Успешното управление не се измерва в мандати

Почти всяко българско правителство ражда теории за своето дълголетие и безалтернативност. Помним социалистическия самопогром и гражданския бунт на 1996-7 г., след които Съюзът на демократичните сили си се представи като нова политическа карта на страната. След това дойде опитът за ново летоброене на бившия цар. Последно видяхме желанието за възпроизводство на тройната коалиция чрез тоталната, желязна формула “3-5-8” и агресивното политическо инженерство.

По-малко от година от началото на своя мандат и сегашното правителство не удържа  на изкушението да заяви отрано своята амбиция за втори мандат. С думите на Симеон Дянков за работа чак до 2017 година и този кабинет се отдаде на това любимо занимание и започна да си мисли, че е открило най-ценния продукт на политическата алхимия: дълголетието.

Всъщност тезата за втори кабинет е естествено продължение на тази за наследството. Проблемът е, че заявката идва доста преди правителството да е убедило достатъчно хора в своята способност да решава трайно проблеми, вместо да редуцира само себе си до едно голямо министерство на вътрешните работи.

Ако не друго, за изминалите месеци видяхме ГЕРБ-овата рецепта за дълголетие. В нейната основа е личната гаранция на Борисов и теорията за престъпния преход, която обаче само разчиства политически терен, но не дава решения за справяне със заплетени въпроси. Премиерът вече неведнъж подчертава, че той “няма приятели”. Тези изявления атакуват един от непрестанните извори на разочарование, неверие и даже цинизъм на избирателите: идеята, че всяка власт е в полза на някакви свои любимци, били те кръг “Орион”, “синя аристокрация”, “Батко и Братко”.

Ако Борисов бъде “пробит” тук, цялата кула ще започне да се разпада. Именно такава опасност се мярка около казусите за избора на банки за държавните пари, разпределянето на тежестта на кризата между общините, гафовете с категоризацията на автобусите. Това правителство може и да надживява миникризи като тези около БАН или смяната на личните документи, но видим ли ясни контури на някакъв собствен “октопод”, моментът на разрив ще дойде.

Ако ГЕРБ желае да защити претенция за два мандата, трябва да направи поне две неща. Едното е да представи нещо, което наподобява пътна карта: какво, как и кога ще се прави оттук насетне. Но това не трябва да е някаква попреписана програмка, каквато вече видяхме, а документ, който отразява собствената им диагноза за ситуацията и изхода от нея.

“Наследството” и “кризата” ограничават възможностите на страната, но не я затварят и 24-часовата медийна програма на премиера просто не може безкрайно да игнорира това. Второто нещо е управлението да добие и множествено число. “Аз-ът” на Борисов няма как да бъде достатъчен, до него трябва да се появи и “ние”.

Към настоящия момент обаче в своето ежедневие това правителство се занимава повече с ловене на “политически бримки”, отколкото с обмислена промяна. Там, където има някаква по-ясна идея, тя е продукт на конкретния министър, както е случаят с образователния Сергей Игнатов. В лицето на Анна-Мария Борисова пък имаме министър в полунелегалност.

Ако и на прага на втората година на управлението не се забележат “пътна карта” и “ние”, то неговата ДНК е с тежки дефекти и приказките за нов мандат са просто математически упражнения на финансовия министър или нова серия на филма с “наследството”. Все пак, дори и нищо от горното да не се случи, говоренето за втори мандат поне ще попречи на налудничавата идея за изкуственото предизвикване на избори.

Дълги години след 1989-а политици и анализатори в Източна Европа бяха обсебени от въпроса за това как и кога ще бъде преизбирано правителство или президент. Сякаш в него се таеше голямо послание за това колко нормални сме станали като общества или икономики.

Когато унгарската левица успя да го постигне през 2006 година, мнозина възкликнаха, че краят на прехода е дошъл, защото някои са се научили да управляват, а пък гражданите са се научили да ги търпят. Но именно представянето на преизбраната социалистическа партия показа, че е по-смислено да разсъждаваме за полезността на управленията, отколкото за тяхното дълголетие.

Преизбирането на правителства се оказа страшно трудно дори в най-хубавите десетилетия на Източна Европа. А последствията от глобалната криза правят това почти непосилно през идните години.

Може би начинът, по който едно правителство има шанс да бъде преизбрано, е точно, ако не мисли и говори за това, а просто си върши работата и успее да отметне поне 4-5 важни проблема на хората, които са го избрали. Преди това да бъде направено, собствените му изчисления за политическо дълголетие приличат повече на арогантна и неуместна амбиция, отколкото на разумно планирана заявка за промяна. Подобно изискване обаче би било културна революция, на която едва ли ще станем свидетели. Укротяването на яростта на прехода остава висш пилотаж за източноевропейската политика.

Ще успее този, който убеди хората, че може и на практика направи нещо повече от това просто да разкара от властта предходните и с това да изчерпи своята полезност. А иначе победителите едва ли могат да си представят своя най-тежък опонент в дните и месеците след победата. Най-често обаче той ги гледа от огледалото.

Блогът на Владимир Шопов - http://vladimirshopov.wordpress.com/