И още нещо за българския национализъм

През 80-те години на миналия век думата “национализъм” изобщо не съдържаше положителни нюанси. Тогава национализмът неизбежно се свързваше с шовинизъм и враждебност към съседите ни – тук обикновено следваше бегла препратка към Кирил Христов и някои неща от Иван Вазов. От нас криеха целия отговор на въпроса „Де е България”. Не знаехме, че България е също:

Там, де Вардар през полята

мътен лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при Охридски вълни.

Там, де днес е зла неволя,

де народът й мъченик,

дето плачат и се молят

се на същия език.

Днес хората, които живеят там, наричат себе си македонци, говорят македонски и имат свое македонско знаме. Нищо лошо. Нищо, че прадядо ми и дядо ми, родени съответно в Кичево и Битоля, са имали самосъзнание на българи от Македония. Така както примерно го имат българите в Добруджа или пък шопите в Софийско.

Трябваше да се убедим, че национализмът не е хубаво нещо. Такова хубаво нещо, обаче, беше патриотизмът в социалистическото му измерение. Самият патриотизъм беше неизменно свързван именно с това свое “характерно” качество. Нещо като литературна аксиома – неопровержима истина, но за разлика от математиката, в часовете по литература трябваше и да я доказваш.

Но какво е социалистическият патриотизъм без пролетарски интернационализъм. Без него той е просто едно стъпалце, водещо доникъде, от което кракът ти прави крачка нагоре към предполагаемото следващо. Ако то липсва, стъпваш във въздуха, не намираш опора и не само кракът, но и мисълта ти може да кривне в неправилна посока. Докато, озовал се на кулминационното стъпало – пролетарския интернационализъм, ученикът щедро разполагаше със свободата да громи световния империализъм и да споделя възхищението си от водещата сила в тази титанична борба. С “естествено” предизвестен край, разбира се. Може би, освен другаде, и тук са преплели корени масовият национализъм, русофилството и антизападничеството, за които беше писал преди време Бойко Пенчев в “Дневник”. Не едно поколение е щамповано в матрицата. И ако ти е умилна и уютна подобна среда, ако днес тя се подхранва от реклами, шоута и преса с различна степен на натрапливост, какво неестествено има в това да бъде припозната и от децата ти. Споделям подозренията, че може би това е целта.

Възможно ли е да има неунифициран, нерегулиран и лишен от децибели национализъм или патриотизъм. Нека чуем какво мисли Яворов:

“Обичам те, родино, и ме трови

поради тебе често ядна скръб,

под гнет стоименен превивам гръб

и влача аз, неволник, твоите окови…” (“Родина”)

Я-я, и таз хубава. Тук има индивидуализъм някакъв, чувство за дълбоко обвързване не само при поводи за “ура”, има принадлежност и при падения, които пораждат горчилката на “ядна скръб”, а не на бира “Загорка”. Долавям и доброволно поемане на отговорност – “влача….твоите окови”.

Какво е всъщност родината:

“Но що си ти? Земя ли в някои предели?

……………………….

……………………….

Която днес един – друг утре ще насели?”

Тъй както ние сме населили земята днешна българска след траките, а днес разхождаме съкровището им по света от свое име.

Както и да е. Във всеки случай родината не е преходността на суетно присъствие, което приживе търси да се окопае в слава и безсмъртие, несигурно в избора на историята.

Имам чувството, че днешният национализъм, който ни облъчва от телевизионния екран и някои медии, държи на всяка цена да приобщи зрителя или читателя към шумната си инициатива. В рекламата на “Загорка” докато българските футболисти тичат, тържествен мъжки глас с нарастващ патос говори как всички са срещу нас, но ние и паднали ще се изправим, за да се стигне до върховния момент – отбелязването на гол, бурна радост и естествено – бира. Сред напиращия устрем на националното изплува радостно чувството на осъществена “заедност”. Каква неестествена дума.

Мисля си, че обичта към родината и българското не изискват шумно афиширано единство по какъвто и да било повод. Не е нужно чрез употреба на стикери и ленти в различни кампании да демонстрираме като в мантра тази управлявана съпричастност към нещо или някого. Защото някои факти я опровергават. По-ценно от показността е да бъдеш действително искрен, което не предполага вдигане на излишен шум. Шумната искреност по принцип не ме изпълва с безрезервно доверие. Съвсем друга бира е лично осмисленият и изстрадан избор.

Ето как завършва “Родина” на Яворов:

“И ти си в мене – ти, родино моя!

И аз те имам: радостта е скръб…

Че под неволно бреме вия гръб.

И аз те имам – за да бъда сам в безброя.”

Хайде сега да помълчим малко.