Свободата днес и тук 21 Юли 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ПЛОВДИВСКИТЕ ИГРИ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Евгений Тодоров


 

Днес целият свят играе едни и същи игри, а по наше време във всяко селище, даже във всяка махала, се играеха различни игри.
Всъщност те бяха едни и същи, но имаха различна цикличност.
Например в Аджисана като вълна идваше модата на джамините, клечахме кротко над триъгълниците и дупките, а в това време в Мараша си трошаха главите.
Още не ходех на училище, но бях започнал да чета детски книжки, в повечето от тях някакви детски писатели описваха как деца като мен играели на „ашици”.
Тази игра обаче отдавна беше изчезнала, чичковците просто не бяха в час.
Тогава си рекох: ако един ден пропиша, никога няма да допусна такива глупости.
Ето как обаче и аз станах чичко, иска ми се да пиша за игрите на децата, а това, което знам, е отдавна минало.
Затова започвам с обръщение към децата:
 
ДЕЧИЦА СЛАДКИ,
Следващите редове не са вас, не са даже за вашите бащи.
В тях ще разкажем за едни игри, на които играеха дядовците и бабите ви.
Ако попаднете на тези редове, просто ги дайте на тях.
Възрастните хора също имат нужда от игри или поне от спомени за тях.
 
С уважение:
БЪЗГУНА.
 
„Бъзгуна” ми беше детският прякор. Идваше от играта на пумпал.
Но да започнем подред.
Моето поколение успя да хване края на една епоха в игрите. Играехме сигурно същите игри, които са обичали в Пловдив преди 100 години.
В началото на играта изричахме някакви магически думи. Например: „Ала бала ница, турска паница, ей ги диванчо, наш капитанчо…”
Как беше дошла тази „турска паница” в главичките ни, кой беше капитанчото  – никой не знаеше. С тези вехти заклинания всъщност теглехме жребий кой да бъде първи или кой да бъде елиминиран при подреждането на играчите.
Имаше жребий и на разбираем български, но той не беше кой знае колко по-красив ”Ала бала, баба ти се напикала, колко капки е пуснала…Едно, две, три, кой излиза, пак си ти!”
През 50-те години, откъде започват спомените ми, имаше още полугрохнали кръчмички, където се играеше табла, карти и домино.
Когато по-късно си ги мерихме кой е по-голям табладжия, винаги изтъквах, че съм учил занаята в кафене „Ереван”.
Кафенето се намираше на Житния пазар, срещу баня „Тракия” и в него се разгаряха жестоки битки на табла.
Един ден кафенето изчезна – дали го бяха бутнали, или само беше паднало под децибелите на разгорещените играчи – не разбрах.
Впрочем една от първите заповеди на „полицмейстера” на току що освободения Пловдив през 1878 година е била да се забранят игрите в кафенетата. Изглежда са смущавали тишината в града и са били предпоставка за безредици.
За да внеса някакъв ред в спомените си, ще се опитам да подредя игрите по мястото на провеждането им.
 
1. ИГРИ НА ПЯСЪКА
Пловдив няма пясъчни плажове, но имаше река Марица, откъде с каици се вадеше пясък.
Каиците са лодки с плоско дъно – за сведение на по-младите. Оттам пясъкът се товареше на каруца и се изсипваше пред къщата на някой, който щеше да прави ремонт или да достроява някоя стаичка.
Първият ми спомен е именно от една купчина пясък. Ровехме дупки, опитвахме се да правим тунели – все едно, че бяхме на море, после намирахме парче от плоча или тухла и си въобразявахме, че това е камион. Ръмжахме и описвахме пътища по пясъчната купчина.
Дали днешната детска фантазия може да превърне парче тухла в камион?
Една сутрин моите пътища по пясъка започнаха да се пресичат с пътищата на един друг шофьор. Казваше се Иво. Така станахме приятели.
След 7-8 години Иво започна да играе по-смели игри, напълни една тръба с барут – вероятно е искал да я изстреля като ракета, тръбата обаче избухна в ръцете му и парче проби главата му.
Когато дойде вестта за смъртта му, пред дома на Иво се събра цялата махала – може би стотина души. Гледах ги от балкона – истинско море от хора. Почти никой не познаваше майката на Иво, тя беше чехкиня, но бяха дошли по някакъв начин да покажат съпричастие.
 
  1. ИГРИ В ЛОКВАТА
Ех, какви локви имаше едно време! След дъжд се появяваха на всеки ъгъл.
Локвите бяха пловдивските езера.
Марица пък беше морето ни.
В локвите пускахме лодки. Обикновено хартиени. Сгъваха се по специална система –имаше платноходки, имаше и параходчета.
Не беше трудно да направим и дървена лодка – стига да имахме чикия.
Намирахме парче дъска, заостряхме малко края с чикията, после пробивахме дупка и в нея закрепвахме парче пръчка.
Платната можеха да бъдат от парче картон – от някаква кутия, или от лист от ученическа тетрадка.
Каквито и да бяха платната, рядко имаше вятър, който да ги надува.
В края на лятото се появяваше някой, който е бил на планина, и оттам носеше направено от парче борова кора корабче.
Боровата кора се дялаше лесно с чикийка и попаднала в ръцете на майстор се превръщаше в нещо, което будеше завист.
Задвижвахме плавателните съдове с вълни .А вълните предизвиквахме, като хвърляхме камъни във водата.
Често камъкът удряше директно лодката и тя се преобръщаше.
Сами правехме бродове през локвите – нареждахме камъни и тухли. Когато беше топло обаче, направо се събувахме и шляпахме.
За радост на майките ни, се прибирахме кални до ушите.
 
 
  1. ИГРИ В ПРАХОЛЯКА
На първо място трябва да поставим джамините. В някои градове ги наричаха скъклени топчета, в други – билета, във Филибето бяха джамини.
Едно време имаше различни видове джамини – содинки, сирийки, американки, даже и нестъклени – мискета, от съчмени лагери. Не навсякъде допускаха игра с метални топчета, защото чупеха стъклените.
По едно време се появиха и пластамсови.
Името на содинките би трябвало да идва от времето, когато шишетата със сода и лимонада са били запушвани със стъклени топчета. Те бяха грапави и не се хлъзгаха в между пръстите.
Сирийките и американките бяха многоцветни.
По форма джамините биваха: вальоци – по-големи, кауни или кривундели – криви, които ставаха само за пайове.
По функционалност топчетата биваха кафи – любимата джамина на играча, с която играе, и пайове – второ качество, очукани, криви, грозни и т.н.
Сега по магазините могат да се намерят само дребни китайски стъклени топчета. Красиви, но пригодени за малки ръчички.
Спомням си поне три игри – на триъгълник, на дупка и на „чукниш, хваниш, педиш”.
В различните региони имаше различни начини на изстрелване на джамината към целта.
В Пловдив се разчиташе на силата на палеца, в София – на средния пръст, в Северна България пък имаше съвсем различен начин на игра.
Играта започваше с хвърляне към стартовата черта. Чието топче застанеше най-близо до чертата, ставаше „баш” и играеше първи.
Последният беше „енгири”
При удар топчето можеше да се движи по земята – това се наричаше „сур”, можеше и да лети – този удар се наричаше „дик”.
Всеки мечтаеше да направи такъв дик, че да пръсне джамината на съперника.
Други термини:
ПАЙГЕЧ - играчът е длъжен да мине през триъгълника.
ВЗЕМАШ СИ КЕС - нагласяш си кокълчето на място встрани от кафата, за да ти е по-удобно.
КЕНЦ - кафата ти е вътре в триъгълника или близо до него на разстояние три четвърти пай.
ЧОРЧУК - имаш право да почистиш мястото на кафата на противника - ако е в пясък или има трева пред нея. Ако е в дупка, запълваш дупката
Ако не улучиш кафата на противника, се казва „изхътих го”.
Играта на „ДУПКА” има нещо общо с голфа, а при „ЧУКНЕШ, ХВАНЕШ, ПЕДИШ” целта е да се доближиш на педя разстояние от кафата на противниковия играч. Стане ли работата, той трябва да „снесе” - да даде уговорения залог.”
Много от термините бях забравил, но ми ги припомни Димитър Симидчиев – Семката, за което му благодаря.
На триъгълник можеше да се играе и с капачки от бира и газирано. Целта беше същата – да се избият пайовете или капачките, наредени по страните на триъгълника.
Играеше се и на „джазга” – с монети.
„Джазга” означава черта. Модното през 60-те години подстригване на черта се наричаше „на джазга”.
Самият триъгълник не бе материален – просто се правеха черти в пръстта.
Постоянната игра на неравен терен замърсяваше кожата на ръката – особено в областта на кокалчетата, затова играчите употребяваха „мешин” – парче кожа, което закрепваха точно на най-уязвимото място.
В праха се играеше и на „буки” – с камъни се мереха тенекиени кутии.
Имаше и някаква игра с мерене на калиманди, но тя рядко се играеше.
За калимандите – по-нататък.
На по-просторни терени се „вдигаха кутии”. В малка локвичка се слагаше карбид, който започваше да отделя ацетилен, всичко това се захлупваше с тенекиена кутия с дупка, от дупката започваше да излиза газ, с дълга пръчка той се запалваше и кутията хвръкваше във въздуха.
Играта беше опасна, имаше осакатени.
Най-трудното време за родителите беше излизането на мода на бомбички. За броени дни градът се огласи с гърмежи – те идваха от всички махали.
Бомбичките се правеха от смес, чиято рецепта се предаваше от уста на уста. Тя включваше сребърен бронз, сяра и калиев перманганат. В определено съотношение те се сипваха в хартиена торбичка, която се укрепваше с тел. Накрая се мушваше клечка от кибрит „Буря”.
Трябва да отделим малко внимание на този легендарен кибрит. За разлика от нормалния при него по-голямата част от клечката беше обвита в някаква запалителна смес. Този кибрит се палеше като другия, но след като веднъж се запалеше, нищо не можеше да го изгаси. Огънят вървеше по клечката и така стигаше до сърцето на бомбичката. В това време трябваше вече да сме хвърлили опасното съоръжение иначе можеше да отиде някой от пръстите.
Свързваха кибрита „Буря” с някакви пожари и го скоро го забраниха. Но няма човек от онова поколение да не го помни.
Стигнахме до пумпалите. Те бяха дървени, изработени на струг, малко украсени, а на острата им страна имаше накован пирон с отрязана главичка.
Около пумпалите се навиваше гайтан и с рязко изтегляне се създаваше въртеливо движение.
Следващият играч се стараеше да изстреля своя пумпал така, че пирончето да остави белег върху противниковия пумпал. Този белег се наричаше „бъзгун”.
Остана „чилик и мачка”. Откъде беше дошло това име на играта – един дявол знае.
В специална дупка в земята се поставяше под наклон подострено парче пръчка, което след това се удряше в единия край с друга пръчка, парчето подскачаше нагоре и във въздуха трябваше да му се нанесе още един силен удар.
И тази игра не беше съвсем безопасна.
 
  1. ИГРИ С ТОПКА В ЗАДНИЯ ДВОР
Едно време нямаше такова застрояване и особено в махалите имаше свободни пространства. Можеше да се играе и в училищните дворове. Някой път ходехме чак на стадион „Девети септември”, за да ритаме в околните игрища.
Основната игра беше „мачът”.
Винаги имаше кандидати за играта, но не винаги имаше топка.
Все пак беше минало времето на парцалените топки, използвахме най-вече гумени и пластмасови. В повечето случаи събирахме пари, но както и да избирахме топката, тя рядко изтрайваше повече от три дни, след което доста време я ритахме спукана.
Кожените футболни топки бяха рядкост, пък и на терените, на които ритахме, техният живот се скъсяваше неимоверно.
Не по-дълъг живот имаха и гуминетките, с които ритахме.
Рашо Дебелия, който през лятото риташе от сутрин до мрак, за един сезон скъса 22 чифта.
Гуминетките бяха по принцип сини. Черните бяха рядкост, а белите се избягваха, тъй като много се цапаха.
Краката също се цапаха и миришеха на спарено и на гума, но това са подробности.
Когато се появиха плажните надуваеми топки, веднага излезе модата на волейбола. Мрежа, естествено нямахме, използвахме теловете за пране.
Баскетбол можеше да се играе в двора на училището – ако не ни гонеха, но в нашата махала една година сами си направихме кош. Една греда, няколко дъски от дюшеме, извит тел на ръка и много мерак – и кошът беше готов.
По същия начин си направихме и място за висок скок – докато изпочупихме всички летви, успях да достигна до космическите метър и 45 сантиметра.
Момичетата играеха най-често „народна топка”. Целта на играчите зад чертата беше да ударят с топката бягащата тълпа деца. Бягащите пък се стараеха да хванат топката и да заемат местата на замерящите ги.
Тази игра много напомняше на превратностите в историята и може би затова единствена имаше чисто българско име: „НАРОДНА”.

5. ИГРИ НА ТРОТОАРА

Вече и в махалите имаше тротоари – поне на по-оживените улици.
При нашия блок тротоарът имаше не само отпред, но и отзад.
Използвахме го за бягане.
 Двама по двама.
Тръгвахме да бягаме в противоположни посоки – разминавахме се на обратната страна на блока и още там беше ясно кой ще бъде победителят.
Когато не бягахме, момичетата играеха на тротоара „дама”.
Рисуваха някакви квадрати и правоъгълници с керемида или тебешир и после подритваха на един крак „лепка” – тънко парче плоча или тухла.
Тогава не беше проблем да се намерят тънки тухли от римско или византийско време.
Развалини имаше навсякъде. От рухналите къщи в Стария град водехме скоби – огънати под прав ъгъл в двете страни железа със заострени краища.
Чак след години разбрах, че в тях е тайната на здравината на старите къщи на Трихълмието. Макар и паянтови, те бяха устояли на голямото земетресение от 1928 година. И на много други земетръси преди това.
Гредите в старите къщи не са се захващали с твърда сглобка, а със същите скоби. При трус къщата се е разлюлявала, скобите са давали възможност на конструкцията да се огъва, но не и се разпада.
Често играехме и в двора на съседната джамия. Бурените бяха толкова високи, че направо се губехме в тях. Навсякъде имаше криви каменни плочи, обозначаващи гробове на незнай кога живели хора.
Та се връщам към тухлените лепки. Подритвахме ги с детските си сандалки, без и да се питаме каква е историята им..
 
 6. В КВАРТАЛНАТА ГРАДИНКА
Израснах в градината на Житния пазар. Вече нямаше пазар, празното място беше останало прашно и каменисто, към 56-а година направиха градинка.
Днес тя изглежда нищожна, но тогава беше голяма колкото мечтите ни.
Имаше периоди, когато тази никаква градинка си имаше собствен пазач. Докато той беше там, беше мирно и тихо. По тъмно започваха игрите.
Играеше се на магаре – скачахме един върху друг с все сила, на „бъз” – един от нас беше с гръб, друг зад него го удряше, а всички викаха „бъззз”. Удареният трябваше да познае кой е нанесъл удара.
На „криеницата” викахме „мижитарка”.
Един мижеше, другите се криеха.
Остатък от капиталистическото минало беше играта „стражари и апаши”. Отдавна нямаше нито стражари, нито апаши, но традицията беше жива.
Имаше и една игра, при която се пееше „Алю, порталю, отвори порти, да мине царя, царя господаря…”, но как се играеше – не помня.
Когато нямаше пазач, играехме през деня мач около пързалката.
По специално внимание трябва да отделим на жилката – основното оръжие в уличните битки.
Трябва да призная, че израснах в мирно време. Или може би в добра махала. Докато в другия край на града Мараша воюваше срещу Кършияка на живот и смърт.
Та с жилките воювахме преди всичко с врабчетата.
Направата на това оръжие започваше с намирането на чатал. Най-добри чатали ставаха от люляк, чемшир и дрян. Рядко се правеха от метал.
Дървеният чатал се грееше на огън и постепенно се огъваше, докато постигне класическата си форма. За здравина се омотаваше с медна тел.
Втората основна част на жилката са ластиците. Те могат да бъдат по-меки, могат и да са „серт”. Изрязват се от вътрешни гуми или от плондери. Може и да се намотаят няколко ластика.
Трета съставка е мешина – той може да бъде по-мек и по-твърд.
С жилките се изстрелват камъчета – най-вече дребен чакъл. Може да се употребяват и гайки, но те са по-опасни.
Старите пловдивчани си спомнят за инциденти с жилки и за извадени очи.
Разновидност на жилката са СКОБАРКИТЕ. При тях чаталът е от извита дебела тел, ластикът е тънък, а за изстрелване се използват скобички.
Жертви на скобарките бяха най-вече краката на момичетата.
Най-елементарният вариант на това оръжие е вместо чатал да се опънат показалецът и средният пръст, ластикът да бъде от най-тънкия, а скобите – от нагънато парче хартия.
Целта отново бяха голите момичешки крака.
Всяка махала претендираше, че е родното място на най-добрите жилкаджии. Историята е запазила и някои имена – на първо място на някакъв филибелия с прякор Чипа. Не вярвам прякорът да има нещо общо с електрониката.
И до днес не е решено къде столицата на жилката. Едни сочат Кючюка, други Мараша, трети Каршияка.
Постепенно идваше времето, когато отношенията с другия пол вече не се изчерпваха с изстрели от „скобарките”
Дойде време и за първите целувки по пейките. Скоро след това времето на игрите свърши.
Миналата година организирахме турнир по джамини и жилки. Дойдоха състезатели от целия град. Основно над 60 години.
Може би вече времето на любовта беше отминало и се беше върнал меракът за детските игри.
 
7.ИГРИ НА ПЕЙКА, НА МАСА И НА КАКВОТО ПАДНЕ
Трябва да отделим силовите игри от интелектуалните.
Израснахме редом с бащите си, които редовно играеха карти в свободното си време.
По дворове и междублокови пространства се разиграваха ожесточени битки.
Как обичах баща си, когато се надигнеше и победоносно удряше карта след карта на покритата с вестник маса:
-         Коз, коз и пак коз! А сега да видя някой пази ли пика?
 И ако в суматохата противникът не беше пресметнал, че трябва да запази накрая една пика, последната ръка можеше да се вземе и със седмица. Което правеше победата още по-сладка.
Играеше се чист белот. Чак към края на 50-те години се появи бридж-белотът.
Ние, децата, имитирахме бащите си, но рядко имахме истински карти. Накъсвахме на парчета кутии от бисквити, рисувахме дами и валета и се забавлявахме по същи начин, по който бихме се забавлявали с чисто нови тестета.
Истинските карти бяха скъпо нещо. Тези от 52 броя струваха цели 2 лева и 80 стотинки.
С карти се играеше още на „война”, „магаре”, „сантасе”.
Детските отбори тренираха с „ЧЕРЕН ПЕТЪР”.
След определена възраст тази игра се смяташе за срамна.
Вариант на картите бяха КАЛИМАНДИТЕ. Тогава повечето цигарени кутии бяха с почти квадратен капак. Откъснатият капак всъщност беше калимандата.
Играта беше елементарна – нещо като „войната” с обикновени карти, важното беше обаче не кой ще победи, колкото кой има някоя „мъчна” калиманда..
„Мъчна” означаваше рядка.
В онези времена имаше три-четири вида цигари в кутия: „Слънце”, „Родопи”,„Златна арда”…От време на време изравяхме кутии отпреди десетина години като „Двете септември” или отпреди 20 като „Томасян”
За калиманди от вносни цигари просто не можехме и да мечтаем. Някои обикаляха около „Тримонциум”, ровеха в кофите около хотела – това беше единственото място, където имаше шанс да се открие нещо мъчно.
Един щастието ми се усмихна и открих празен пакет с нарисувана камила. Дълго го пазех и вдишвах вносния аромат, но опаковката беше прекалено мека за стане на калиманда.
Без никаква инвестиция можеше да се играе и „ДАМА”. Трябваше само да се начертаят квадратите – с тебешир, керемида или да се издълбаят с пръчка в пръстта, да се съберат различни по цвят камъчета и готово.
Повечето деца имаха ДОМИНО – подарък за някой празник, но тази игра не беше много популярна, липсваше й емоция.
Тук някой от друг град ще каже – ами то и в нашия град игрите бяха същите.
Само че още не сме стигнали до таблата.
Поне в нашата махала втората дума, която научавахме, след „мама”, беше „дюшеш”.
Държавата се готвеше да даде отпор на американските империалисти, които се канеха да ни нападнат, ние в това време се борехме с друго световно бедствие – „гелята”.
Във всяка къща имаше табла, но не всички родители я даваха на децата си да я изнасят по дворове и градинки. А с подръчни средства работата не ставаше.
Не е ли кутията истинска и пуловете истински – като ги удряш, да се чува чак на другата улица, густото беше никакво.
Разлюбих таблата някъде около 1970-е година.
Почти цяло лято играхме на пейките от сутрин до вечер. Всички бяхме професори по табла, само на Рашо Дебелия, когото споменахме със скъсаните 22 чифта гуменетки, от игра на футбол не му беше останало време да научи нещо по-интелектуално.
Един ден като нямаше с кого да порита топка, седна до мен и помоли да му обясня правилата.
Небрежно и от високо му обясних това –онова, на другия ден Рашо седна срещу мен и ме би 18 игри подред. Играеше като крак, но зарът му вървеше.
Правих кълбета напред и назад, за да разваля магията, но напразно.
Тогава разбрах, че с гол майсторлък нищо не става, трябва и късмет.
 
8. ИГРИ В БАНЯТА
На баня ходехме обикновено в събота. В баня „Тракия” срещу градинката или малко по-далече на „Чифте баня”.
Последната имаше мъжко и женско отделение. Беше най-старата сграда в Пловдив, толкова стара, че на покрива й се беше събрал толкова дебел слой прахоляк през годините, че върху него бяха пораснали дървета.
Сега е музей на съвременното изкуство.
Задължителната игра в банята беше плискането с тасове. То можеше да бъде приятно, когато се вземаше топла вода от коритото /курната/, но можеше да бъде и неприятно, ако се извършваше със студена вода.
Мръсните номера се правеха, когато другарчето си насапунисваше главата и не можеше да гледа.
В този момент намазвахме налъмите му отдолу със сапун.И когато другарчето станеше да си тръгва, налъмите тръгваха сами напред и последваше гадно падане на твърдия под.
Другият мръсен номер беше в момента на насапунисване да се изпикаем в курната, откъдето след малко другарчето започваше да си полива главата.
Е, обикновено намирахме време да си поиграем и с пишките си, но това е друга тема.
 
 9. ИГРИ НА ТЕПЕТО
С изключения на Джендема познавах всяко ъгълче на пловдивските тепета. Любимо обаче ми беше Небет тепе. На него най-осезаеми бяха знаците на древността.
Катерехме скали, които изглеждаха непристъпни – докато не хванеш чалъма на катеренето, лазехме в някакви дупки, надявайки се открием съкровище, слизахме надолу по стълби, издълбани в скалата преди десетки векове.
Миналата година поизчистиха боклуците от върха на Небет тепе, стълбите и тунела под тях се показаха отново и млади колеги възвестиха откриването на археологическо чудо.
Преди няколко години старият археолог Атанас Пейков ни заведе на Небет тепе, поразкопа една купчина пръст и оттам започнаха да излизат разни дребни археологически находки. В други градове така вадят червей за въдиците, във Филибето обаче просто си играем с историята.
В източното подножие на Небет тепе си играехме на превземане на крепости. Правихме се мечове и щитове, половината нападаха от долу, другата половина защитаваше крепостта отгоре.
Сигурно на същите места преди много години са се разигравали истински битки.
Между боклуците и плевелите стърчаха останки от крепостни стени.
На десетина метра над бойното поле започваха алеите и пейките.
Влюбени двойки ни подвикваха, за да ни изгонят и да се целуват на спокойно.
Ние обаче им викаме кой знае защо „У-у-у! Бедни влюбени”.
Двойките не издържаха и се преместваха на по-отдалечени пейки.
Тепетата ставаха особено оживени през зимата.
Голямо пързаляне падаше едно време.
Задължително още през декември валеше поне по един голям сняг и започваха дни на неописуемо удоволствие.
Пързалките бяха свободните територии в града – нямаше учители, нямаше милиционери, законите и правилата създавахме сами.
Пързаляхме се с шейни, ски, дървени корита, найлони, ученически чанти, налъми и въобще с всичко, което беше гладко отдолу и отгоре можеше да събере задника ни.
Пловдивските тепета бяха дар божи за децата, стръмните улици нямаше как да се почистят и малко след като се поотъпчеше снегът ставаха на пързалки.
Загряването започваше на връщане от училище. Все някъде някой се беше сетил да лисне вода вечерта и сутринта вече имахме лъскава ледена пътека. Хвърляхме чантите, където намерим, засилвахме се и се пускахме по леда по подметки.
Гьонените бяха за предпочитане пред гумените.
Една вечер – на връщане от училище, толкова се заиграх на една такава улична пързалка, толкова падах, ставах и се смях, че забравих за баща си, който през нощта беше получил инфаркт и го бяха откарали в болница.
Сетих се чак на стълбите и срамът просто ме вцепени. Дали докато се бях веселил, не беше се случило най-страшното?
Слава богу, беше се разминало.И след малко вече търчах към тавана, за да сваля шейната, с която на следващия ден щях да тръгна към Хисар Капия.
Който е ходил в Пловдив, в Стария град, не може да не знае Хисар Капия. Точно от там започваше най-дългата пързалка в града. Преминаваше се през няколко калдъръмени улици, покрити с отъпкан сняг, докато най-накрая шейната стигаше до тогавашния площад „Роза Люксембург” или пък, ако свивахме вляво при църквата „Св.Неделя”, стигахме до градинката на Житния пазар. Почти пред вратата ни.
Шейната ми беше от първото поколение метални съоръжения за пързаляне. Беше направена от заварени тънки тръби и струваше 6 и 60.
Имаше по-солидни шейни по 9 лева и 50 стотинки – със седалка за двама души.
По-големите батковци караха стари ръчно направени шейни – бяха съвсем малки, като седнеше на тях човек, трябваше да вдига висока краката, тъй като просто нямаше къде да ги опре. Тези шейни се наричаха „казаци”.
Правеха се и опити за направа на управляеми шейни.
Чак в края на 60-те години се появиха първите купешки шейни с кормило. Те бяха съветски и марката им беше „Чук и Гек.” Чук и Гек бяха герои на съветския писател Аркадий Гайдар, който описваше безгрижния живот на пионерчетата по времето на Сталин. Негови герои бяха Тимур и командата му, които вълнуваха цяло поколение български пионерчета.
Известният през последните две десетилетия руски политик Егор Гайдар, който почина наскоро, беше внук на писателя.
Съчиненията на Аркадий Гайдар бяха издадени в четири тома и много се търсеха. Един пловдивчанин даже беше кръстил двете си деца Чук и Гек.
Тези дни чак научих, че писателят-приятел на децата участвал в изтребването на почти цял град.
Не помня дали в съчиненията на любимия ни писател имаше шейни и пързалки. Във всеки случай голямо пързаляне имаше в „Белю Пушилката” от Джек Лондон.
Героят се спускаше по някакъв стръмен снежен хълм с все багаж и вдигаше голяма пушилка. А в багажа му имаше задължителните за всеки тръгнал към Аляска авантюрист калъпи замразен боб с бекон.
В снежните вечери след пързалката майка ми четеше „Белю Пушилката” и се чудеше какъв вкус има този американски боб с бекон – пренесен през толкова студове, виелици и пързалки.
Преди 10 години открих в един супермаркет някъде из щата Тенеси консерва боб с бекон, купих две кутии – едната за вечеря, другата за подарък на майка ми. Отворих първата, предвкусвайки очаквания повече от 40 години неземен вкус.
Разочарованието беше страшно. Бобът беше сладък – подправен с кленова захар или нещо подобно, а беконът просто не можеше да се открие между зърната.
Реших да не разочаровам майка си – нека да си остане с илюзията.
След няколко месеца тя си отиде, без да разбере истината за легендарната храна на американските златотърсачи.
Но да се върнем към пързалките.
Със сигурност Господ беше създал тепетата, за да има къде да се пързаляме.
Ако можеше, там щяхме и да спим. Пързаляхме се под светлината на уличните лампи и си тръгвахме чак, когато усещахме с кожата си, че търпението на родителите ни се изчерпва.
Те ни посрещаха още от вратата със сухи дрехи в ръце, а мокрите опъваха около печката. Щяха да ни трябват за следващия ден.
Неделите пък бяха един безкраен празник.
По стръмните улици и алеи на тепетата се събираше като че ли целия град.
Истинските ски бяха рядкост. Освен с шейни децата, а покрай тях и доста възрастни, се пързаляха с подръчни средства. Правеха се опити за пързаляне с остатъци от разглобени бъчви. Като излязоха найлоните, някои се пускаха върху парче по-дебел полиетилен. Възсядаха се пластмасови туби, корита, легени.
Имаше надпревари, по-бързите гледаха да настигнат по-бавните и по-малките и да ги ритнат отзад. Това се наричаше „къч”.
По-елитарно удоволствие беше пързалянето с кънки. Проблемът беше, че такова животно като кънките, от години не се продаваше в магазините. Върху леда на замръзналото езеро в Цар Симеоновата градина се пързаляха млади и стари пловдивчани с кънки отпреди войната или с донесени от живеещи в чужбина роднини.
Някои се пробваха с налъми, с набити отдолу парчета арматурно желязо или парчета от решетки, свалени от прозорците на изоставени къщи, но пазачът на езерото гонеше този своеобразен плебс, който само разбиваше ледената покривка.
Бях един от щастливците – баща ми донесе кънки от Полша, където беше в командировка през 1957, кънките се пристягаха с ключове върху високи обувки. Такива обувки обаче нямах, опитах върху половинки, върху кецове даже, но нищо не се получи и така кънките бяха захвърлени на тавана, където започнаха да ръждясват в очакване на по-добри времена.
Когато най-после си купих подходящи обувки, пък се оказа, че кънките вече не стигат и до половината на мъжката ми подметка.
Най-щастливите мигове на моето поколение бяха през 1961-а. Когато обявиха Голямата Дървена Ваканция.
В края на януари падна голям сняг и ни разпуснаха. Пързаляхме се от сутрин до мрак, дойде време отново да се върнем в училищните стаи, просто ни се плачеше, но същия ден Партията и Правителството обявиха удължаване на ваканцията с още няколко дни.
Как обичахме чичото, който обяви новината по радиото! Хвърлихме готовите чанти и се завъргаляхме по пода от радост. След което грабнахме шейните…
За кънкьорите и за любителите на пързалянето през 50-те години имаше две големи преживявания.
Едното беше филма „Симфония в злато” със Соня Хени. Д-р Михаил Антонов – един от първите пловдивски кънкьори, ми призна, че е гледал филма точно 36 пъти.
Докторът го погребаха вчера, светла му памет, беше истински филибелия…
Второто беше гостуването на ревюто „Париж върху лед”. В една от панаирните палати бяха направили пързалка, върху която френски звезди на фигурното пързаляне правеха чудеса. Поне така разказваха тези, които имаха щастието да видят поне веднъж това ревю.
Тогава се роди един виц:
 Гарабед бил сам на „Париж върху лед”. Гледал захласнато французойките с късите полички как въртели дупета, и като си тръгнал след спектакъла картината продължавала да е пред очите му.
Вървял Гарабед по тъмните пловдивски улици и си говорил сам: „Ех, какви дупета, ех какви баджаци…”
По едно време млъкнал, повървял мълчаливо и се изплюл ядно – незнайно защо.
За нещастие в този момент го видял някакъв милиционер и тутакси го глобил 2 лева за замърсяване на улицата.
Прибрал се Гарабед в къщи, посрещнала го Такухито и го попитала защо е замислен.
Гарабед пак въздъхнал: „Ех, да видиш какви дупета, какви баджаци…”
Такухито малко се засегнала, вдигнала леко полата и се фръцнала:”А ти хич ли не се сети за мен?”
„Сетих се – отговорил Гарабед, - ама веднага ме глобиха 2 лева”.
 
Та тогава – каквото и да разправят за тоталитарната система, можехме да се пързаляме, както си искаме и колкото искаме.
Държавата беше доволна, че се пързаляме сами –а не пързаляме нея.
Някой път си позволявахме да плюем в тъмното – преди това обаче се оглеждахме.
А сега какво стана – всеки гледа да изпързаля някого, най-вече държавата, а на всичкото отгоре държавата взела та се и самоизпързаляла сама – както твърди министър Трайков по повод едни фокуси с панаира.
То и големи майстори на пързалянето израснаха измежду нас. И от селата надойдоха пишкин момчета.
А ние си останахме с налъмите.
 
 ………………………………..
Сетих се, че нищо не съм казал за хвърчилата – или чуркмите, както им викахме, за количките с лагери за колелца, за колелата с карачки, за шаха и т.н.
Може би прекалено много внимание отделих на детските си спомени.
Някои ще кажат – какво пък толкова? Игри като игри. Къде е тук уникалното, къде е спецификата?
Мисля си, че все пак имаше нещо специално в нашите игри.
Да се дуелираш под истински крепостни стени, да се пускаш на шейна от Хисар капия до Източната римска порта, да подритваш тухли от византийски дворец или римска баня, да си бараш пишката под сводовете на баня от 16 век…
Е, това не са детски игри, това си е истинско пътуване с машината на времето.
Макар във Филибето тия работи да ги нямахме за нищо…
 Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/
 

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional