Реформи по желание на клиента

Всяко правителство се опитва да представи реформите, които се кани да извърши, като чакани и искани от "обществото". В стремежа си да бъде винаги на вълната на народното одобрение, Бойко Борисов изнесе правенето на политика пред микрофоните и камерите, като още повече изтрива границата между управленските действия и "желанията на хората".

Истинска народна демокрация, в която всяко правителствено решение е предпоследно и подлежи на корекция в зависимост от обществените реакции. От една страна, това е хубаво – ако не друго, Борисов поне е чужд на облечения в захаросани фрази арогантен инат на тройната коалиция. Опасността е в това, че

"обществото" обикновено не знае какво иска

и не може да бъде опора на една ефективна, последователна политика.

Разбира се, хората знаят какво искат и са в правото си да го искат. Искат справедливост, поминък, чиста природа, съвестни лекари, образовани деца. Искат добър живот. Само че в обществото няма съгласие как да се постигне всичко това.

Оттук нататък отговорността е на политиците – те трябва да формулират начините и техниките за подобрение на всеки конкретен сектор. И често пъти техните решения могат да се окажат непопулярни за голяма част от "обществото".

Да вземем един дребен пример – образованието. Като новоизбран министър Йорданка Фандъкова обяви, че ще се актуализират учебните програми за средното училище, особено по български език и литература, които трябва да бъдат осъвременени и направени по-атрактивни. Наследникът й Сергей Игнатов преди седмица пък каза, че е смутен от езика, на който са написани някои учебници, и че учебното съдържание трябва да бъде разтоварено, за да се избегне безсмисленото зубрене.

Тези засега неособено ангажиращи изказвания очевидно

отговарят на различните родителски организации, общности и форуми

които не спират да се възмущават от неразбираемите учебници, по които учат децата. На пръв поглед идеална ситуация, в която "обществото" иска нещо, а въпрос на добра воля е министерството да му го даде.

 "Тежкият език" естествено е само повърхността на проблема. Авторите на учебници са длъжни да съгласуват всяка своя буквичка с държавните образователни изисквания и учебните програми. Ако там пише, че в края на 8-ми клас ученикът трябва, цитирам, "да осъзнава значението на извънсюжетни елементи на композицията за цялостния смисъл и въздействие на творбата", авторът е длъжен според силите си да натъпче това в учебника. Ясно е, че преди да "разтоварваме" учебниците, трябва да се "разтоварят" държавните изисквания. Но кое да остане? И защо?

По дълголетна българска традиция обучението по история и по български език и литература е построено върху Паисиевото "българино, знай своя род и език". През последните двадесет години върху тази основа бяха механично присадени либерални ценности като толерантност, уважение към другия, диалогичност и т.н.

В момента националистическата и либералната идеология са насипани в приблизително равни пропорции в учебните програми и съответно в учебниците. Във втори клас например учениците учат и за традиционните български празници, и за Пасха, и за Курбан байрам и за Васильовден.

Една от причините да се създава усещане за "усложняване" и "претоварване" е именно това добавяне на

либерални присадки към "здравата" патриотична подложка

На практика учениците трябва да усвоят две идеологии, всяка от тях представена с подходящи за нея примери, текстове и т.н. А "обществото", т.е. хората над 40-годишна възраст, са учили по време, когато "политическата коректност" е била друга и сега много неща им изглеждат неразбираеми и ненужни.

Този еклектизъм не може да продължава до безкрай. Министерството и професионалистите, с които то работи, трябва да решат къде да пада тежестта в учебната програма. Ако се слуша "обществото", най-вероятно ще се окаже, че учебниците трябва просто да набиват общоприетите патриотарски клишета – колко велики са били българите, колко лошо е било "турското" робство и как Вазов е велик писател, защото много е обичал България и българския народ.

А ако възрожденско-паисиевската дидактика е най-важното, тогава доста лесно може да се посочи кои да бъдат изучаваните автори и произведения, може да се покани и Слави Трифонов да напише език на достъпен за децата език. Ако обаче се търси образование по хуманитарните дисциплини, което да ориентира младия човек в един динамичен и отворен свят

трябва вече да се мисли малко повече

И промяната неминуемо ще бъде радикална.

Както всеки е забелязал, национализмът чудесно се връзва с чалгата. Защото работят с клиширани, готови мисли и преживявания, които осигуряват много бързо контакт и формират усещане за близост и общност. Въпросът е какво искаме от образованието: да възпроизвежда клишетата, с които привидно се живее лесно, или да учи на самостоятелност, поемане на отговорност, работа – над себе си и над света.
 

От: http://dnevnik.bg/