Стихове

ПЕСЕН ЗА КАСПАР ХАУЗЕР

Наистина бе влюбен в слънцето,

което алено се смъкваше по хълма,

в пътищата горски, в пеещия кос,

в приятелите на зеленината.

Сериозен бе животът му в сенките дървесни,

чист бе неговият лик.

Бог каза с кротък пламък на сърцето му:

О човек!

В града привечер спряха стъпките му тихи;

устата му се отрони тъмен стон:

да бъда конник искам аз.

Но следваха го храст, животно, къща

и здрачната градина на белия човек,

убиецът му търсеше го също.

Пролет, лято и красива есента

на справедливия, тихата му стъпка

край мрачни стаи на потъналите в сън.

Останал нощем сам със своята звезда

видя, че пада сняг по голите клонаци

и сянка на палач по мрачен коридор.

И падна сребърна главата неродена.

ВЕЧЕР МОЕТО СЪРЦЕ

Вик на прилепи пронизва вечерта.

В моравата подскачат две жребчета.

Аленият явор шумоли.

По пътя странникът открива малко ханче.

С прекрасен вкус са орехите, младите вина.

Прекрасно е пиян да се люлееш сред тъмните гори.

Звънтят от черни храсти болезнени камбанки.

По лицето ти капе роса.

ПЕЙЗАЖ

Есенна вечер; тъжно отглъхва тъмния вик на пастиря

над здраченото село; у налбантина огън искри.

Чер ад се възправя; зюмбюлените къдри на слугинята

трептят в дъха пламтящ на неговите ноздри.

Стон на сърна смразен застива в края на гората

и жълтите цветя на есента

безмълвно свеждат се над езерото синьо.

Едно дърво потъва в пламъци; политат

прилепи с тъмнеещи лица.

ЧОВЕЧЕСТВО

Човечество възправено пред огнената паст,

див барабанен вой, чела на тъмни воини,

в мъгла от кръв следи и чер стоманен глас,

покруса, тъмна нощ в главите неспокойни.

Тук сянката на Ева, червено злато, лов.

Облак, остър лъч и тайната вечеря.

Мълчание живее във виното и хляба

и там дванайсетте събрани са, треперят,

под клоните насън простенват с болна жалба;

и длан свети Тома в раната потапя.

ТИШИНА И МЪЛЧАНИЕ

Пастири слънцето погребаха сред голата гора.

Един рибар изтегли с тънка мрежа

от зъзнещото езерце луната.

В син кристал живее бледият човек

опрял лице на своите звезди.

Или глава сред ален сън навежда.

Ала докосват птиците в черния си полет

съзерцателя, свещеното в сините цветя

и за забравеното мисли тишината, гаснещи ангели.

Отново нощува челото в лунна скала

изглежда лъчезарен младенец сестрата

сред есенната черна гнилота.

НА МОМЧЕТО ЕЛИЗ

Елиз, щом косът пее в тъмната гора –

това е гибелта ти.

Напиват устните ти хлад на скален извор.

Остави – челото нека да кърви,

легенди древни,

на птичи полети тълкуването тъмно.

Но ти минаваш с меки стъпки през нощта,

надвиснала и пълна с гроздове от пурпур

и тъй изящно в мрака ръцете ти се движат.

Прозвънва храст трънлив от мястото, където

са твоите лунни очи.

О, тъй отдавна ти, Елиз, си мъртъв.

Днес в тялото ти – строен хиацинт

един монах потапя васъчни ръце.

Тъмна пещера е немотата ти

оттам понявга се показва кротък звяр

и бавно падат натежалите клепачи.

Капе черна роса над твойто слепоочие,

сетно злато на погинали звезди.

                                 Превод от немски - Текла и Едвен Сугареви