На кого, на тия ли ?...Вече ви разбирам, госпожо Мутафчиева

 А всички те бяха част от демократичната общност, бяха дори опора и съвест на българската демокрация, всички те бяха разобличавали комунизма, всички те бяха уважавани и достойни хора, а сега се оказа...

 Всъщност какво се оказа…

Дали че не са били достойни хора? Дали че не са подкрепяли демокрацията? Дали че не са били нейна опора и съвест? Дали че не са разобличавали комунизма? Дали че са били лицемери? Дали че са били внедрени от комунистите, за да подкопават устоите на демокрацията? Дали че вече не заслужават уважение? Дали че са продажни, лъжливи, користни и вероломни люде?

 За разлика примерно от техните, как бяха… наблюдаващи офицери или нещо подобно. Чиито имена никой не споменава. И които никой не укорява. Защото, нали, всички тези офицери са били родолюбци и патриоти. Работили са за благото на отечеството. И са принудили Атанас Свиленов да стане сътрудник на Държавна сигурност заради благото на отечеството.

    …

 Та така излезе, значи. Защитниците на свободата и демокрацията, умните и образовани хора се оказаха лоши, а пък всички ония полуграмотни и полутъпи, или направо неграмотни и тъпи партийни и офе-началници и секретарчета - добри. Те са честни и достойни, защото не са били доносници и не са били свързани с Държавна сигурност.

 Членовете на комунистическото политбюро също значи са добри – нали и те не са били доносници. И Тодор Живков не е бил доносник, и той е бил добър, бил е родолюбец и патриот, построил две Българии.

 Затова Тодор Живков заслужава паметник.

 И затова е построен паметник на Тодор Живков.

 И затова на този паметник се поднасят цветя.

 Затова синовете, дъщерите и внуците на Тодор Живков и на цялата комунистическа върхушка станаха простонародни любимци (в смисъл любимци на широките простонародни маси).

 И всички те заслужават уважение. И трябва да се покрият с неувяхваща слава, едва ли не.

А Вера Мутафчиева не заслужава уважение. И трябва да се покрие с неувяхващ позор.

 Така излиза. Така се получава в заплетените, обърканите и усуканите като прососурляк български понятия.

Или още по-точно казано, в извратените български понятия.

  Дето се вика - тъмна черква, кьорав поп, ситно евангелие.

…

 Би било редно да се подредят малко нещата. Да се посъберат, да се поотръскат от прашасалите образци, да се понатъкмят, да се понагласят, белким се провиди малко поне кой е крив и кой е прав, кой кум, кой сват и кой на булката брат из мрачните български чертози.

 …

Хората не са равни. Природата ги е разделила на грозни и красиви, на яки и хърбави, на здрави и нефелни, на черни, бели, жълти и червени, а също на мъже и жени. Донякъде на мързеливи, работливи, умни и глупави. А също - нека не го забравяме – на даровити и на бездарни. След природата ги разделя възпитанието, училището, приятелите и личните особености. Разделя ги на добри и лоши. Появяват се люде почтени и непочтени, приятни и неприятни, честни и подли, готини и гадняри.

 Разбира се, с много оттенъци на едни или други добродетели, недостатъци, кусури, кривици, предимства и достойнства.

…

 Кой обаче разделя хората на ченгета, разузнавачи и доносници, на партийни и безпартийни? На хора с привилегии и без привилегии. На равни, по-равни, по-малко равни и най-равни. На истински българи и на не съвсем истински българи. На големи, средни, малки и по-малки българи.

 Това никой в България не го знае. Въобще България не ги разбира, не ги знае тия работи. Или се прави, че не ги знае. Или ги е забравила. Или не ще да ги знае. Или пък дотолкова вече не ще да ги знае, че даже е забравила, че само се прави, че не ги знае и вече наистина не ги знае.

…

 Един добър, почтен, надарен и достоен човек може да стане доносник.

По случайност. Когато някой от така наречените разузнавачи реши да изпълни своя така наречен дълг пред своето така наречено отечество (което, ако Партията заповяда, тутакси може да бъде харизано на СССР във вид на Съветска Социалистическа Република) и впише в своите отчети един свестен човек като доносник, за да изпълни насрещния си план по вписване на доносници.

Както се е случило с Иво Инджев.

Един добър човек може да стане доносник и защото е изнудван поради някоя своя особеност или недостатък. Както е станало с Атанас Свиленов.

Един свестен човек може да е бил принуден да сътрудничи на Държавна сигурност, за да спаси свой близък, както се е случило с Георги Данаилов например.

 Един добър човек може да работи за Държавна сигурност по различни причини. Докато един лош човек…

…

 Докато един лош човек може да работи за Държавна сигурност по една единствена причина – защото е лош. А може да работи и без причина. Просто защото лошият работи за лошите.

 Толкоз.

И ако някой от лошите не е служил на Държавна сигурност, то е поради една единствена причина – не са му поискали. За негово съжаление.

…

 Объркването идва от това, че има добри, умни и надарени хора, които са станали ченгета.

 По случайност.

 Както че има тъпи, зли и бездарни хора, които не са станали ченгета. Пак по случайност.Щото не ги пожелали.

…

Разбира се, те всички са виновни. С всякакви вини. Една от тях е, че не казаха всичко още в началото. Може би са се надявали, че няма да се разбере. Може би са се срамували и притеснявали. Причини, които не всички биха оправдали. Но пък биха могли да разберат. Защото са човешки.

Измежду тях и една не съвсем разбираема причина. Поне в началото не я разбрах.

 „На кого, на тези ли да обяснявам? Ай сиктир...”- възкликна Вера Мутафчиева.

…

Когато веднъж я попитах защо не каже и не обясни всичко. Всичко за така нареченото турското робство, за балканските отношения, за българските особености, за историята, за това как и защо дойдоха комунистите на власт и какво стана по-нататък.

Беше казала и обяснила доста неща в книгите си. Но не всичко. Останалото го споделяше само пред много близки хора.

Тогава не я разбрах.

 …

 Сега всякакви тъпи, зли и бездарни хора, иначе демократи, с блеснали от зла радост очи и сладостни слюнки в устните кухини четат новоизлезлите списъци със сътрудници на Държавна сигурност и заявяват с небивала гордост и с чувство на дълбоко удовлетворение от един величаво изживян живот „аз пък не съм бил ченге”.

 И сега всякакви зли, бездарни, посредствени и нищожни люде, ама иначе много демократи, заявяват по повод на Георги Данаилов, на Вера Мутафчиева или на Иво Инджев: „Маани ги тия. Те са ченгета.”

 Грозно и отблъскващо

Но най-грозно и отблъскващо е нещо съвсем друго.

…

 Много гледана национална телевизия с национален обхват. И едно нещо по същата тая телевизия. Нещо, за което разправят, че било журналист. Голям при това. Защото имал три джипа. В единият возел себе си, във втория хонорарите си, а в третия дудука си. Освен това голям, защото един премиер му бил кум, сват или нещо подобно, а пък друг премиер го бил подкрепил в зор заман. Та тоя журналист, или нещо подобно, навръх двайсетте години от Прехода покани в телевизията си с национален обхват началника на Шесто управление на Държавна сигурност, тоест онова управление тоест, което беше призвано да мачка безжалостно всеки порив към свобода, към разум и към достойнство, да, точно него покани онова нещо с дудука в третия си джип да говори на българите за Прехода.

Това вече е наистина грозно и отблъскващо.

…

Казваше им, обясняваше им, говореше им големият български политик, демократ и мъченик Петър Дертлиев: „Не бива да се бъркат палачите с жертвите.”

Не само объркаха палачите с жертвите, ами обругаха жертвите и започнаха да канят палачите по националните телевизии да обясняват кое е правилно и кое неправилно, кое е добро и кое зло.

…

Ама всъщност помни ли го някой Дертлиев? Знае ли някой нещо за дейността му преди девети септември 1944? Знае ли някой нещо за мъченичеството му в Белене? Помни ли някой речите му, думите му?

Знае ли някой къде е гробът му?

Има ли паметник на Петър Дертлиев?

Има…

паметник на Тодор Живков.

 И на кого обясняваше Дертлиев за палачите и жертвите?

„На кого, на тия ли да обяснявам?” – каза Вера Мутафчиева

…

А при обсъждането на прехода кой си спомни за обесения от комунистите водач на БЗНС Никола Петков?

Спомни си Негово превъзходителство Етиен дьо Понсен. Френският посланик.

„На кого, на тия ли?”

…

 Работата е там, че на хора, които си спомнят с умиление за комунистическото робство, защото тогава „леба” бил „пеесе стотинки, а ракията дваесе стотинки”; на хора, които не помнят и не искат да помнят своето минало; на хора, които поднасят цветя на Тодор Живков и се дивят на отрочетата му; на хора, които си мислят, че той е построил две Българии; на хора, които смятат, че началникът на Шесто управление на Държавна сигурност има право да обясни Прехода; на хора, които смятат, че дудукът е журналист и се нуждае от подкрепа, понеже може да се лиши от някой и друг джип, на такива хора няма никакъв, ама наистина никакъв смисъл да се казва кои са били доносниците и да им се показват разни досиета.

…

 Да бъде показана на българите истината за страната им и за нейната история би имало смисъл тогава и само тогава, когато някой им обясни какво е свобода и какво е робство, защо е лошо да си роб, защо е добре, макар и трудно, да си свободен, защо е лошо да се убиват невинни хора в името на народа, защо комунизмът е престъпно управление, защо човекът и неговите права са над всяка държава и всяка идеология, само когато някой успее да им обясни основните начала на цивилизацията и демокрацията, тогава и само тогава всичко това ще има смисъл.

…

 Което не значи, че не трябва да се показват досиетата. Трябва. Иначе пък ще рекат: „Ами ние не знаехме… Защо Костов, или който и да е там, като беше на власт не извади досиетата…”

…

Кой да обясни всичко това обаче? Всъщност има кой. Проф. Георги Фотев например. Или Вера Мутафчиева. Или Атанас Свиленов може. Само че: „Маани ги, те са ченгета.”

 Слушайте дудука, той не е ченге. И началника на Шесто слушайте, и той не е.

Тоест е, ама е разузнавач, а не доносник.

…

А сетиха ли се тия папищашки радиа и телевизии през всичките тия седмици на равносметка от прехода да поканят един, ама един поне, един поне от хилядите пострадали и преследвани от комунизма.

…

 „На кого да обяснявам, на тия ли?”

Вече ви разбирам, госпожо Мутафчиева…