Александър ЙордановЗа какво ли не си мисли човек по Коледа! И новите и старите софиянци запрашиха по селата, по бутиковите зимни курорти или просто там където ги влече сърцето и където им позволява кесията. Опустя София, обезлюди се, побърканата природа и тя си каза думата и унищожи и малкото снежец, който бе скрил грозотиите на нашата столица. И като се махнаха хората и снежецът се стопи, София ми заприлича на Кремиковци – строена недостроена, оправена недооправена, сива някак си, изоставена и от работници и от работодатели. Ограбена – без хорска глъч, трамвайна злоба и усмивка, без онова шумно забързано ежедневие, без което сякаш не можем.
Влезе ми тази мисъл за Кремиковци и не ме напуска. Припомних си перипетиите с „гордостта на социализма” през годините – от възторзите до покрусата. Изплуваха милите образи на кремиковските ръководители и собственици – все хора богати, заможни, на фона на все по-бедния и със „затихващи фунции” организъм на комбината. И ето го и сравнението, което, ако не всичко, то може би ще ни помогне да си обясним поне нещо от българската приватизация. Сравнението е с Полша, където комбинати като Кремиковци има под път и над път и където в края на 90-те години общата задлъжнялост на държавния стоманодобивен концерн е в размер на 5 милиарда злоти, което прави около 2,5 милиарда лева. Ситуация много по-трагична от кремиковската. И както тогава пишеше полската преса – без никаква перспектива за спасение и оцеляване.
Но точно тогава, както впрочем и у нас, на хоризонта се появи един индиец.
В Полша това е Лакшми Нивас Митал, индийският милиардер с британски паспорт. Хваща го под ръка този милиардер полската държава, и му продава акциите на своя държавен концерн за нищожната сума от 6 млн.злоти ( 3 млн. лева). Направо без пари. Срещу този, както биха казали нашите „разбирачи” на приватизацията, „подарък”, Митал откупува дълга на стоманодобивния концерн към държавните предприятия на половина от стойността му в размер на 1,7 млрд.злоти и се ангажира да направи над 2 млрд. злоти инвестиции в металургичния отрасъл. В борбата за полския металургичен отрасъл Митал успява да победи не някой новоизлюпен бизнесмен, а американския концерн US Steel. Това е и най-голямата приватизационна сделка в Полша за 2003 г.
Знам ги тези неща от полската преса, която и днес се опитвам да следя, макар да са минали повече от осем години от времето, когато имах високата чест да бъда посланик на България във Варшава. И гледайки с коледни очи опустялата наша столица и сещайки се странно защо за родното разграбено-недоразграбено Кремиковци, беше просто въпрос на малко време да разбера , какво се е случило с „индийската връзка” в Полша, защото тук, с българската „индийска връзка” сам виждам, че лошо се случи.
Днес концернът Арселор Митал е най-големия продуцент на стомана в Полша и планът за инвестиции е дори преизпълнен. Само през последните три години Митал е инвестирал в Полша един милиард долара. Построени са нови пещи, нови поточни линии. В момента на приватизацията в държавното предприятие са работили около 15 000 души. Днес те са с 5 000 по-малко. Но тези пет хиляди не са изгонени на улицата, захвърлени и ненужни. Повечето от съкратените работници са включени в програмата за доброволно напускане на работното място, която им гарантира еднократно обещетение от 100 до 180 хиляди злоти
( или 50 – 90 хиляди лева). С такива пари работникът или служителят има шанс не само да оцелее, но и да успее в бурята от предизвикателства, които предлага времето на промяната. Същото е и със съкратените работници, които получават еднократно финансова помощ от около 90 хиляди злоти (45 000 лева).
Разбира се и в Полша има критици на тази приватизация, при която апетитното и дълголетно разграбвано държавно предприятие преминава в „чужди ръце”. Критиките идват главно от профсъюза „Солидарност”, с аргумента, че политиката на индийските собственици е да развиват стоманодобива в Западна Европа, а не в Полша. Затова и полските заводи работят едва с около 40% от своите възможности.
Критиките са си критики и нормално е да има критики, но в самотната София, вървейки по улица „Раковски”, странно пуста и сякаш чужда, в коледния ден, аз се питам защо другите успяват, а ние българите – все не можем. Или ако можем, то все не е така, както трябва да бъде. Защо индийците успяват в Краков и Сосновец, а в Кремиковци не могат. Те ли не знаят или пък не искат? Или пък ние им пречим – без да искаме! А може би заедно си пречим, за да бъде по-труден и загубен и без това трудният и загубен живот, който повечето българи живеят. Мисли нерадостни, въпроси безответни. И едно чувство за пустота, за несвършеност и нестаналост, което е особено видимо в тези коледни дни и нощи, когато софийският народ е избягал при своите корени, а пишещият тези редове прави ненужни никому асоциации.
Вземете последните новини.png)
