Ден на радиото или телевизията

Днес, ден след деня на храбростта на българската армия и ден преди деня на победата над нацистка Германия ( според календара на западните демокрации той е на 8 май), в България имаме Ден на радиото и телевизията.

Той е професионален празник в Русия, България и Беларус. В Русия се отбелязва като Ден на радиото, а в България като Ден на радиото и телевизията, предаде КРОСС.

А в Северна Корея как е? Няма да си губя времето да ровя в интернет за отговора на този въпрос. А и не знам дали търсачката открива такива севернокорейски отговори. Може да са държавна тайна там.

Интересно е, че след всички скъсани зависимости, все пак има нещо, което ни обединява с Русия и Беларус. Участваме заедно в един духовен радиотелевизионен съюз. Не разбирам обаче, защо в Русия да е само ден на радиото, а у нас да е и на телевизията? Цепим се от колектива.

Би трябвало да има отделен ден за радиото и за телевизията у нас също. Това произтича и от логиката на съпротива срещу предложението на председателя на СЕМ Георги Лозанов те да бъдат обединени. Искат да живеят отделно, но да празнуват заедно. Нещо като разведени партньори, които се събират един път в годината да уважат паметта на своите предци.

Голям смут настана по върховете на БНР и БНТ от идеята наЛозанов за обединение на БНТ и БНР. В смисъл, че той им посяга на най-святото, на статуквото. А тези две институции, пуснали корени по руско- беларуски образец в чудната почва на общото ни минало в рамките на СССР, най-много се пазят от ужаса нещо да се промени при тях.

Телевизията бълва автореклами за славните си традиции от времето на комунизма, а радиото си поръчва на частни агенции изследвания, с които да доказва себе си в стила на Ахмед Доган като “незаобиколим” фактор в държавата. На практика те са си обединени- от нескромността да се хвалят с ползата от монополизма. Понякога не вярвам на ушите си като гледам БНТ да изтъква своята уникалност от времето, когато беше уникална по закон –просто беше единствена. Или пък не вярвам на очите си като слушам, как БНР държи лидерството в националния радиоефир, подсигурено й от инерцията на монополизма, с внушението, че това е заслуга на сегашното ръководство.

На празника се питам: дали ще свърши в обозримо бъдеще безкрайният празник на държавните медии у нас. Те са комай единствените бюджетни “организации”, за които думата реформа не важи дори и на теория. Министерства, комитети, комисии, съвети – всички подлежат на свиване, на сливане на промяна и дори на закриване. Но не и БНТ и БНР. И понеже (противо)естественият подбор на оцеляващите в тях служители си е казал думата през дългите години на застой (в защита на статуквото), сега се оказва, че няма вътрешни сили в тях, които да поискат промени. Не се дочува от тези “стари къщи” възмущение от цензурата и подмазването на силните на деня, но заплаши ли ги “промяната”, настръхват.

На настръхналите трябва да стане ясно най-после, че има и “външни сили”, чийто интерес е доста по-важен от техния- наричат се слушатели и зрители. От тяхно име трябва да бъде извършена реформата. Колкото и на браншовите скачени съдове да не им се ще да им развалят спокойствието.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/