Монументалната лъжа у нас е на почит

Предложението на един читател ( Балтимор) да „гръмнем“ съветските паметници взриви емоциите. Без да съм „социологическа агенция“ отдавна съм опровергал за себе си лъжата, че нямало интерес към политиката и идеологията. Нищо подобно, разговорът по-скоро не е започнал. Това личи от „задръстеността“ в доста разсъждения, зациклили около няколко мантри за паметниците на лъжата, каквито са съветските топоними в България. Защото те са тъкмо това: паметници на огромната лъжа за освобождението и освободителите, която доста български граждани мазохистично обичат до болка.

Сред многобройните агресивни изблици по темата избирам умереното мнение на Joro заради въпросите, които задава.

“В Германия има достатъчно паметници,които не са „гръмнати“ и от това тази държава не е станала по-различна в какъвто и да е аспект.В Австрия има огромен паметник на „освободителите“ от СССР. От което австрийците не страдат ни най-малко.А на нас,наследниците на Бай Ганьо все паметниците ни пречат.И петолъчките.Тях не ги „гърмим“,а ги отнасяме някъде с хеликоптер.Обаче след това пак сме си същите.Защо ли?В Берлин има улица Карл Маркс.Защо ли? “

Да започна от Маркс: оставиха му името на една улица в Берлин, но прекръстиха цял град заради него. При това Маркс, харесван или не, е признат участник в световния спор на идеите. Преподава се в западнтите университе като такъв. Което не може да се каже за Димитър Благоев или Георги Димитров, чиито имена носят и днес български градове.

В страни като Австрия, които „не страдат“ от съветските паметници, тези топоними са дребна част от пейзажа, доминиран от огромните архитектурни и монументални следи, оставени от Хабсбугската империя. Паметникът на съветския войн в центъра на Виена е в човешки ръст и скръбна поза, а не е триумфиращ „освободител“, размахал оръжие над столицата.

Не знам какво означава „достатъчно“ паметници на СССР за огромната Германия, но тук те са предостатъчно – със сигурностност са най-много на брой в цяла Европа, особено на глава от населението. Важността на този факт се определя от дребната подробност, че… изобщо не би трябвало да ги има.

Докато в Германия и Австрия загиналите червеноармейци са милиони, у нас няма нито един. Ако не броим разстреляните от съветската комендатура мародери. Понякога са били наказвани заради принципите на дисциплината – грабежът все пак е бил официална политика на окупационните войски и една соцдиктатура не е могла да го остави без контрола на държавата.

В Битката за Австрия и конкретно за Виена загиват ( само при щурма) около 300 000 съветски войници. Заради амбицията да изпреварят американците на подстъпите към Берлин, за което не жалят своите войници, СССР дава поне два пъти по толкова жертви. Това са реки от кръв. Ако трябваше да получат адекватно отражение чрез размера на паметниците, които са им посветени, височината им трябваше да достига луната. Но тъкмо в София има огромен паметник, който доминира над Парламента и Университета, макар Альоша да е бил посрещан с радостни сълзи ( както и Ханс преди него), а не със снаряди и самоубийствени контраатаки на юноши, въоръжени с гранатомети.

Радостните сълзи не секват и до днес.

Защо в Берлин и във Виена имало паметници? Ами защото има основание! А за окупацията на неутрална България, която не само не е оказала съпротива, но си е платила репарациите и е хранила окупаторите години, няма такова основание. Толкова ли е трудно да бъде разбрана тази разлика.

Даниела Горчева написа в издаваното от нея в Холандия списание „Диалог“, че намеренията за съветския паметник в София са били скромни в началото, но движето на Горяните, последната въоръжена съпротива срещу сталинизма в Европа, е подплашила силно българските слуги на Сталин. Хрумнало им да покажат нагледно и „завинаги“ кой стои зад тях чрез въпросния огромен паметник. И ни го показват и досега.

Най-истерично срещу „рушенето на паметници“ като „варварски акт“ реагират тъкмо онези, които десетилетия са строили паметници на Сталин, Ленин, Брежнев и Живков, за да ги разрушат и да си купят нова самоличност всеки път, когато им наредят „отгоре“ ( у нас това е Москва, която ни „освободи“ и от Тодор Живков). Характерното за тях, е че са готови на всякаква саморазправа с историческата истина, включително за споменатите техни вождове, но си охраняват лъжата за съветските паметници като светинята на живота им, която символизира същите вождове без да ги изобразява буквално. Колко удобна анонимност и колко типична е тя за хората, приучени да не бъдат личности в името на „идеята“, „партията“ !

Ако някой все още се прави, че не разбира, за какво става дума и се позовава на Германия и Австрия, нека да обобщя схематично:

В Германия и Австрия съветските паметници са в памет на истината, а у нас символизират лъжата и имат претнцията да я увековечат. Тук става дума само и единствено за идеология, наложена от окупатори. Позорно е тя да бъде обслужвана.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/