Наградата „Вик” като тенекиена обеца

Провалът на наградата ВИК може да украси като тенекиена обеца много уши.

На мен лично тя напомня известната комедия на Ст.Л.Костов „Вражалец” и историята с фалшивите каймета. Канадско-британско-германският Вражалец Едуард Вик обаче не само излъга , но и поруга българските писатели, наредили се на опашка за неговите жълтици, като ги нарече „недоразвити”, а българската публика „нечетяща и необразована”. Който не вярва, може да прочете неговите интервюта в световнонеизвестния вестник „ThisIsNottingham от малкия английски град Нотингам (292,000 жители), където отскоро благодетелят на българската литература се е установил, а също и в българското списание на английски Vagabond, в които господин Вик откровено, както рядко го е правил в България, разкрива не само възгледите си за България, но също и любопитни подробности  за бизнеса си, състоящ се от вълнуващи дейности като преводи на етикети за бутилки, на упътвания за различни видове апарати, за препарати и материали за строителната индустрия и други подобни високо литературни дейности. Впрочем в цялата гротескна история с наградата Вик колективна роля на Вражалец изиграха също и литературните лобита, които си я прехвърляха от един лагер  в друг, откровено търгуваха с нея и я използваха като средство за реклама на определени свои лица и любимци, което им служеше за трамплин към други доста по-доходоносни проекти. Обстоятелството, че това се правеше без зачитане на елементарни етически правила и едни и същи хора се изявяваха ту като членове на журито, ту като наградени от него, или като адвокати на лобитата си, от които печелеха с извънлитературна дейност, явно не притесняваше никого. Както не притесняваше и обстоятелството за изключително подозрителния кръг, който се заформи около наградата, като връх на всичко беше участието в него на компрометирания бизнесмен Ковачки, на някаква дама, занимаваща се с лотарии, както и на бившата ни еврокомисарка, назначена от Вик дори за председател на жури, обстоятелство, което накара мнозина да се запитат какви точно бизнесотношения имаше Вик с дирекцията за преводи към ЕК. Склонна съм дори да мисля, че голяма част от писателите, чиито книги под формата на някакъв списък, бяха използвани като параван за тази дейност, дори не си даваха сметка, че участваха в лотария с предварително набелязани номерца.

Господин Едуард Вик няма нищо общо с литературата, но й нанесе два доста силни нокаута : първият с това, че изобщо обяви тази награда и вторият, че се отказа от нея по напълно безцеремонен начин, с което анулира не само дейността на фондацията със същото име, но и всички наградени книги.

Тази награда имаше много съучастници и всички те сега гузно ще замълчат. Литературните лобита ловко ще се прехвърлят към други хранилки, например в киното и в телевизията (впрочем това вече е видно), наградените автори ще се окажат в конфузно положение на изоставени любовници, а глашатаите на наградата поради привичното им безсрамие изобщо няма и да помислят за отговорността, която носят с това, че заблуждаваха в продължение на пет години обществеността с една грубо скроена манипулация, чиято цел никога не е била литуратурна.

О, щях да забравя! Господин Вик беше обещал, че всяка от наградените книги щяла да бъде преведена и издадена на английски. Според английското правосъдие неспазването на публично дадено обещание се наказва със затвор. Но така е в Англия. У нас дори бандитите трудно се озовават там. Затова няма никакви шансове господинът да основе литературна награда в Англия. Там си имат Букър, въпреки че господин Вик твърди в интервюто си, което горещо препоръчвам, че българите били толкова несведущи, че си нямали и понятие от този факт. Награда той можеше да основе само в една страна на доверчиви хора, някои от които решиха да се поставят в ролята на туземци, благодарни от щедростта на белия човек.