Европейско право "на парче"

С решението си от 24.03.2010 г. Върховният административен съд (ВАС) отмени установената у нас със закон възможност за налагане на забрана за напускане на страната на всички граждани, които имат задължения за над 5000 лева. Това решение, с което българският съд

не призна действието на българското законодателство за сметка на европейското

е прецедент. За конкретните факти по този случай се изписа и изговори много, но в резюме става въпрос за следното: срещу българския гражданин Николай Паунов е издаден изпълнителен лист в закрито съдебно производство за сумата от 20 000 лева въз основа на подписан от него преди четири години запис на заповед.

Кредиторът е образувал изпълнително дело срещу него и е поискал налагането на ограничителната мярка на Паунов по реда на чл.76, т.3 от Закона за българските документи за самоличност (сега чл.75, ал.6 от Закона за българските лични документи) - забрана за напускане на страната.

МВР е наложило тази мярка, гражданинът Паунов я атакува пред съда с мотива, че тя противоречи на европейското законодателство, което е приоритетно над вътрешното.

В хода на делото съдът подробно изследва случая заедно с приложимото по него национално право и правото на Европейския съюз.

И на двете инстанции (Административен съд - София-град, и ВАС) съдът констатира противоречие на тази ограничителна разпоредба с чл.17 и 18 от Договора за Европейската общност (ДЕО), като и на издадената въз основа на тези разпоредби Директива 2004/38/ЕО.

Позовавайки се на на чл.15, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), съдът е игнорирал действието на българския закон и е приложил по случая директно европейското законодателство. С тази законова разпоредба в ЗНА, която буквално гласи:

Ако нормативен акт противоречи на регламент на ЕС, прилага се регламентът

се изчерпва цялата ни вътрешноправна уредба по прилагането на европейското право.
Случаят "Паунов" обаче повдига въпроса какво на практика става, след като съдът установи противоречие на конкретна законова разпоредба от националното ни право с европейското.

Констатирано от съда противоречие на закон с правото на ЕС по конкретен случай автоматично означава и констатирано противоречие спрямо всички подобни случаи, по които тази законова разпоредба от националното право е приложена или следва да бъде приложена.

Никъде в законодателството на страната ни обаче този проблем не е уреден. От сегашната правна уредба следва, че тази констатация ще важи по конкретния случай, само между страните по конкретното дело.

Т.е. ако друг гражданин иска да се позове на тази европейска норма, той ще трябва да води отделно съдебно дело за това. В нашата съдебна система подобен съдебен процес ще отнеме около две години.

Тази празнота в националното законодателство също е в противоречие с европейските правила и норми. Трябва да съществува ефикасен механизъм, въз основа на който всеки гражданин да може да се ползва от защитата на европейското законодателство във всички случаи, когато съдебно е  констатирано противоречие между националното и европейското право.

Противното би означавало непризнаване на действието на европейските закони спрямо всички и допускане на такова само спрямо гражданите, които са доказали противоречието.

Предприемането на действия за отстраняване на несъответствията в националното ни законодателство с европейските правила и норми е изцяло във волята на управляващите политици. Те могат да изработят и внесат за гласуване в парламента необходимите промени, стига да искат.

В противен случай съдът ще се окаже затрупан с излишни и безпредметни за него дела. Ще се създадат и условия за корумпиране на европейския правораздавателен процес - ще се намерят съдии, които за да угодят на някого или срещу заплащане, ще отсъждат противни на постановените по-рано решения, с които е констатирано противоречие на националното ни право с европейското.

Така за гражданите може да се окаже, че

европейското право не важи, ако не попаднат на честни съдии

Проблемът е изключително сериозен предвид факта, че в българското правораздаване цари пълна анархия. В закона е установен принцип, че съдиите не носят никаква отговорност за действията си като такива, което се разбира от повечето от тях, че могат да взимат каквито си поискат съдебни решения, основани единствено на техните лични разбирания за правото.

Съществен е и въпросът за компетентността на съдиите - предвид практиката в тези мътни времена да се купуват не само дипломи, но и магистратски тоги.

Така че без законова разпоредба, която да задължава съдиите да се съобразяват с постановените вече от по-горните съдебни инстанции решения, на практика

няма възпиращ механизъм срещу съдийски произвол

Що се отнася до противоречията на националното право с европейското, в другите европейски държави действат ефикасни правни уредби.

Във Великобритания например е постановено със закон при всяко констатирано от съда несъответствие последната инстанция да изпраща влязлото в сила решение на правителството, а ресорният министър да извърши сам законовата промяна - единствено въз основа на предписаната от съда законодателна промяна.

Британският парламент е преценил, че не е необходимо да утвърждава отделно всяка такава промяна, защото в тези случай не става въпрос за нормотворчество, а за импониране (въвеждане) на правни норми от по-висшестоящ нормативен акт в по-нисшестоящ. При това положение възможност за злоупотреби с власт не съществува.

Всичко това остава непознато за нас, а несъответствията на националното ни право с европейското са многобройни. В резултат българските съдилища ще издават все повече подобни съдебни решения, които няма да да произвеждат предвидения в европейското право ефект.

Това налага бързо изработване на проект за решаване на този важен за обществото въпрос.

* Авторът е адвокатът, спечелил делото срещу разпоредбата, която позволява забрана за напускане на страната заради дългове
 

От: http://dnevnik.bg/