ОБИКНОВЕН СТАЛИНИЗЪМ

 Една от най-забатачените теми за предвоенните години е тая за невероятното сътрудничество и приятелство между нацизма и болшевизма през цялото време от октомврийската революция в Русия в 1917 до началото на самата война в 1939, като в същото време не престават активните връзки с Ваймарската република, тоест с  пред-Хитлеристска Германия. За българския сталинист, всеизвестен  като патентован тъпак, такова нещо е невъзможно, защото  е част от неговата фанатична неграмотност.

Един прекрасен поглед върху тоя период е  статията «Сътрудничество между нацизма и комунизма от 1923 до 1933»,(тоест до идването на Хитлер на власт), от известния холандски журналист и репортер Емерсон Вермаат – едно изключително нужно четиво и за всеки политически наивник с видения за непорочността на сталинския Съветски съюз в тоя внимателно цензуриран период. Ето една извадка от статията:«По времето на Ваймарската република в Германия, или по-точно през десетте години преди идването на Хитлер на власт (1933) комунистите  и нацистите откриват, че си съвпадат в омразата към съществуващата демокрация и умерените социал-демократи. От 1929 до 1933 комунистите дори наричат социал-демократите «социал-фашисти» и гледат на тях като на техния най-зъл враг. Такова е и отношението на контролирания от Съветския съюз коминтерн, който на 20 юли 1931 инструктира  германската компартия да образува съюз с нацистите с цел да бъде свалена социал-демократическата коалиция в Прусия. Това става когато нацистите предлагат да се организира плебисцит за разпускането на Пруския парламент. Отначало комунистите наричат тоя трик «фашистко предателство на народа», но Сталин чрез коминтерна нарежда на германската компартия да се присъедини към нацистите за референдума, на който изведнъж е дадено името «Червения референдум». Това е времето, когато по улиците на Берлин нацисти и комунисти са демонстрирали заедно срещу  съществуващата социал-демокрация.»

 Сталин, читателю, не прави нищо ново – той само следва заветите на Ленин и неговата омраза към социал-демокрацията. И Ленин, и Сталин имат солидни причини да проявяват изключително внимание към всичко, което става в Германия: да припомним, че ленинския октомврийски преврат не би могъл да се осъществи, ако не беше запечатания германски влак и парите, с които той е бил изпратен в Русия. От неговото дългогодишно опознаване на Германия той е лелеел мечтата за революционна Германия, изправена  до революционна Русия, без чийто технологически напредък той е считал, че  революцията в Русия не би била възможна.

По-нататък Емерсон Вермаат продължава: «Управляващата коалиция в Райхстага си е давала пълна сметка за опасността от вземането на властта от екстремисти като нацистите или комунистите. Затова през януари  1930 военният министър Вилхелм Гронер с постановление забранява каквато и да е демонстрация на одобрение към нацисти и комунисти в армията, тъй като тяхната политика се стреми към насилствено сваляне на властта и замяната й с диктатура на едната или другата партия.

Херман Мюлер, канцлер социал-демократ от 1928 до 1930, се опитва да произнесе реч в Райхстага през октомври 1930, но е прекъсван през цялото време  толкова агресивно, че дори московския «Правда» заявява, че държането на национал-социалистите е било «много по-пролетарско, отколкото  това на социал-демократите».Тогава  комунисти и нацисти заедно внасят предложение за гласуване на недоверие към правителството, което бива отхвърлено.

Нацисти и комунисти обвиняват «капиталистическата система» и «Уол Стрийт» за икономическата криза и растящата безработица, като нацистите излизат с обвинения срещу еврейските банкери, зад които те виждат част от тайно световно правителство.

В 1932 комунисти и нацисти организират транспортна стачка в Берлин, след която и двете екстремистки партии очакват да увеличат местата си в Райхстага в приближаващите избори. Водачът на комунистическата партия Ернст Телман заявява: «Когато се организират стачки срещу компании и фирми е абсолютно желателно нацистите да бъдат поканени за участие в стачните комитети».  

Телман стриктно следва директивите на коминтерна, известни още от двадесетте години, когато Карл Радек, изключително активен водач в коминтерна и един от най-близките съратници на Ленин и Сталин, в подготовката на официална резолюция за фашизма пледира за неговата поддръжка и го определя като «германски патриотични среди» и за «общ фронт между комунисти и революционни националисти срещу Антантата  и германския капитал».

Десетилетието от 1923 до 1933 е известно като най-активния период на коминтерна. През това време Германия е претъпкана с негови съветници, шпиони и агитатори. Те са предната линия на сталинските планове за революция в Германия и той вижда нацисткото движение като активен съюзник. Там действат много динамично не само дейци като Карл Радек и Дмитри Мануилски, но и изключителния цар на болшевишката пропагандна машина Вили Мюнценберг. В германските консервативни кръгове се е обсъждала сериозно възможността за русификация и болшевизация на страната. Трафикът на комунистически активисти и сталински емисари между Съветска Русия и Германия през тия години е непрекъснат. След краха на инспирираната от Сталин авантюра в България, известна като Септемврийското възстание, там намират подходяща среда за дейността си и сталинските терористи Георги Димитров и Васил Коларов. Същата авантюра Сталин е подготвял и в Германия, но германските комунисти са решили, че страната не е готова. В България обаче сталинския износ на революции оставя кървава диря.

Активната роля на Германската компартия за свалянето на Ваймарската република в съюз с нацистите е банална истина в Германия. Сталинската омраза към социал-демократите  е възприета напълно от германските комунисти, които продължават да ги наричат «социал-фашисти» дори и когато Хитлер взима властта и вкарва комунистите в концлагери и затвори. Заслепени от слънцето на Сталин, огромен брой германски комунисти не са могли да проумеят до последно природата на Хитлер и нацисткото движение. На 15 декември 1931 година Димитри Мануилски, високопоставен функционер в коминтерна и отговарящ за германските дела, заявява на едно от съвещанията на коминтерна: «Нашият главен враг не е Хитлер. Нашият главен враг е системата на Северинг (социал-демократ и министър на вътрешните работи на Прусия), Брюнинг (Канцлер), Хинденбург (президент). С помощта на Хитлер ние първо ще унищожим социал-демократическата машина, както и държавния апарат на Брюнинг. В сегашния момент на развитие на германската революция Хитлер без всякакво съмнение е наш съюзник».

Социал-демократичния вестник «Мюнхенер Пост» пише на 5 март 1933, тоест в деня когато Хитлер печели изборите и става канцлер: «Ако не беше Германската компартия, Хитлер никога нямаше да стане Канцлер. Водачите на тая партия вкараха в сърцата на милиони работници омраза към социал-демократите. Тая омраза сега ги кара да се стичат под свастиката на кафяворизците. Много комунисти, които в събота още носеха червената петолъчка, след победата в изборите манифестираха като нови командо-нацисти».

Сталин скоро разбира, че Германия е вече загубена за каузата на коминтерна.Това е началото на края на тази организация за агресивен международен  екстремизъм. От тогава Сталин започва да нарича национал-социалистите «фашисти», тоест прехвърля го от социал-демократите на нацистите. Така следвайки неговите разпореждания германските комунисти падат в гроба, който сами са си изкопали. Социал-демократична Германия престава да съществува.

Днес почти е забравено,  че една от главните цели за стремежа на Хитлер към властта е била да извади Германия от «зависимостта й от чужда сила». След идването на Хитлер на власт двете страни сменят почти веднага отношението си една към друга – и в двете национализма става център на политическите отношения между тях.  С други думи, периодът на болшевишкия  революционен интернационализъм  в Русия свършва. И докато Седмият конгрес на коминтерна в 1935 официално одобрява стратегията за единен фронт срещу фашизма за компартиите от целия свят, на седмия конгрес на Съветите в същата година Молотов подчертава нуждата от добри отношения с Берлин.

Ето от тук започва един невероятен и хитро скриван период в отношенията на тия два тоталитарни хищника. За обща употреба в масовата преса те са непримирими врагове, задкулисно обаче това са много тясно сработени приятелчета с особен афинитет към общите им интереси. Една от първите птички на тая подчертана сговорчивост е съдбата на Георги Димитров след Лайпцигския процес, зад  чието оправдаване и заминаване в Москва се крие удобно и безпроблемно политическо разрешение.  

Германските възражения срещу дейността на коминтерна  стават решаващ елемент за подписването на договора Молотов-Рибентроп – с прекратяването на неговата дейност това става възможно и германците не скриват своето задоволство. По думите на Рибентроп: «В идеологиите на Италия, Германия и Съветския съюз има една обща идея – опозиция на западните капиталистически  демокрации. С промените в коминтерна и отказа на Съветския съюз от световна революция нашата предишна враждебност днес е на изчезване».

Военното сътрудничество между двете страни търпи непрекъснато развитие още от 20-те години на Ваймарската република. Самите болшевики, следвайки ленинските мечти за стратегическа близост с Германия, предлагат на Германия военни съоръжения дълбоко в територията на Съветска Русия за изпитание на оръжия и военна подготовка, за да бъдат избегнати ограниченията, наложени от победителите след Първата световна война. В замяна руснаците са получавали достъп до технологически проекти и помощ  при създаването на генерален щаб на Червената Армия.

Първите немски офицери заминават по тия договорености през март 1922. Месец по-късно Юнкерс започва да строи самолети наблизо до Москва в нарушение на Версайския договор, а артилерийския гигант Круп започва индустриални операции в околностите на Ростов на Дон. В 1925 е основана школа за пилоти близо до Липетск, през която минават първите пилоти на Луфтвафе. След 1926 германската армия започва да използва танкова школа в Казан (кодирано име Кама) и съоръжения за химически оръжия в областта Самара (кодирано име Томка). Всички тези съоръжения впоследствие са оставени за ползване от Червената армия.

Малко хора знаят, че на 19 август 1939, тоест три дни преди подписването на договора Молотов-Рибентроп, е подписан търговски договор между двете страни, според който СССР се задължава да снабдява  Германия със суровини по поръчка за 180 милиона марки – огромна сума за ония години, като от там ще получава промишлени стоки за 120 милиона марки. Германия също дава на Съветска Русия кредит от 200 милиона марки за седем години с изключително изгодна лихва.

На 25 август Хитлер казва на британския посланик в Берлин, че пакта със Съветския съюз ще предпази Германия от война на два фронта, по тоя начин променяйки стратегията на Първата Световна война и че Британия трябва да приеме неговите условия за Полша. За негова изненада, на същия ден Британия подписва договор за взаимна помощ с Полша. Новата ситуация принуждава фюрера да отложи нахлуването в Полша за кратко време.

За ужас на останалия свят Съветите подписват договора на 31 август, 1939. Седмица по-късно на 1 септември нацистка Германия нахлува в определената й зона в Полша. Два дена по-късно Великобритания, Австралия, Нова Зеландия и Франция обявяват война на Германия. Започва Втората Световна война.

Пет месеца по-късно търговския обмен между Германия и СССР става четворно по-голям. За цялата следваща година Германия получава от Сталин един милион тона зърно, 900,000 тона петрол, 100,000 тона памук, 500,000 тона фосфати и редица други суровини, транспортирани през окупирана Полша. Така Германия преодолява британската морска блокада. В типичният си стил на подлец Сталин дава възможност на немски подводници да използват т.н. База Норд близо до Мурманск за зареждане и поддръжка между рейдовете им срещу морския транспорт в Северния Атлантик.

Днес пред нас стои един безцветен КаГеБист на име Владимир Путин, който в Катин заявява, че се срамува че едва наскоро е научил за сталинската касапница срещу полския армейски елит в Катин, а в неговата Русия и до днес не знаят защо войната е започнала в 1939.

Не е толкова лошо ако не знаеш – много по-лошо е ако не знаеш, че не знаеш.