Александър КашъмовНа 22 април главните редактори на 11 медии – членове на Съюза на издателите, подадоха заявление за достъп до информация за размера на сумите, депозирани в банки от министерствата и 18 от най-големите държавни фирми към 31 декември 2009 г. и 31 март 2010 г., както и за критериите за управление на риска при избор на обслужваща банка.
Заявлението е интересен прецедент. Няма съмнение, че в България Законът за достъп до обществена информация (ЗДОИ) се смята за силно и ефективно средство гражданите, журналистите и неправителствените организации
да знаят повече за управлението
Според доклад на бившия министър на държавната администрация през 2008 г. у нас са подадени около 23 000 искания по ЗДОИ. С този резултат България се нарежда на второ място в света след САЩ за същата година по брой подадени заявления на 10 000 души според публикувана от холандския експерт Роже Флюгелс класация.
Степента на изпълнение на задълженията за предоставяне на информация от институциите не е била обект на изследването, но няма съмнение, че в това отношение България е много далече от водещите държави. Втората най-голяма група търсещи обществена информация след гражданите са журналистите. Само през последните две седмици са подадени най-малко 7 заявления от журналисти.
За отказ да предостави информация на журналистка относно разходи за командировки на министър-председателя в страната миналата седмица Министерският съвет беше осъден на първа инстанция. Така че журналистите продължават да бъдат двигатели на прилагането на закона.
По-рядко информация се иска от името на медии или главни редактори. Първият такъв случай беше свързан с искането на достъп до декларациите, обменени между България и Испания по повод статута на г-н Сакскобургготски ("Всеки ден" през 2003 г.).
Заявления за достъп до информация подадоха през минали години в."Труд" – за реституцията на царските имоти, в."Капитал" – за договорите с "Газпром", ямболският вестник "Тунджа" и ловешкият "Народен глас", а в началото на тази година - в."24 часа". Най-често журналистите подават заявления по своя инициатива.
През 2004 г. след подадено съвместно заявление от журналисти от четири медии – Васил Чобанов, радио "Нова Европа", Богдана Лазарова "Дарик радио", Петя Владимирова, в."Дневник", и Елена Енчева, в."Сега", за достъп до заседанията на Висшия съдебен съвет (ВСС) и последвалия отказ, Върховният административен съд задължи ВСС да провежда публично заседанията си.
Търсенето на обществена информация продължава на пълни обороти. Какво обаче прави властта?
Мандатът на новото правителство започна със силна заявка за прозрачност. Кабинетът осигури за първи път публичен онлайн достъп до базата данни с решенията си (включително от предходните години), както и до стенограмите от заседанията си.
А МВР за първи път публикува подробната си щатна структура. Тези позитивни стъпки обаче не бяха последвани от промяна в практиката на публичната администрация по ЗДОИ. Точно обратното, остава впечатлението, че са изолирани в не съвсем ясната визия за това как да се осигури постоянна прозрачност и механизъм за адекватно предоставяне на информация от обществен интерес.
Едно от основанията за този извод е проучването на интернет страниците на публичните институции, проведено от "Програма Достъп до информация" през февруари 2010 г.( http://aip-bg.org/survey/2010_web_sites_institutions report.php ).
От него се вижда, че въпреки сериозните промени на ЗДОИ през декември 2008 г. и въвеждането на задължение за публикуване на информация онлайн от изпълнителната власт промяната е незначителна. Друг пример е ситуацията с предоставяне на договори между държавни институции и частни фирми.
Наскоро в."Дневник" публикува не много адекватен отговор на пресцентъра на МВР по повод искане на достъп до договора със "Сименс", свързан с подмяната на документите за самоличност. Документи като одитни доклади или списъка с договорите, сключени от държавни структури по време на предишното управление и свързвани с бюджетния дефицит, се оказаха
с ограничен достъп или защитени права на трети лица
Не може да не се отбележи странната тенденция да се предоставя информация, която може би не е все още за предоставяне, и да се отказва информация, която следва да е общодостъпна.
Например непрестанните предупреждения, че еди-кой си ще бъде разследван има за единствени възможни резултати: първо - създаването на представа, че гражданите са под наблюдение, и второ – даването на възможност за укриване или унищожаване на доказателства и препятстване на разследването.
И двата резултата не водят до добро, а се създава опасност утре да ни припомнят незабравимите дежурни приказки "Ние ги хващаме, те ги пускат". Трябва веднъж завинаги да стане ясно, че в правовата държава виновниците се съдят и осъждат с влезли в сила присъди.
Хващателните рефлекси са по-характерни за животинското царство, докато в демократичната система мярката за неотклонение задържане под стража се налага след съдебна преценка. Затова първата грижа при разследванията следва да е събирането на доказателства, а публичността е уместно да се яви най-вече в съдебната фаза. Друг е въпросът, че
прекратяването на наказателни производства не трябва да става на тъмно
каквато практика се наблюдава.
У нас става обратното – обществото узнава информацията, че някой представител на организираната престъпност е заловен, а щом делото влезе в съда, се оказва, че било "класифицирано" като държавна тайна поради събрани със специални разузнавателни средства (СРС) доказателства.
Причината за класифицирането се крие в неконтролирано поставяне на грифове за сигурност "за всеки случай" върху документи, удобно мотивирано с една точка от списъка към чл.25 от Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ), разрешаваща засекретяването на събрани със СРС данни.
А това, че самият смисъл на закона беше да се засекретява само след извършена от компетентен служител преценка на вредата и Държавната комисия за сигурност на информацията препоръчва да се класифицират документи само по изключение, беше удобно забравено.
За сметка на това се появи дискусията трябва ли да бъдат проверявани от тайните служби членовете на ВСС за работа с класифицирана информация. Истинският въпрос тук отново е
защо е класифицирана информацията за нарушение или престъпление
какво общо има тя с националната сигурност, отбраната, външните отношения и конституционния ред – единствените държавни интереси, за които е допустимо такова класифициране. Резултатът е лесно предвидим – невъзможност ВСС да реализира дисциплинарната си власт.
Така нещата се завъртат в един омагьосан кръг на невъзможността за ефективни действия. Затова трябва нещата да бъдат поставени на мястото им и PR акциите да отстъпят пред предприемането на методични и дългосрочни действия. Иначе бумерангът може да се върне.
* Авторът е ръководител на правния екип на "Програма Достъп до информация"
От: http://dnevnik.bg/
Вземете последните новини.png)
