ЗА ТУХЛИЧКАТА НА ГЕНИЯ, СВОБОДАТА И ИНТЕРФЕЙСА

• Теорията, че в името на сигурността си гражданите трябва да се откажат от някои свободи, е силно манипулативна и антидемократична 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица”, Пловдив 

За какво използва обикновената червена тухла българският гений в Канада? Историята е истинска и ми беше разказана от жив свидетел това лято. Както мнозина се сещат, тухлата се използва за обир на банкомат. Но да не помисли някой, че геният просто праска с тухла банкомата, докато от него изпаднат някакви пари. Съвсем не, доста по-интелигентно е. Той носи тухлата в себе си, за да се предпази от охранителната система, която канадците са заложили, за да се предпазят от такива като него.

Тази сложна система, освен че реагира на всеки нерегламентиран контакт с банкомата, има и вратичка, която в даден момент хлопва зад гърба на престъпника и го заклещва. Системата на нашия гений обаче е по-проста, значи и по-ефективна – тя се състои само от тухличката, която той предварително пъха на подходящо място. Така вратичката си хлопа напразно, без да може да се затвори, а геният си осигурява път за бягство. След което има парички и се чувства свободен канадец.

По подобен простичък начин някой гений от българската полиция се опитва чрез промени в закона за електронните съобщения да блокира сложната система на демократични свободи, която обществото ни пък се опитва вече 20 години да гради. Промените, приети от мнозинството на ГЕРБ и партия Атака в последния работен ден на Парламента преди Коледа, предвиждат МВР да получи правото да използва закупена вече система за тотално следене на всички електронни комуникации на българските граждани в реално време. Оттук нататък започват уговорките, с които МВР се опитва да придаде благовиден образ на деянието си – че следенето ще става само с разрешение на съдия, че броят на хората с достъп до съответната  технология е ограничен и действията им могат да се контролират, че процесът не означава следене на самата лична кореспонденция, а само на данните кой с кого, кога и за колко време се свързва, че тези данни ще се ползват само за разкриване на престъпления, за които законът предвижда над две години затвор, че фирмите, които сега разполагат с тези данни, не ги предоставят навреме на полицията и заради това тя, горката, не може да разкрие на момента дадени тежки престъпления. А най-манипулативната и антидемократична теория, развита покрай случая, е тази, че в името на сигурността си гражданите трябва да се откажат от някои свободи, които имат.

Очевидно съществуват и граждани, които, със замъглени от подобни приказки мозъци, биха казали, че сравнение между тухличката на престъпника в Канада и интерфейса на полицията в България, е некоректно, защото в единия случай става дума за извършване на престъпление, а в другия – за разкриване на престъпления. Те обаче грешат, колкото и да е неприятно да се каже това. И грешат не защото аз така смятам, а защото очевидно не са чули или не са разбрали правилно думите на Бойко Борисов от началото на седмицата – че във всяка заловена от полицията престъпна група има поне един бивш или действащ полицай. Тъй като не съм аз човекът, който е в състояние да спори с Бойко Борисов по този въпрос, съгласявам се напълно с него.

Само една забележка – като истински джентълмен, произлязъл от Системата, който не обича да се говорят лоши неща за нея, Бойко Борисов не уточни също и броя на полицаите, които стоят не “във”, а “зад” или “над” всяка престъпна група. Но и това, което каза, не е малко. И тук не трябва да бъде обвиняван премиера, че се е изтървал, че думите му сами по себе си пораждат недоверие към полицията. Не, той само се опита да сподели с нас част от истината – а иначе недоверието към полицията сред обществото си съществува априорно и казаното само прави основанията му по-ясни за колебаещите се.

Но нека потърсим и други гледни точки, за да видим, след историята с тухлата, каква е историята, свързана с интерфейса. Ето картинката.

С парите на българския данъкоплатец другарите от българската полиция още преди години купуват скъп интерфейс, с който могат да следят трафика в Интернет. Не го следят обаче, защото е незаконно, притесняват се, един вид, да не пристъпят онази тънка червена линия. Защо изобщо са го закупили, след като не е законно да го използват, това не се съобщава. Може само заради едната комисиона на някой неизвестен извършител да е станала работата, не с други лоши помисли. Пък може и единствено от любознателност спрямо новите технологии.

Но след време решават, че, вместо да гние по мазетата, по-добре е интерфейсът, все пак да се използва – в  името на високоблагородни цели. Защото подобна скъпа техника за нискоблагородни цели не става, а и за нискоблагородни Парламентът не само няма да даде разрешение, но няма да отпусне и пари.

Високоблагородната цел на полицията е да лови престъпници, а всеки знае, че напоследък българските престъпници се модернизираха. Те по цял ден киснат в нет-а и на практика вършат престъпленията си през интерфейса. Ако нямат интерфейс под ръка – не ги вършат. Най-голямото им престъпление е, че пишат писма и безконтролно си ги разменят по електронната поща.

Та, въоръжени с тези основни аргументи, нашите герои съчиняват проект за промени в закона за електронните съобщения, които им позволяват следене на престъпници в реално време. Верно, със зор ги съчиняват, плюнчат молив и плезят език, `щото държавата не им е осигурила персонални РС-та, но все пак промените отиват в Парламента за доразследване. Отначало, кой знае защо, не минават. После – пак не минават. И така до пет пъти, докато другарите от БСП падат от власт. Следва малък период на отчаяние, защото кой друг би гласувал такъв откровен полицейски закон, ако не те. Но за радост се оказва, че другарите от ГЕРБ и Атака също са истински другари. Е, наистина, при предишното управление те бяха против закона, наричаха го антидемократичен, но сега, вече на власт, бързо променят мнението си и гласуват “за” – така че доброто побеждава, както става винаги в крайна сметка.

В тази весела картинка се виждат много от основанията за това защо законът е лош. Но не всички. Необходими са още някои уточнения.

Например от аргументите на МВР в защита на промените не става ясно защо, вместо да се направят стъпки към реално ускоряване на процедурата по издаване на разрешения от съда и получаване на трафичните данни от операторите, отива се към система на директен полицейски достъп до тези данни. Това е все едно да дадеш на кучето да ти пази кренвирша – може и да съществуват такива кучета, но само в американските полицейски филми.

Не става изобщо ясно също как точно който и да било ще контролира полицията за правомерността на контрола, който тя оказва върху всички нас през въпросния интерфейс. Още Сирил Паркинсън беше формулирал знаменитата мисъл, че ако в една система нещо може да се развали, то задължително се разваля. Какво остава за система, в която не само всичко може да се развали, но и повечето вече е развалено. По този повод министърът Цветанов едва ли не с жалост в гласа се опита да информира гражданите, че на полицията трябва да се има доверие. Поне по-голямо доверие, отколкото на някакви си частници, които всъщност без никаква законова санкция, разполагат с тези толкова ценни данни.

Като изключим политически некоректния елемент в това изказване, насочен срещу частния бизнес, прав е министърът, трябва доверие в полицията. Ама хората нямат. И е ясно защо. Първа справка – фактът, че операторите, както и съдиите, които издават разрешения за следене, на практика се явяват едно от звената в по-общата система на граждански контрол. Те, в края на краищата, не могат да навредят толкова много на кой да е отделен човек, колкото може полицейската машина, ако някой е неудобен за самата нея или за нейните политически началници в момента. Втора справка – цитираните по-горе думи на цветановия началник Бойко Борисов за наличието на полицай навсякъде, където има престъпление, само че полицай, застанал откъм неправилната страна на барикадата.

И ако все пак за този вид аргументи може да има различни тълкувания, уговорки, покрай тях пък може да се мисли за въвеждането на едни или други механизми за контрол, то абсолютно никакви разумни доводи не могат да подкрепят твърдението, че ограничаването на гражданските свободи в случая – а и в който и да било друг случай – се компенсира с по-голяма сигурност за гражданите. То е оксиморон по природа и това веднага става ясно, ако го погледнем обратно и кажем, че увеличаването на гражданските свободи води до по-голяма несигурност. Ами тогава оти ручахме жабетата през последните 20 години, да си бяхме стояли в живковото време като едни напълно сигурни граждани.

Най-странното в цялата история е как ние като уж божем гражданско общество нямаме никакъв рефлекс за противопоставяне на подобни антидемократични решения. Затова и оня с тухличката спокойно ще продължи да ограбва сигуността ни. Затова и тия с интерфейса спокойно ще продължат да ограбват свободата ни.

Блогът на Пламен Асенов - http://asenov2007.wordpress.com/