие презрение към отделната личност – бези­ме­нен чер­вей, хвър­­лен в ира­ци­онална­та мелница на световните гео­по­литики. Агонията му продължава пет месеца.Умира бавно, докато губи смисъла на всичко – яра и любов, приятели, съми­ш­ле­ници и илюзии и накрай живота си. Бъл­гар­­ска ръка го доубива от упор, след като съдбата за по­след­но се опитва да спаси из­бра­ника си. Мечтаното от него бъдеще не идва на белите криле на про­лет­та, а на чужди окупа­тор­ски щикове, в сум­ра­ка на екстрем­на есен. Жа­дуваната ”про­лет” се  състои само като „бурна , страшна, огнено­метеж на” - вместо да из­мие кър­ва­вите рани, раз­ви­хря  бру­тални линчове и кръ­во­ пролития. Пло­ща­дите ожи­вяват от тълпи, кря­скащи за смърт и разправа, не и за обич между хо­рата. Никоя от него­­ви­те химери не се сбъдва, победи ла­та идео­логия опро­верга­ва най-съкрове­ни­те му надежди. Всичко, което се случва две години след гибелта му – на­род­ни съди­лища и убийства, конц ла­­гери Белене, Ло­веч, Куциян, Ножа­ре­во, пропъж­дане на селяните от земя та, национали­за­ция на всяка малка хлебарничка, унищо­жение на вярата, култ към вождо­вете, до­ри като са балсамирани, забрана на свобо­дата и под­мя­ната й с по­все­местен страх, потъпкване на легендите, скрити в мъха на стария При­леп, патри­ци­ански привилегии за партийната номен­кла­тура, безкон­тролна власт на  богопо­мазаната партия над всички сфери на живо та, отказ от на­ци­онална незави­симост – няма ни­що общо с въз­ви­шената му вяра в „дните честити”. От враговете – кур­шум в гла­ва­та, а от друга­ри­те­ –изобилие от „броне­бойни патрони” за ра­зстрел на скъпо­ценното зрън­це Вапцаровска вя­ра в справед­ливостта и добро­то. Името на Нико­ла е синоним на круше­нието на тра­гич­ния, пре­дадения чо­век. То е маркер на наив­ни­­ците-утопи­сти на българ­ска почва, върху чиито кости партий­ни­те спеку­ланти и кари­еристи си из­гради­ха фео­дален кому­ни­зъм и след туй го пре­върнаха в ма­фи­отски капи­тали­зъм. След всичко това финалът е от­­чай­­ващо логи­чен. След половин век лице­ме­рие и идоло­покло­нство пред па­мет­­ни­ците, не и пред идеалите на поета, след изкори­стя­ване­то на  него­ва­­та само­жерт­ва­, на­стъпи време, в което нацията допусна да се  пору­гае и гро­ба му. И ето го впи­сан пак в черна­та тра­ди­ция – в без­гроб­ната ре­ди­ца на българските царе и апостоли.                                                                                                                    

По различни пътища и хронотопи , с различ­ните си ха­рак­тери и миро­зре­ния  творците достигат до един и същ край – насил­стве­на смърт от куршум и отрова –единият в име­то на соци­ал­ната справедливост, дру­гият – сре­­щу духовната тирания. Сливането на житейския с творческия им апо­теоз  е от­игран  изпреварващо в  две знаменателни  заглавия - пи­есата „Архан­гел Ми­­хаил” има стра­нен литера­ту­рен двой­ник в сми­с­ли­те на някои  епи­зоди от голя­мата твор­ба „Дву­бой”, където съ­що тъй уби­е­цът и жерт­ва­та се сли­ват в разкъс­ва­щото се, стопяващо се от болка съще­ство на Аза. Двете про­из­­ведения са сближени от вродения ху­ма­­низъм на твор­ци­те, съзна­ващи из начал­на­та раздво­ено­ст и метафизичния трагизъм на бити­е­то.                                                                                                                    

В края на жи­вота си, по­добно на  Вапцаров и Г.Марков има силата да пре­о с­ми­сли краха на своите  илюзии от­носно за­падната демо­кра­ция. След като е посветил та­лан­та и пе­рото си за разо­б­ли­­чението на то­талитар­на­та дик­та ту­­ра, до­сти­га до про­зре­нието, че е по­па­д­нал в прим­ките на друга - на бю ро­­­крацията и посредстве­но­ст­та. Неоспо­рими исти­ни за участ­та на тво­реца и за илюзор­ната свобода в съвременния свят, из­ре­чени в пис­мо до Д. Бо­чев­[20], до­казват, че изгнанието обре­­­ме­нява писателя с го­ре­­­стен опит, който го извежда към универ­сал­но, философско знание за све­та и чове­ка. Пътят му към све­тов­ната лите­ратурна сцена е отворен  , появя­ва се ”До­сто­почте ното шим­панзе”– ори­ги­нална фен­­тъзи сатира на по­ли­ти­че­с­ката тех­но­­логия и мани­пулация.Ос­но­в­ната идея на ро­мана фор­мулира накрат­ко така: „ту­к­а ш­ните маймуни /ан­гли­й­ските политици  – б.м/ и бъл­­гар­ските май­му­ни са расли в една и съща гора”[21]._­                  

36 години след разстрела на  поета, в сърцето на Англия, българ­ско­­то сло­во преживява поре­д­ното си Ватерло. За да убият гласа на исти­на­та, бив­ши­те съмиш­ле­ници на Вапцаров погубват още един негов съ­брат.„Че­рен ан­ел”, с чадър вместо меч, пристига отда­леч, за да отнесе лъчезарната ду­ша на един  „бял Ангел с черни крила”.Изгна­ни­кът е предвидил пра­те­ника в об­раза на двуединния Арха­н­гел, ве­сти­­­телят на смъртта, очаквал е поява­та му, изпреварващо му е про­стил. Разпознава черния си двойник, много пре ди да е съзрял фигурата, над­весена над чадъра.Там, на моста Ва­тер­­ло, ДС ек­зе­­ку­тира не про­сто един проти­вник на властта и не само го­ле­мия пи­са тел­– отрови и уби за по­ре­ден път честта на българската на­ци­я. То­понимът, мно­го­значен световен сим­вол, влезе и в родната исто­рия, само че с обра­тен знак. Сим­во­­ли­ката на воин­ска­та доблест и мъжество, на побе­да­та­ и пора­жението бе очернена с безчестие, безчо­ве­чие и раб­ска под­лост. От­тогава светът ни раз­по­з­нава изклю­чително по “чадъ­ра”.                                        

Из­гна­ни­чест­вото на Джери Марков продължава и в смърт­та.Жаду­ва­на и обжалена, ро­ди­ната не му предоставя дори послед­ни два метра от своята те­ри­­тория. Литература, свещени митове, живот и смърт, реалност и транс цедентност се сливат в необозрима вселенска философия, а в нея се засти гат спо­­мени от разпаднали се съществувания - индивидуални, общно­ст­ни, на­ци­онални. Ако обгово­рените дотук лица и съдби приемем като зна­ко­ви, то те марки­рат най-вече самоубийствения инстинкт на етноса, зало­жен още от време­то на прабъл­гарските култове. Не е никаква добро­детел да изби ваш­­ най-до­бри­­­­­­те, всеот­дайните и нада­рените си чеда, а след туй да им гра диш па­мет­ни­ци и да зачи­таш паметтта им със сиренен вой и минути мъл ча­ние. То­ва са актове на самозадоволяваща обще­ствена психо­терапия – гуз­ната наци­о­на­лна съ­ве­ст­ сама си дава индул­генции за непростимите си преда­тел­­ст­ва.

ІV. НЯМА ЗЛО БЕЗ  ДОБРО       

Стра­нни детайли на пресичане се случват и след гибелта на творци­те.­ Се­миотичната мрежа наистина се оказва безкраен лабиринт от ключови слу­чки, преплитане на значения и предчувствия. Последните сти­хове „Про­щал­но” и „Пред­смъртно” с един­стве­ната ре­дакция на втората строфа, Вапцаров запи­сва на листче, след про­­из­насяне на смъртната при­съда - 14 часа на 23 юли 1942 г. Този, който съхранява сакралното листче и го предава на Роси­ца Мано­лова след разстрела, е кап.Ди­ми­тър Радев, ко­мендант на Гар­ни­­зон­ното стрелбище, където се случва ужа­сния акт. На 9. 9. 1944 г. чер­ни­ят ка­питан се самоу­бива, но име­то му оста­ва в ис­то­ри­ята на ли­те­ра­турата – без жес­та на врага и без вто­рия си ку­плет ­„Пред­смърт­но” ще­ше да се брои за фрагмент, ня­маше да е тази разтърсваща рав­но­смет­ка и уни­кал­на твор­ба в българската литература .        

 Подобен жест е адресиран посмъртно и към Ге­орги Марков. Бле­­стя­щите му литературни есета, четени по радио „Дойче веле„ са съ­брани и изда­де­ни в Па­риж от един емигрант, за който се знае твърде мал­ко. Всъщ­ност са­мо име­то му се знае – Красимир Пеев се казва. Ско­ро след това Пеев се про ща­ва с живота си - намерен е обесен в париж­ката му квар­тира.Раз­­­простра ня­ват ле­ге­н­­­дата, че се е самоубил, а само сед­мица пре­ди това мла­дият мъж си е ку­пил лека кола и щастлив е пътувал до Шве­ция.                                                                                                                                                    

Лич­но­сти като Н.Вапцаров и Г. Марков приличат на космични при­шълци – ко­ме­ти, зад ко­ито се но­си шлейф от сподвижници, от противници и почи­та­тели, зама­яни от нео­бик­но­вената им светлина. Биографията на още едно лице с нео­бикновена съдба се преплита с творчеството на Г. Мар­ков – Сте фан Богда­нов е това, брат на разстреляния  заедно с Вапцаров Пет­ър Богда нов. Бил е рези­дент на съветското разузнаване, виден  функцио­нер на БКП, осно­вател на ДС, шеф на контрараз­уз­наването след 9. 9. 1944 г. Рабо­тейки с архивите на МВР през 1968 г., Марков попада на из­клю­чител­но опа­сен доку­ме­нт – ори­ги­нален ръко­пис - писмо на Ст. Богда­нов до “ЦК на БКП, до съ­вет­с­ко­то по­со­л­­ст­во и др.Сталин” от ареста на ДС, където две го­дини е из­мъ­ч­ван кани­бал­ски като приближен на Трайчо Костов.[22] Успява да из­не се този изобличителен апел от архива и по-късно го използва при пре­ра бот­ката на романа ”Покривът”. Не­говият ав­тор е претопен  в образа на инж. Димшин , изтезани­ята, же­стоко­стите  и фалшификациите в ареста на ДС, опи­сани от бив­ши­я й шеф, се пре­­връщат в сюжетни епи­зоди. Без да подозира за тези фак­ти и за ролята си в твор­­чест­во­то­ на Г. Мар­ков, след ги­белта му и след излизането на За­доч­ните ре­порта­жи, Ст. Бог­данов отпра вя тайно трога­телно писмо до вдо­вицата на писа­те­ля, отда­­вай­ки дъл­бока почит на неговата гражданска сме­лост като борец срещу ти­­ра­ни­ята. [23] Тран­с­це­дент­но обще­ние и за­доч­ни взаимо­действия  се разчитат вътре в мре­­жата на абсурдните, случващи се  в държа­ва­та България. Но в абсур дите може би е единствения приют на надеждата.                                                                                                                    

Споме­на­ти­те дотук  имена  са  про­дъл­жите­ли на създа­тели­те на ста­ро­пе­ча­т­­ната кни­жнина и на скром­ните възрож­ден­ски учите­ли.Бла­­го­го­ве­нието им към бъл­гар­ската словес­ност е си­гу­рен знак, че тя е има­нен­­тна ценност и по­ради това усто­ява на пре­вра­т­но­сти и погроми, на кур­шу­ми­­, бесилки, отрови. Надявам се да оцелее и от апетитите на сегашните  на­­стър­вени реформатори.                                                                                              

V. И в безсмъртието има противостояния                                                          

Н. Вапцаров е вкаменен в десетки паметници, патрон е на стотици учи­ли­ща, заводи, кораби, театри,читалища, вестници, булеварди.Стогодишният му юбилей е гръмка, помпозна и скъпа кампания под патронажа на пре­зидент и министри, с поетични спектакли, писателски рецитали по пиано барове, филми, интервюта, чества­ния, книги, вестници и конференции, „вапцаровски награди„ и пр. -  безброй градивни еле­ме­н­­­ти на гигантския култ към поета, запомнен със скромност и свян.  Кой изсипва милионите,  финансирали грандоманското пропагандно мероприятие и каква е неговата цел? Някой се скрива отново зад гърба на поета и се надява чрез неговата трагична фигура  да  възстанови  поне виртуално прекъснатите си връзки с „народе мой”.  Цялата шумна и напоителна  дандания е прах в очите на  милио­ни­те „които се борят за покрив и хлеб”- за да  не съзрат „муцуните под овчите им кожи, престъп­ната и плитка лицемерност”[24]. Да повярват някак си, че плу­тократи и  олигарси  са скромни  последователи на защит ника на бедните  и онеправданите и че кумирът им е единосъщ. Така пред очите ни се случва поредната гавра с паметта на поета, предрешена като показно поклонение.                                                                                                                 

ЗА 80-годишният юбилей на  Георги Мар­ков през същата тази година – ни­то дума. И досега няма дори една паметна плоча. Него­вият първи поста­мент­ е по­ло­жен със слово. Дело е на друга уникална и малко позната лич ност – бъл­гар­ският физик, дисидент и емигрант Стефан Маринов.[25] В пи­смо от Генуа  до пол­­­ко­в­ни­ка от МВР Ангел Гогов  е написал следното :„Ей, Гогов, с кой акъл убих­те този божи човек, бе, с кой акъл?... Го­лям паметник издиг­нахте на Ге­орги Марков, много голям. До Алеко и до Вапцаров редом го по­ста­­ви­хте. Показахте пред цял свят, че тоя бъл­гар­ски народ не е стадо от ми­жи­турки. И вдъхнахте – вяра и упование вдъх­нахте в гър­дите на обез­ве­рените, на уплашените – не страх, Гогов, а сме­лост вдъх­нахте... Как­ва диалектична ирония - не на земята го про­­с­нахте, а го издигнах­те на хребета на нашия страшен век, внесохте го най-тър­же­ствено в пан­те­она на българсия дух и го положихте там за вечни вре­мена...Па­мет­ник на Марков ще има в София – от бронз и от мра­мор, но го­ле­ми­я­, веч­­ни­я­ паметник, този, който ще остане в ду­ша­та на на­рода, го из­ди­г­­нах­те вие"[26] Искрени и мъдри думи на братство и по­клон­, изречени тога­ва, ко­га то нацията нямо мълчи, когато и светът мъл­чи за стра­шната гибел на по­ред­­ния мъченик на робството и свободата. След тях няма какво да се при­бави, освен една прогноза, разположена  във вре­мето.Втората поло­вина на 20 век принадлежеше на името и поезията  на Н. Вап­царов . До­ка­то името и книгите Марков през това вре­ме бяха изхвърлени и табуи­ра­ни. 21век обаче ще ком­пенсира неспра­ведливостта и ситуацията се про­меня – възвърща Ге­о­рги Марков в националната култура. „Задочни репор­та­жи за България” се пре­връщат в христоматийна книга за изучаване на социали­сти­­ческата епо­ха. В новия историко-поли­ти­чески ци­къл лите­ра­тур­ното на­следство и на два­мата ще се актуализира, ма­кар в противо­по­лож­ни посо­ки. Социалните елегии на Н. Вап­ца­ров отново ще обединяват и стро­яват гнева на но­ви тълпи от „от­хвърл­е­ни синове на живота” в нео­капи­та­ли­стиче­ска­та джунгла, зами­сле­на и из­градена от наследниците на ня­ко­гашните бор­ци за  равенство и правда.От друга страна плутокрацията, за­чената от слу­ж­бите, които убиха Дже­ри, заради разобли­чителните ре­пор тажи, ще про­ви­ди в тях соли­дни аргументи и про­пагандно оръжие  сре­щу засилва­щи­те се леви движе­ни­я и възкръс­ва­щи­те социали­сти­чески плат­фор ми. Но­вите олигар­си ще си присвоят словото на Георги Марков и ще го хвър­лят в бит­ка срещу стихо­вете на Никола Вап­ца­ров в името на своите инте­ре­си. В учи­­лища и универ­ситети ще се изу­чават „Ре­портажи­те”­, а Вап­ца­ров ще бъ­де махнат от ка­зи­онните учебни про­гра­ми. За ща­стие пред­по ла­­­­­гаемата гри­маса на исто­рия­та ще е само кратък сигмент от безсмър­тието на твор­чес­кото им де­ло, осве­­­те­но от коп­не­жа по свобо­да­та.Техният общ и вечен пан­те­он за­ви­наги ще си остане сър­це­то на народа им, синовно-стра­стно обо­жа­­ван и от двамата.