Свободата днес и тук 23 Септември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Моите спомени за януарските събития от 1997 година

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
thetrooper

Сутринта на 10 януари 1997-а се запътих към Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", блоковете между хотел "Плиска" и 4-и километър. По това време бях първокурсник, специалност Социология, и отивах за семестриална заверка, тъй като зимната сесия наближаваше. Пред блока срещнах моя състудент Влади от Долна баня, който тъкмо излизаше оттам. "Факултетът е затворен, има протест пред Народното събрание, каза ми той. Да вървим към Парламента." Хайде, съгласих се аз без никакво колебание. В последните седмици СДС организира няколко протестни митинга, последният от които беше на 3 януари. Сигурен бях, че това е само прелюдия към нещо по-голямо, но не знаех кога точно стартира същинската част.

От "Плиска" се качихме на автобус и пристигнахме пред Парламента малко след 10 сутринта. Оказахме се едни от първите, на площада имаше малко хора - други студенти и граждани. Бяхме колкото да направим жива верига около сградата, както и постъпихме. Забелязах един възрастен тип с мегафон, който даваше команди от сорта на: "Готови за атака на парламента!" Организаторите на протеста го помислиха за провокатор и един от тях се насочи към него да му говори нещо. Докато обикаляхме в жива верига, някои от протестиращите започнаха символично да разклащат металните заграждения. Реших да им последвам примера, но жената до мен ме спря с думите: "Недейте, да не даваме повод на полицаите да ни разгонят." По-късно разбрах, че тактиката е да се провежда мирен протест - агресивните действия не били в наша полза, но така е, когато се отива без предварителна подготока.

Лека-полека площадът започна да се пълни. Първо пристигнаха таксиметровите шофьори, после хората, доведени от синдикатите, а нaкрая трите лъча с протестиращи от опозицията (СДС и Народен съюз). Идваха и все повече и повече студенти. В отговор между парламента и загражденията се появиха повече полицаи, а между тях забелязах и самия Красимир Петров (тогава шеф на СДВР). Напрежението нарастваше, скандиранията към сградата на Парламента ставаха все по-силни, а сред тях се открояваше лозунга: "Всички при Луканов!" (бившия премиер Андрей Луканов бе застрелян 3 месеца по-рано). Обсадихме Парламента с цел да не допускаме депутатите да излизат и да ги принудим да заседават. Трябваше да се приеме декларация за национално спасение - недопускане на втори мандат за БСП, разпускане на Народното събрание и насрочване на предсрочни избори колкото се може по-скоро. Някъде към 11.30 бе запалена първата искра - комунистическият депутат и бивш вътрешен министър Любомир Начев с цялата си наглост реши да излезе от парламента и да мине през нас, съпровождан от полицаи и някакви охранители (вероятно от НСО). Не можеше, просто не можеше да останем равнодушни при подобно предизвикателство. Озверели и с кървясали очи се втурнахме след него. Аз се оказах малко по-назад, но забелязах, че първите почти го достигнаха пред входа на хотел Радисън (тогава май се казваше Грандхотел). Заформи се кратка схватка с полицаите, някой метна голяма и мръсна буца лед, полицаите уловиха един човек, но тези, които бяха най-близо успяха да го отскубнат и блъснаха един едър униформен полицай, който падна във фоайето на хотела, а стъклената врата се счупи.

Малко по-късно и самият Георги Първанов (тогава отскоро председател на БСП) реши да се прави на мъж, като премина с някаква лада през множеството. Колата отнесе немалко тупаници и ритници ( аз мисля, че успях да ударя едното странично стъкло), но Първанов не успяхме да докопаме.

Тогавашният кмет на София Стефан Софиянски беше в една от първите редици на протеста. Видях го да се възмущава пред журналистите относно постъпката на Начев. Доколкото си спомням, и новоизбраният, но още не встъпил в длъжност президент Петър Стоянов се появи сред множеството.

По обяд от сградата на Народното събрание започнаха да излизат депутати от опозицията и да говорят с нас. Все още обаче от ОДС не бяха "яхнали" протеста, а само се опитваха да ни успокоят, за да не се стига до крайни действия. Разбрахме се да спрем да скандираме най-кръвнишките лозунги ("Всички при Луканов!" и "Искаме червените!"), а също да внимаваме изключително много за провокатори.

Броят на хората на площада се увеличаваше. Видждах все повече и повече познати - колеги от университета, бивши съученици, приятели от квартала. Стояхме там, крещяхме срещу комунистите и от време на време някой камък или снежна топка политаше към Парламента.

По едно време забелязах, че кмета на Пловдив Спас Гърневски е излязъл отпред, затова казах на Влади: "Давай да питаме Гърневски кога ще бутне паметника на Альоша в Пловдив." Тръгнахме към него, но той се прибра обратно в сградата. За сметка на това депутатът Асен Агов говореше с граждани. Питаха го дали е видял или чул коментари за нашите предишни протести в чуждестранните медии. Г-н Агов каза, че засега отразяването е слабо. Тогва чух Влади да казва: "От нас зависи дали ще ни отразяват." Асен Агов веднага отговори: "Точно така, много е право момчето." Естествено, думите на Влади се оказаха пророчески.

Времето минаваше, но все още не се случваше нищо съществено. Предлагах на Влади да си ходим и по-късно да дойдем пак, но той беше убеден, че много скоро нещо ще се случи. Затова към 4 след обяд взехме решение да останем, но тъй като не бях хапвал нищо от сутринта, се насочихме към спирката на Ректората, за да си взема пица. Като се върнахме, видях, че загражденията са пробити и хората се втурват напред към Парламента. Втурнахме се и ние, но в самата сграда не влязохме. Така или иначе вътре в сградата, както и в непосредствена близост до нея (чупейки прозорците) бяха само ултраси от агитката на "Левски" и разни здравеняци, за които бяхме сигурни, че са внедрени провокатори. Както и да е, със щурма спечелихме терен, а от един от прозорците  депутата Иван Куртев показа плакат с надпис: "Започваме заседание." Нададохме одобрителен рев, но в това време полицията пусна сълзотворен газ, с който успяха да ни отблъснат. Отстъпвахме с викове и псувни, а депутата Йордан Соколов се възмущаваше пред камерите: "Не виждам защо хората трябваше да бъдат дразнени, като се вкарват тези бронирани джипове."

Постоях още известно време, след което се прибрах вкъщи. Започнах да звъня на домашния телефон на моя съученик Стоян (тогава още нямахме мобилни телефони). Бях го видял за малко на протеста, но после му изгубих следите. Открих го чак към 8 и половина вечерта. Каза ми: "Ние с майка ми и баща ми досега бяхме на площада. Прибрахме се само да вечеряме набързо и се връщаме там."

Когато казах на баба ми, че отново ще ходя пред Парламента, тя направо се ужаси. Беше слушала протеста по радиото и бе изпаднала в паника. Уплаших се, но не за себе си, а за нея. Помислих си, че ако сега отида, тя може да получи сърдечен удар. Затова реших да си остана вкъщи. Гледах протеста по националната телевизия (то тогава други телевизии нямаше), докато изтеглиха камерите си от площада.

За нощното кръвопролитие научих на едва на другата сутрин. Баба ми отново беше пуснала радиото и говорителя анализираше ситуацията. И досега помня едно изречение от коментара му: "Сърбите не се поддадоха на провокации." (по същото време и в Белград течаха антикомунистически протести, които започнаха преди нашите). Разбрах също, че протеста продължава и днес, хората се събират на площада пред храм-паметника "Александър Невски". Този път вече бях непреклонен и не се оставих баба ми да ме спре.

Когато пристигнах пред храма, видях, че сме много хора, доста повече от предния ден. Имаше ярост, възмущение от снощното полицейско насилие и абсолютна непримиримост. Тогава разбрах, че връщане назад няма.

Малко по-малко започвахме да разбираме истината за побоя в нощта на 10 срещу 11 януари. Управляващите по стар навик се опитаха да скрият престъпните си действия, но този път подцениха силата както на набиращите скорост частни медии, така и на гражданската съвест на хората. Репортерите на Дарик радио, камерата на Сашо Диков и разказите на очевидци и потърпевши разкриха злокобния сценарий и неговото брутално изпълнение. Заповедта за изтегляне на телевизионните екипи. Евакуацията на всички журналисти заедно с депутатите и административния персонал. Специално доведените полицейски подразделения от страната, които са били нахъсвани с призива: "Искате ли да отидете в София, за да биете софиянци?" (напълно основателно, властта не смееше на пусне софийски полицаи да бият съгражданите си). Частите на Вътрешни войски, които нарочно са били държани гладни през целия ден. Заповедта за атака чак в 02:15 през нощта, когато на площада са останали стотина-двеста мирни граждани, а оператори и фотожурналисти не се виждат никакви. Ударите с палка и ритниците по всичко, което мърда - жени, старци, деца. Опитът на експремиера Филип Димитров да спаси част от жертвите, размахвайки депутатска карта и крещейки: "Спрете - аз съм народен представител!", който довежда до счупване на очилата му и отговор:"Няма депутати - бием наред!". Пукнатата глава на Мартин Заимов. Побоите и издевателствата над случайно преминаващи младежи, които се прибират от дискотека. Преследването на хора по ул. "Шишман", за да бъдат налагани с палки (някои от тях са били настигани по етажите на кооперациите).

На 11 януари по обяд вече бе ясно, че тръгваме на безсрочни протести - до падането на комунистите от власт. Депутатите от опозицията напуснаха Парламента, като заявиха, че отсега нататък ще участват само в инаугурацията на новоизбрания президент, и се присъединиха към протестите. Синдикатите обявиха пълна бойна готовност (беше обявено, че миньорския синдикат към КТ "Подкрепа" се ангажира със защитата на протестиращите от евентуални по-нататъшни милиционерски посегателства). Защото зверствата предишната нощ бяха извършени от милиционери, а не от полицаи. Едно от първите изказвания на лидера на опозицията Иван Костов бе да увери, че протестът е мирен и не е насочен срещу органите на МВР.

За 14 часа в най-голямата зала на Ректората (272-а аудитория) бе насрочена специална сбирка на Координационния преподавателско-студентски съвет (КПСС) към СУ, на която да се обсъди ситуацията и да се приеме решение за по-нататъшни действия. Поканени бяха всички студенти и преподаватели, които са съпричастни към протеста.

Залата беше не пълна, а претъпкана. Непрекъснато прииждаха нови и нови студенти. Имаше и много преподаватели - най-убедените антикомунисти от различните факултети. На катедрата и до входовете бяха застанали студентските лидери - Цветан Кинтишев, Борислав Бориславов, Радослав Милков и други, чиито имена не помня. По един представител на всеки факултет.

Всички оратори бяха единодушни, че трябва да се действа. От настроението в залата стана ясно, че се приема най-радикалното решение. Никакви преговори с комунистите и тяхната подлога Жорж Ганчев. Никакво приемане на компромисни решения като коалиционен кабинет, програмно правителство и тем подобни дивотии. Целта беше избори, и то веднага.

Ентусиазираното множество делегира права на КПСС да организира протестните действия, както и да осъществява координация с останалите протестиращи - опозицията, синдикатите, представители на други университети. Смелата постъпка на журналистите на Дарик радио по разобличаване на погрома от предната нощ даде на медиата статут на Радио на протеста.

Известно време се водиха дебати за това как точно да протестираме (дали да окупираме сградите на университета или да излезем навън), но накрая се взе по-разумното решение. Малка част от протестиращите студенти щяха на дежурства да блокират университета, но огромното мнозинство се вливахме във всекидневни студентски шествия по централните софийски улици. За охрана на шествията бяха определени членовете на младежкото ВМРО.

Започна се! Тактиката беше следната: всеки ден да се събираме в двора на Ректората, откъдето шествието тръгваше из центъра и накрая се вливаше в основния митинг пред "Александър Невски".

(Следва)

Блогът на thetrooper - http://thetrooper.blog.bg/


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional