Какво всъщност се случи?

Възможно е Бойко Борисов да губи. Това е един от най-важните изводи в опита за равносметка на случилото се по казуса „Желева”. Вярно, омекотена, с премислено и навременно отстъпление, с изстискани последни възможности за запазване на публични образи, но все пак загуба. Борисов загуби политическа игра. Даже не политическа, а процедурна, игра на формалности. „Изиграха ме”, каза той тези дни и тези думи синтезират цялата философия за момента. Онзи, който черпи цялата си легитимност от почти архетипния си образ на победител, този път се призна за победен. С половин уста и максимално възползване от процедурата, но и с видимото объркване на разноречивите послания през часове. И с поведение, което излъчваше поражението още от първия час след злополучното изслушване.

Почти митична е вече фигурата на Борисов. Неимоверно ловък комуникатор, той успя да излезе сух в какви ли не потенциални неловкости. Ползва се с журналистика от типа „Мъжката политика на Бойко омагьоса Париж” (или както там беше оная статия на Валерия Велева преди време), разни берлусконита му мерят гърба в педи. Бърчи нос, когато му разказват вицовете за него. Често изглежда така сякаш Борисов черпи политическата си убедителност от това, че го харесват, но онова, което обикновено се пропуска е, че той почти по детински се хвали, че го хвалят. В лично качество, в качеството на потупване. А онзи, който го е виждал отблизо знае, че Борисов се „хваща” и „се обяснява” също толкова детински, когато някой го заприказва въпросително или ядно. Не подминава. Някой наскоро обясняваше, че Борисов бил себе си тъкмо заради тоя непосредствен контакт и бързо гъвкаво реагиране. Непосредствено, но при все това митично. Това сега се позагуби. Досущ като митологичен герой, той се оказа лишен от силата си.

Някой вероятно ще каже, че това са дребни характеристики. Същностни са всъщност. Триумфаторът Борисов е демитологизиран. Лошите го биха на неговата игра. И видимо го заболя. Въпросът сега е докога, дали ще има повторения, дали следващи издънки на хора, като Лъчезар Иванов (съвсем например) ще се отразяват по този начин на Борисов. Защото до този момент той успява да се отдалечи от избраниците си, така че се разминава с техните пасиви, избягва възможните удари с почти исторична надменност. При случката „Желева” за пръв път Борисов не успя да се дистанцира. Просто ударът беше прекалено голям. Дали това не е повратна точка?

Блогът на Жоро и Първан - http://www.joroiparvan.com/