Иво ИнджевПо едно и също време, само с броени часове разлика, парламентите на Сърбия и България бяха изправени пред историческо предизвикателство. По различен повод, начин и значимост, разбира се. Защото сръбските депутати трябваше да дадат знак към света за преоценка на съвременната история на страна във връзка с масовото избиване на мюсюлмани в Сребреница през 1995 г., докато тук имаме “само” опит да бъде прекратен мандата на един (нищо и никакъв, биха казали мнозина) президент.
И тук и там все става нещо необичайно. Сърбите се борят за повече легитимност пред света в опит да затворят изключително болезнена страница от историята, на която всеки от гласувалите в сръбския парламент е съвременник. Мнозинството, след 13 часа дебати, намери сили все пак да узакони като официална позиция на страната едно извинение за геноцида, макар и да не го нарече с тази страшна дума, с която в демократичния свят определят целенасоченото унищожаване на 8 хиляди мъже и момчета в Сребреница.
У нас битката е не за “повече”, а за “ по-малко” . Тя е за по-малко злоупотреба с власт от страна на един човек, който също е част от миналото. Както в Сърбия, където гласуването на извинението се определя като “недостатъчно” по нормите на демократичния свят ( особено що се отнася до факта, че военнопрестъпникът от Сребреница Ратко Младич си остава някъде на свобода), така и у нас задействането на процедурата по отстраняване на президента Първанов е половинчата мярка. Малцина искрено вярват в нейния краен успех от чисто юридическа гледна точка..
Но на Балканите е така. И мечтите ни са малки. Не са като на онази, които стъпват на луната и обявяват ,че тази малка крачка е огромен скок за човечеството.
Политиката на малките стъпки е очевидно политиката на реалностите, на възможностите ни – такива, какви са. В този смисъл сърбите надскочиха дори себе си. А ние поне успяхме да се изненадаме, че срещу недосегаемия ни президент, явно разпореждащ се в държавата извън конституционно определената му черга, може да бъде постигнато квалифицирано мнозинство в НС поне при събирането на необходимите за това подписи.
При всяка битка, в която армиите запазват потенциала си за следващи сражения, отстъплението може да се обясни като тактически успех, а неуспехът да се представи като прелюдия към нов опит да атака. Нещо подобно се случва сега с премерването на силите между аргументите “за” и “против” Първанов като символ на осъденото на поражение минало.
Задействането на процедурата по отстраняването и дебатирането в парламента по казуса всъщност отприщва много по-важна и обречена на успех процедура: процедура по отстраняването на митовете за прехода, такива, каквито самият Първанов обича да фалшифицира с в своите преразкази пред невръстна аудитория от ученици и студенти. Защо Първанов е олицетворение на рафинираната лъжа в нашата държава. Той успя в кратки срокове да въплъти в себе си учредителя на националистическото ОКЗНИ , да съвмести партийния защитник на Кърджали като “Сталинград” от ДПС, с близко сътрудничество с върхушката на ДПС. Изхитри се да пише “любовни” другарски писма на главния виновник за кръвопролитията в Югославия Милошевич и да предвожда митинги срещу НАТО и за отрицателно време след това да стане партийният и държавен ръководител начело на натовска България. Увери българите и съюзниците, че България тръгва по европейски път, но всъщност направи всичко възможно да я дърпа в обратна посока като я обвърже тъкмо с Русия на Путин. Бил си еднакво близък с Джордж (Буш) и Владимир( Путин), предизвикателно заяви самият Първанов в присъствието на президента на съюзническа Америка, за да не си помисли гостът, че България се е откъснала от орбитата на Кремъл.
Истината, както е известно, може да бъде изкривяване понякога и дори често. Но цялата истина не може да бъде удавена напълно. Рано или късно тя изплува. Така стана в Сърбия, така ще бъде и тук.
Разговорът за големите измами, чиято емблема е Първанов, тепърва предстои. Този разговор беше буквално забранен в българските медии, за които критикуването на Първанов стана “мисия невъзможна” – който се опитва, го подгонват ( случаите са повече ,отколкото си мислите , това също ще стане известно). Както ми написа по този повод един колега, който все още не желае да говори публично ( защото е претърпял 10 неуспешни опита да си намери работа) : “ направо ми издадоха вълчи билет”.
Най-сетне важният разговор започна и то от мястото, от където се полага това да се случи: от парламента. Закъснял е по балкански. Но е едно добро начало, все пак.
Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/