СИЛНАТА СЪПРОТИВА СРЕЩУ ПРОМЕНИТЕ СЪЩО Е ЗНАК ЗА ПРОМЕНИ

• Независимо от формалния провал на парламентарната процедура по импийчмънт, би трябвало бързо да се търси възможност чрез промяна в Конституцията, да се ограничат президентските правомощия 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица”, Пловдив 

Учени от ЦЕРН гордо се похвалиха, че в Големия адронен колайдър са сблъскали елементарни частици с енергия 7 тераелектронволта и са на път да разберат какво е станало в самото начало на Големия взрив, при зараждането на Вселената. `Що ли не приемам това като значима новина?

Може би защото в българската политика сблъсъците на елементарни частици се реализират под носа ни с доста по-големи енергии – и пак нищо. Или защото за нас, българите, важният въпрос е да видим не началото, а края на тъй наречения преход, началото си го знаем.

От друга страна сведущи твърдят, че тъй като демокрацията е процес, а не стълба, по която скачаш от един етап в друг, демократичният преход е вечен. Странното е, че и с това съм съгласен – стига само да не е точно този наш преход, който се оказа от най-лошия вид.

Е, има знаци, че нещичко може би се променя. Такъв знак е например процедурата по импийчмънт на президента, независимо от факта, че тя на практика се тълкува като провалена заради поведението на хората от РЗС на Яне Янев.

Девет години вече президентът Георги Първанов се държи като елементарна частица с претенции да не е толкова елементарна. По същия начин както проблемът с глупостта идва от претенцията на глупавия, че не е глупав, проблемът с българския президент идва от претенциите му за повече влияние в обществото, отколкото Конституцията му е отредила. Върху това вече се натрупват всички останали политически, морални и юридически съображения, свързани включително с личностните качества на самия Първанов, старите му и нови зависимости или неговите съкровени идеи за това кое е добро и кое лошо за България. Но като цяло проблемът не е само личностен, той е и конституционен – заради заложените в основния закон неясноти в баланса на властите, което позволява на сегашния президент да има въпросните претенции.

По принцип в парламентарните републики, където изпълнителната власт е в ръцете на избрано от Парламента правителство, президентът има строго ограничени, най-вече представителни функции. Някой да се сеща как беше името на германския президент? Мнозина може и да не знаят, че такъв изобщо съществува.

В Щатите пък няма премиер, там президентът назначава министрите, но властта му е балансирана по други сложни механизми.

Естествено че в Русия, която така и не може да скъса с  тоталитарните си традиции, напоследък настана пълна каша. Там се оказа, че когато Путин, силният човек в държавата, е президент, президентът е с най-важните функции. Когато същият силен човек стане премиер, премиерът започва да доминира цялата политика. Малко като в джунглата, където управлява най-големият бабаит. Затова на руското общество не му върви с демократичния напредък – защото вече му се е завил свят от местене на главата като при тенис мач. И защото обича бабаитите, а не правилата.

Случаят с Георги Първанов, разбира се, не е същият като в Русия. Чак дотам не се е стигнало, макар по всичко да личи, че той има желание да го превърне в същия. И процедурата по импийчмънт е първата сериозна стъпка на българското общество – демократично и европейско обещество, все пак – в посока да се стопира в зародиш възможността за реализация на това му желание, което иначе може да застраши самите устои на демокрацията тук.

Втората стъпка, независимо от това което вече стана в Парламента и което щеше, но няма да стане в Конституционния съд, тоест, независимо какъв е прекият резултат от сегашния импийчмънт, би трябвало да бъде промяна на Конституцията, която като цяло да ограничи президентските правомощия. Това включва да се промени начина на избиране на президента, да се ограничат редица досегашни негови функции като назначаване на хора в дипломацията и особено в специалните служби, да се сведат до нула възможностите му за водене на сепаративни международни преговори, особено по икономически въпроси, както и възможностите му за оказване на публичен натиск в полза на една или друга политическа сила, да се премахне вицепрезидентският пост като напълно излишен – и още ред промени. А, да – и институцията да не продължава да бъде съвсем безконтролна от никого и безотговорна пред никого, както досега.

Лъжица катран в кацата с президентски мед, която българската демокрация току-що се накани да напълни, първо се опита да сложи БСП, като организира подписка в защита на Георги Първанов. Добре, де, не БСП пряко, а инициативният комитет, който издигна Първанов за президент. Даже в Пловдив хората събрали цели 4 000 гласа, което е към цял един процент от народонаселението на града.

Дали обаче министрите от ГЕРБ Божидар Димитров и Вежди Рашидов, които някога бяха част от този инициативен комитет, също подкрепят подписката, засега не е ясно. Както не е ясно пред кого и какво се опитват да докажат комунистите с нея. Че Първанов е агнец божий, предаден от Юда насред Велика сряда и разпънат малко по-късно. Ами това вече Станишев го каза публично и пред обществото то не прозвуча като умен аргумент. Мога да се обзаложа, че пред закона ще прозвучи още по-малко умно. Друг е въпросът дали дадени законодатели и тълкуватели на правилата в България не биха предпочели да защитят глупавото, независимо как звучи то пред закона, в името на други интереси.

Втората лъжица катран дойде вчера от неуморното Яне. То не че отказът в последния момент на депутатите от неговата бивша парламентарна група да подкрепят процедурата по импийчмънт не можеше да се очаква, напротив, имаше всички основания да се очаква. Но все още не ми се мисли по въпроса какво точно  означава фактът, че сътвореният и подкрепян от сегашния арестант Алексей Петров политически проект РЗС застана открито и категорично в защита на президента Георги Първанов. Да му мисли президентът какво означава. А може би и главният прокурор трябва да се заеме с мислене по темата.

Така или иначе, истината е, че процедурата по импийчмънт на Георги Първанов  формално се провали и няма да стигне дори до Конституционния съд, където нейният провал така или иначе пак щеше да се случи. Но засилената съпротива срещу стъпките към промяна също е знак за настъпваща промяна. И ми се струва, че станалото сега е по-добрият вариант, защото извади нови скрити карти на светло, а това само може да ускори, вместо да забави провала на ретроградните сили в страната.

Втори знак за възможна промяна към по-добро в България, към преход, който вече започва да прилича поне малко на този в страните от бившия източен блок, е фактът, че за първи път през последните 20 години прокуратурата най-после повдигна обвинение за злоупотреби срещу действащ министър. Не ми е работа да тълкувам дали подалият оставка здравен министър Божидар Нанев е виновен или невинен в случая със закупената противогрипна ваксина, за която го обвиняват. Подаването на оставка беше достойна стъпка от негова страна, тя ще звучи още по-достойно, ако в крайна сметка човекът се окаже невинен, както твърди. Само по себе си обаче повдигането на обвинението говори, че България не само трябва, а и може да се раздели с порочната практика на отворените политически чадъри.

Разбира се, и тази каца с мед не се размина без лъжица катран вътре. В случая той идва не от страна на правителството, както по традиция можеше да се очаква, а от страна на компетентната прокуратура. Вместо да повдигне обвинението и после да го защитава в съда с доказателствата, с които разполага, без да се интересува от политически или други съображения, независимата прокуратура се е допитала първо до премиера Бойко Борисов, от когото е независима. Самият Борисов, вероятно без да си дава сметка за какво става дума, каза пред медиите, че преди повдигане на обвинението независимият главен прокурор първо се е срещнал с него и се е задействал едва след уверението, че няма да се разпъват чадъри над ничия глава. Защо, бе, г-н Велчев?

Но в цялата тази история има и един по-правилен въпрос от току-що зададения. А той е: – В колко случая през последните 20 години,  когато правоохранителните органи са имали информация за безчинства на властимащи, главният/те прокурор/и са постъпвали по същия начин и са получавали не зелена, а червена светлина от съответния министър-председател? В частност – колко пъти червена светлина е получавал лично г-н Велчев при нарочни срещи с г-н Станишев? И най-вече – къде са складирани планините от информация, събрана, но неизползвана в подобни  светофарни приключения? Защото дори вече по една или друга причина да не може с тази информация да бъде осъден даден политически или икономически субект за извършени злоупотреби, то обществото поне може да прочете част от истинската история на своя преход. Или такова ограмотяване все още е вредно за самото общество, а?

Ако зададем този въпрос на физиците от ЦЕРН, те ще отговорят категорично, че в научните среди неуспешният експеримент често има повече стойност от успешния – стига добре разчетената информацията да доведе до правилните изводи. Същото важи и за политиката. Да не забравяме, че и тя е наука, макар някои да смятат, че е просто сблъсък на елементарни частици. Или нещо друго елементарно.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Блогът на Пламен Асенов - http://asenov2007.wordpress.com/