Ръчно управление

В България политическият дебат като че ли се изчерпва с темата за реформите. Реформата замени ключови думи от политическия речник като комунизъм, социализъм, капитализъм и т.н. Реформата обаче много рядко се мисли в конкретни и детайлни параметри. В тази дума всеки влага такова съдържание, каквото му душа иска.

Ако оприличим държавата с развален телевизор, ще видим да циркулират най-общо два варианта за неговото "реформиране". Десният вариант, или това, което минава за дясно, предполага да грабнеш един трион и да отрежеш една трета от телевизора, за да го оптимизираш. Левият вариант пък е да вземеш заем (емитираш дълг) и да си купиш нов.

Сякаш на никой не му се занимава с това да разглоби телевизора, да види къде е повредата, да подмени нещо и след това да го сглоби обратно. Засега Бойко Борисов нито реже телевизора, нито купува нов.

Само от време на време удря с юмрук отгоре по кутията

Както знае всеки, имал си работа с някогашната руска техника, понякога това помага. Но невинаги. Ако трябва да бъдем точни, онова, което управлението на ГЕРБ прави, е не толкова да реформира, колкото да взема на ръчно управление проблемните звена и сектори. Два примера.

Правораздавателната система не работи – създават се специални съдилища. Или пък БАН – премахва се "шапката" на централното управление и институтите преминават на пряко подчинение на министерството на образованието.

Не се търсят причините съдилища и институти да не работят добре и съответно липсва комплексът от законови и нормативни промени, които да ги накарат да заработят. Реформата дотук се изразява в по-прякото подчиняване на институциите на централната изпълнителна власт. Всичко трябва да е на една ръка разстояние.

Подобен подход е доста логичен. Основният проблем за лошото функциониране на институциите сред 1989 г. е тяхното автономизиране и

капсулиране до степен на пълна непрозрачност

и неконтролируемост от обществото. В тоталитарната държава също има непристъпна стена между институциите и обществото, но там те са подвластни на партията, която държи всичко под око. В някакъв смисъл при тоталитаризма партията Е, обществото, защото има монопол не само върху политическата и икономическата власт, но и върху достъпа до публичността.

След 1989 г. партията-общество организирано се оттегли от дотогавашната си роля, но зараждащото се демократично общество не успя да заеме нейното място. Така институциите се превърнаха в самостоятелни феодални владения, управлявани по силата на неформални връзки. Тефтерчето на Красьо Черния е най-емблематичният пример.

Има два пътя за излизане от тази ситуация. Първият е въвеждането на правила и ред, които да направят институциите прозрачни и отговорни. Независимо дали тези институции издават дипломи или присъди. Най-общо това е пътят на западната модерност.

Институциите да работят така, че да няма особено значение кой ще дойде на власт – това беше мотивиращата утопия за мнозина от нас. Другият вариант е отнемане от "автономността" на институциите чрез пряка и постоянна властова намеса в тях. Ръчно управление. Бойко Борисов сякаш инстинктивно го влече именно този подход.

Но не само него. Точно този модел на властта изглежда предпочитан от повечето българи. Патерналистичен, персонифициран, силов. Ако не беше така, Бойко Борисов нямаше да е това, което е сега. Критиките, че Бойко Борисов е "авторитарен", дори да са оправдани, нямат ефект върху масовите нагласи.

Ако за решението на един проблем има един "силов", и един "демократичен" начин, привържениците на "демократичния" начин трябва да си дадат труда да убедят гражданите в неговите предимства. Това с още по-голяма сила важи за партиите, сегашни или бъдещи, които ще се опитват да се състезават с ГЕРБ.

Дългогодишното папагалско повтаряне на "демокрация" и "пазарна икономика" ги лиши от смисъл и мобилизираща сила. Всъщност вече повече от 20 години

демокрацията и пазарната икономика са консенсус на елита, но не и на масите

Оттук и апатията, растящото отчуждение между властта и хората. Със своята харизма Бойко Борисов създава илюзията, че това отчуждение е преодоляно. Докога ще е така зависи от продължителността на кризата, но едно е сигурно. Добре режисираната от бившите комунисти анархия не може да продължава вечно.

Ако на промодерната, прозападна част от обществото методите на Бойко Борисов изглеждат

неефективни и недемократични, би трябвало да се появи ефективна демократична алтернатива. Другото е да чакаме Първанов и Станишев да се завърнат на бял кон под знамето на европейските ценности. За да ни осигурят още 20 години имитации на демокрация и пазарна икономика. Нищо чудно. В посттоталитарна България фарсът е винаги зад ъгъла.
От: http://dnevnik.bg/