Изгубеното десетилетие на Европа

"Никога не признавай неуспеха си. Винаги, когато изтървеш цел, просто измести крайния срок. Рано или късно ще успееш". Това просто правило, широко следвано в Източна Европа в годините на социализма, днес е популярно и сред европейските бюрократи в Брюксел.

На 24 март т. г. черно на бяло беше написано това, което всички наблюдатели на европейските дела знаят отдавна: ЕС не успя за постигне целите за икономически ръст, производителност и модернизация, които бяха заложени 10 години по-рано в Лисабон. Вместо да се превърне в "най-динамичното икономическо пространство на света", ЕС загуби почва под краката си.

При доходите на глава от населението ножицата между ЕС-15 (съюзът преди приемането на посткомунистическите държави през 2004 г.) и САЩ се запази непроменена около 30-40%, в зависимост от корекцията спрямо паритета на покупателната способност. Като цяло ЕС не постигна нито една от 17-те количествени цели, заложени в Лисабонската стратегия.

А всички качествени цели, които бяха добавени по-късно в хода на процеса, послужиха най-вече за да ангажират чиновниците на отделните държави с подготовка на планове в рамките на т.нар. "открит механизъм за координация".

Вместо да се занимава с причините за този всеобхватен провал, Европейският съюз сега публикува документ, призоваващ към нови амбициозни цели за 2020 г. Следващите 10 години изглежда ще можем отново да се хвалим и да мечтаем.

Какво се провали в Лисабонската стратегия? В основата си всичко - и най-вече методът. Правила без никакво наблюдение и без механизъм за изпълнение са просто голи думи. "Груповият натиск", който трябваше да възникне чрез открития механизъм за координация, се оказа

могъщ инструмент за упражняване на "групова защита"

с който се оправдава просрочването на целите.

Второ, самите цели бяха погрешно подбрани, а и твърде многобройни. Тези, на които им достигна кураж да се опитат да ги преброят, получиха трицифрено число. Единственото оправдание за подобен дълъг списък е, че всяко правителство може да твърди, че е постигнало най-малко една цел - трофей, който да покаже вкъщи.

Още повече, че целите включват най-вече политически мерки, които не изискват никакво наднационално сътрудничество - например политиката за заетост, грижите за децата и пенсиите. Оттук и мекият метод и липсата на санкции за държави, забавящи процеса.

Освен това целите често бяха формулирани от гледна точка на резултатите, но не и на политическите инструменти за постигането им. Правителството на една държава, застигната от някаква положителна вълна, може да отчете изпълнението на дадена цел, макар че то самото нищо не е сторило за това.

Поради всички тези причини

отлагането на Лисабон за 2020 г. не е добра идея

Вместо да се пилеят време и публични средства за изграждане, съответно издръжка на лисабонската бюрокрация, ЕС би трябвало внимателно да наблюдава дали се реализират онези национални и общоевропейски цели, които оказват голямо въздействие върху страни с различни правосъдни системи. Ясен случай е опазването на околната среда. Целите от Киото за 2012 г. са постижими. Всяко забавяне на една страна в придвижването в тази посока излага на опасност усилията на другите страни.

Друг пример са енергийните доставки. ЕС все още е твърде далеч от единния енергиен пазар, което оскъпява енергията за бизнеса и домакинствата и намалява енергийната ефективност. Има достатъчно добри причини да се поставят общоевропейски цели вместо национални мерки и санкции за държавите, които не либерализират своите пазари.

Подобна задача е и миграцията на квалифицирани кадри. В световната конкуренция за таланти Европа отчита загуби, а глобалната рецесия предлага възможност за пренареждане на географското разпределение на наличния човешки капитал.

Една политика на селективна миграция, съчетана с отворена към таланти среда, подкрепяна на европейско равнище, значително може да подобри нетния баланс на миграцията на квалифицирана работна ръка, който в момента е отрицателен или близък до нулата във всички страни от ЕС.

В момента в света е налице резерв от близо 300 милиона дипломирани специалисти и върху този запас може да се надгражда, освен това има солидни доказателства, че те реагират на промените в икономическите стимули при избора къде да се установят.

В тази връзка еднозначно е въздействието върху страните с различно правораздаване, не на последно място и защото

талантите отиват там, където има критична маса от възможности за работа

Често те се движат като семейна двойка и търсят добри работни места и за двамата.  Тъй като в момента предпочитани места като САЩ и Канада предприемат съкращения в научно-изследователския сектор и в образованието и вероятно ще им се наложи да вдигнат данъка върху най-високите доходи, Европа се оказва с уникалната възможност да привлича специалисти и да ограничи изтичането на европейски мозъци.

Процесът "синя карта" (единна европейска работна виза - бел. ред.) досега протичаше безуспешно, тъй като нямаше стимули за отделните държави да координират политиката си. Какво обаче би станало, ако помощта от ЕС за националните учени се обвърже с въвеждането на селективна миграционна политика? Това би било първата сериозна стъпка в посока единен пазар на труда в Европа.

Ако Европа предприеме подобни действия, тя ще се превърне в привлекателен континент, на който природата се опазва, енергоснабдяването е ефикасно, а талантът се цени високо.

Тито Боери е професор по икономика в Университета "Бокони" в Милано и директор на фондацията "Родолфо Дебенедети". Статията е предоставена от Project Syndicate.
От: http://dnevnik.bg/