Сегашно продължително

Тази част от историята е несравнимо по-млада, но не по-малко драматична. Тя започва когато арабските страни се убеждават, че не могат да победят Държавата Израел със силата на оръжието. Арабите губят и Октомврийската война (войната Yom Kippur) през 1973 г., но спечелват могъщ съюзник – дотогава приятелски насторения към Израел Съветски съюз. В нея Израел побеждава „непобедимото” съветско оръжие - дълбоко унижение за една свръхсила. Близкоизточният конфликт навлиза в качествено нова фаза. Идва ред на неизползвани досега оръжия като нефтът и пропагандата, разработени в Москва.

За първи път призиви нефтът да се използва като оръжие в полза на арабската кауза прозвучават на състоялия се през март 1970 г. VII конгрес на страните-износителки на петрол (ОПЕК). Година по-късно арабските страни вземат решение да включат „нефтената война в конфронтация с Израел”. След войната от 1973 г. цените на суровия петрол започват да растат обратно пропорционално на политическите отстъпки, които Западът прави на Москва и арабските й съюзници. Доставките на нефт за САЩ и Холандия се прекратяват; съкратени са с 25% за ЕИО и Япония. При цена от $2 за барел през 1971 г. в края на 1973 г. нефтът поскъпва до $11 за барел. През 1980 г. достига $40. Тогава един барел нефт струва на производителите…15 цента. Представителите на ОПЕК заплашват, че ще наложат ембарго за износ на петрол за всички страни, които не съгласни с политическите им искания. Те са: изтегляне на Израел от окупираните територии, признаване на палестинците, присъствие на ООП на всички мирни преговори, изпълнение на резолюция № 242 на ООН.

„Нефтеното оръжие” сломява много от непокорните държави. На конференция във Флоренция през 1977 г. ЕИО подкрепи исканията на арабските страни и Москва. Гласуванията в ООН, когато трябва да се вземе страна по арабско-израелски резолюции са особено показателни за неговата сила. През 1977 г. броят на държавите, които гласуват в ООН в подкрепа на съветско-арабския блок срещу Израел е 70, през 1980 г. – 112, днес - повече от 150…

Пропагандата е истинско оръжие за масово поразяване на арабите. Първоначалната арабска теза, че Израел е „окупатор”, за първи път влиза в употреба след войната през 1948 г. (тогава СССР все още подкрепя Израел, дори съветският представител в Съвета за сигурност на ООН Громико настоява да се изпратят “сини” каски, които да възпрат завладяването на еврейската държава. Победата на Израел обезмисля подобен акт).

Как Израел става „окупатор”? Когато през 1922 г. се създава държавата Трансйордания, тя се отъждествява както с арабите, живеещи на изток от река Йордан, така и с арабите на запад от реката, и затова претендира и за териториите в Палестина на “запад от река Йордан”. Нормално - между арабите, живеещи на “изток” и на “запад” от река Йордан няма никаква разлика. Затова на следващия ден след обявяването на резолюция № 181 на ООН – 30 ноември 1947г., армията на Трансйордания преминава на запад от река Йордан и завзема територии, определени от ООН за създаване на втората арабска държава в Палестина. Великобритания не се противопоставя на тази окупация, напротив – тайно я подкрепя. Следва войната от 1948 г. за разпределяне и на територията на Държавата Израел. Израелските военни формирования успяват да отблъснат нашествието на арабските армии и военните действия се пренасят върху територии на несъществуващата арабска страна. Нейната територия попада под контрола на три държави - Израел, Трансйордания и Египет. Но арабите обявяват само Израел за “окупатор”. Те искат както териториите на новата арабска държава, така и тези, дадени на Държавата Израел.
Обективно погледнато, няма никакви предпоставки да бъде създадена нова арабска държава в Палестина. Aрабското население по тези земи няма териториални, национални, религиозни, исторически различия с околните арабски страни, за да претендира за това. Самите араби на изток и на запад от река Йордан се определят като “йорданци”, а не като “палестинци”.
Следват войните от 1967 и 1973 г. и резолюции 242 и 338 на ООН, които постановяват как да бъдат преодолени последствията от арабско-израелските войни от 1967 г. и 1973 г.

Посочените резолюции не дефинират Израел като “окупатор”. Тази словесна фалшификация е изцяло продукт на арабско-съветската пропаганда. Резолюции 242 и 338 на Съвета за сигурност на ООН изискват “приключване на всички искания или условия на състояния на война... признаване на суверенитета, териториалната цялост и политика на независимост за всяка държва в района”, т.е. арабските страни трябва да признаят правото на съществувание на Израел, който има ясно очертани защитни (отбранителни) граници - право, гарантирано от международната юрисдикция. Освен това Израел има право да администрира завзетите територии, докато не постигне мир с арабските съседи и Израел не се изтегли към “сигурни и признати граници”, без да е дефиниран размерът на изтеглянето. С други думи, резолюции 242 и 338 дават мандат на Израел да управлява всички “окупирани” територии. А щом има мандат върху тези земи, тогава не е окупатор!

За кремълските стратези обаче е много важно Израел да продължава да бъде третиран като окупатор от международната общност. Ако Израел сключи мирни договори със съседните арабски страни, това неизбежно ще намали влиянието на СССР в световната организация, Близкия Изток и в изобщо света. Затова в Москва трескаво търсят нови стратегии, които не оставят на Израел друг избор освен да воюва със своите съседи. През 1964 г. се появява Организацията за освобождение на Палестина(ООП), подкрепяна безрезервно от Москва и нейните сателити чак до падането на комунизма през 1989 г. ООП е арабската застраховка на Москва.

На два пъти - през април и юни 1974 г., председателят на ООП Ясер Арафат е на посещение в Москва. След тези посещения СССР обявява новата си дипломатическа инициатива: ООП е “единственият представител на палестинците”. Типично по Оруеловски организацията се „вмъква” в арабско-израелския конфликт със задна дата. Няма никакво значение, че през 1948 г. не съществува не само държава, която да се представлява от ООП – не съществува и самото ООП. Тъй като е главен арбитър в ООН, СССР замества посочените в резолюции 242 и 338 арабски страни – Египет, Йордания и Сирия, които претендират, че “окупираните” територии са техни, с ООП.

На 14 октомври 1974 г. Ясер Арафат говори от трибуната на ООН. “Ние влязохме в света през най-широката врата, сега ционизмът ще изчезне от този свят и особено от Палестина под ударите на борбата на народите”, заявява Ясер Арафат, хванал се за пистолета на кръста. Независимо че ООП завладява Ливан - член на ООН, и че води война за унищожаването на Израел чрез открит терор, 105 страни приемат ООП за наблюдател в ООН!

След като СССР и сателитите й завладяват ООН и организацията за 35 години (от 1975 г. насам) „не успява” да приеме дефиниция на тероризма, тъй като в организацията има държави, които го използват като оръжие във войната срещу Израел, Палестина лесно се обявява за „земя на палестинските араби”. Единственно Йордания, където ООП премества базите си след Шестдневната война от 1967 г., не подкрепя тази теза – може би защото в знак на благодарност за гостоприемството ООП се опитва да превземе столицата Аман през 1970 г.? През февруари 1970 г. кралят на Йордания Хюсейн заявява: ”Палестина е Йордания, и Йордания е Палестина. Има един народ и една земя, с една история и с една съдба”. Йордания отстоява тази си позиция до 1988 г., когато е принудена да се откаже от нея, за да легитимира ООП.
Големите победи на новите анти-израелски оръжия- нефтът, пропагандата, практически завладяното ООН, секнаха след смъртта на Арафат през 2004 г. Тогава ООП промени политическата си линия, фактически призна правото на евреите на собствена държава и започна конструктивни преговори с Израел, които доведоха до създаването на Палестинската автономия.

Трябваше нов шурмовак - и на преден план излезе появилото се през 1987 г. Ислямско движение за съпротива Хамас. Неговата основна цел е унищожаването на Израел и създаването на ислямска държава в Палестина. Израел се изтегли едностранно от ивицата Газа през 2005 г. През 2007 г. обаче Хамас спечели изборите там, изгони Фатах - движението на палестинския президент Махмуд Абас, част от ООП, и сложи началото на двувластието.

За три години лидерът на Хамас Халед Мешаал издигна десетилетния съюз между ислямисти и левичари до нови висоти. Последното им общо постижение бе предизвиканата атака на израелските въоръжени сили срещу „Флотилията на мира” на 31 май. На 1 юни Мешаал обяви решението на Съвета за сигурност на ООН да бъде проведено „безпристрастно, достоверно и прозрачно, отговарящо на международните критерии разследване” , за „разочароващо”. На 2 юни няколкостотин турци и десетки други активисти от “Флотилията на свободата” бяха удостоени с палестинско гражданство от президента на автономната власт Махмуд Абас “като награда за действията им в подкрепа на палестинския народ”, уточнява изданието. Абас дори нарекъл “нашите шахиди” „правозащитниците, загинали в битката с израелските командоси.

На 3 юни движението не допусна натоварените на 20 камиона конфискувани от Флотилията на мира помощи, до ивицата Газа. Може би копачите на тунели изобщо не са имали нужда от тях?

Блогът на Калин Манолов - http://kalin-manolov.blog.co.uk/