Чл. 92(1): Олицетворява... раздвоението на държавата

Конституционна промяна, засягаща президента, назрява, не на последно място благодарение на Първанов. При всички резерви към него той има един ненадминат талант. Няма лице в най-новата българска история, което с такава простота и естественост да е успяло

да изобрази вродената нелепост на институцията

президент в България. В тази мисия бяха инвестирани два мандата по пет години личен пример, провинциално вдъхновение, порой от клишета и стрелба по редки животински видове. Първанов ще бъде запомнен с тази конституционно-правна заслуга. А не само, както настояват враговете му, с обстоятелството, че е смотал истината за родолюбивото си отношение към Държавна сигурност.

Текущият конфликт между мнозинство и президент е заложен в конституцията и е само поредният неизбежен. Но пък е най-острият и дава възможност за някаква корекция на президентската институция. Мнозинството инициира т.нар. импийчмънт, който неправилно се разбира като отстраняване, а всъщност е първата фаза на процедурата, повдигането на обвинение.

Процедурата предвижда, ако обвинението и мотивите бъдат подкрепени от 2/3 от депутатите, да бъдат представени пред Конституционния съд (КС). Съдът има задачата да се произнесе дали президентът е извършил държавна измяна, или е нарушил конституцията, и така  решава дали трябва да бъде отстранен.

Мотивите да се иска отстраняване на президента са свързани с оспорване на общо четири действия на президента. Последните два са по-незначителни от конституционна гледна точка: четвъртият поред е лъжата на Първанов за агентурната му биография, третият е липсата на контрол над вицепрезидента при издаване на документи за българско гражданство. Съществени са първите два.

Първият основен мотив е свързан с публикуваната стенограма от разговора с министъра на финансите Симеон Дянков. Конституцията защитава личния живот на гражданите и изрично забранява той да бъде документиран без тяхно съгласие. Това положение е прието в съвременните харти за човешките права и трябва да го има поради принципни основания, но в големия брой случаи е неизпълнимо.

В случая с Първанов - Дянков обаче въпросът е дали те се срещат в лично/частно качество. По този въпрос КС вероятно ще се произнесе уклончиво и ще избегне категорична позиция. Но като мотив за нарушение на конституцията тази ситуация няма да бъде приета сериозно.

Първанов е извършил характерна за ченге пошлотия

Всъщност демонстрирал е, че неговата принадлежност към бившите служби се дължи на личен талант да подслушва, записва и прочее срамни достойнства. Но съдът ще остане безразличен към този нравствен въпрос.

Вторият мотив е по-съществен. Той засяга статуса на самата институция президент. По конституция президентът "олицетворява единството на нацията". Въпреки това според решение на КС от 1995 г. той има право на политически изказвания, оценки и позиции. Обвинението за отклонение от конституцията се мотивира с твърдението, подкрепено по принцип и в решението, че има мяра, баланс между "единство на нацията" и заемането на политическа позиция.

Тази мяра не може обаче да бъде дефинирана предварително и да служи като ориентир и инструкция. Тя се преценява за всеки отделен случай. Подписалите 160 депутати смятат, че президентът е пресякъл недопустимо тази граница и използва публично-символичния ресурс на институцията – включително трогателната формула от чл. 92(1), "олицетворява единството на нацията" – за политически цели.

Политическите цели са по дефиниция свързани със заемане на едностранна позиция срещу други възможни позиции и следователно противоречи на чл. 92(1).
По същество цялото обвинение в нарушение на конституцията се свежда до този втори момент: депутатите твърдят, че Първанов

не изпълнява основното си  задължение

по конституция. И инцидентът с Дянков допълнително подкрепя тази по-обща теза.

Тези мотиви няма да издържат пред Конституционния съд, в тях няма недвусмислено доказателство за нарушаване на основния закон. И все пак: нарушение има, тъкмо на конституцията. От кого обаче - от лицето Първанов ли?

Не, това са го правели всички президенти преди него; всички са влизали в конфликт с някакви мнозинства, включително и с тези, които са ги издигнали. Нарушението, с други думи, е налице, но не е персонално. Това е системен дефект на конституцията, в резултат на който президентът е обречен в този най-общ смисъл да я нарушава. Той по принцип е поместен в точката на напрежение между две страни и

два класа функции – олицетворява единство и изразява позиция

Първата е свързана с основополагащата дефиниция на институцията, втората - с начина на избор. България е парламентарна република и мнозинството в парламента е автентичен израз на народната воля.

Не е мислимо обаче президент, избиран също пряко от народа, да се придържа към дефиницията по "олицетворяване", която пък да се тълкува като задължителна подкрепа на конюнктурно мнозинство. Това няма как да стане, защото народната воля е шизофренно определена от конституционния законодател през 1991 г.: тя се инвестира в две фигури, парламент и президент. Оттук нататък конфликтът е въпрос на конюнктура.

С други думи, аналитичните разсъждения на искащите импийчмънт са правилни, но не са мотиви за отстраняване на президент. Ако мнозинството иска да направи нещо полезно по въпроса, трябва да се заеме да свие правомощията на Първанов.

На първо място назначенията, особено дипломатическите, но и други. Но най-смелият ход, който може да се направи, е промяна на избора на президента, отнемане на тази максимална легитимност, която той получава от директния вот. Само така ще се обедини раздвоената му институционална персона, та да може той след това да е лице на "конкретни единства", включени в мъглявото "единство на нацията".

Накратко, ако мнозинството направи усилие

да събере многото лица на президента в едно

той естествено ще престане да безчинства. Убеден съм, че ще хвърли и снайпера, с който убива животни, може и език да научи. Е, с клишетата ще е по-трудно.

Какво може да се каже за самия акт на повдигане на обвинение (което е, в тесния смисъл на думата, impeachment)? Преди всичко прекрачена е една граница, внимателно охранявана през всичките тези близо 20 години. На "олицетворението на единството на нацията" ще бъде повдигнато обвинение от фундаменталната институция на парламентарната държава.

Този, който (според клишето на Кобургготски) отговаря за единството, ще бива бламиран с процедурни инструменти от една от страните, които следва да обединява. Това не е малко. Една от свещените институции на т.нар. мирен преход, доминиран от коалиция между социалисти, оживяла агентура и стопански елит от 80-те години, е публично оспорена. По демократичен начин, със средствата на самата конституция, се повдига въпросът за нейната валидност.

Не бива да има съмнение: обект на атаката е Първанов, но самата институция ще поеме силен удар. Той неизбежно ще разколебае масовата фикция за монолитното институционално тяло, в което унизените и оскърбените все още търсят спасение. Това е здравословен процес. Той е част от незавършената секуларизация на българската държавност. Болнаво-суеверното обръщане към президента като към спасител не е спирало.

Юристите го маскират като "арбитър", той се стилизира като пастор

като стареца Зосима, но с изявени брокерски дарби. А избирателят го сънува и в твърде вредни вариации. Посегателството над институцията на президента ще поохлади еретическия му рефлекс да търси пророци и спасители, за каквито най-голям шанс имат ловки тарикати.

*Авторът е изпълнителен директор на фондация "РискМонитор"
 

От: http://dnevnik.bg/