КОГАТО ПАНАИРЪТ БЕШЕ МОСТРЕН

Евгений Тодоров

Продължаваме разходката из онзи панаир отпреди 30-40 години, когато хората чакаха на дълги опашки за билети, а в палатите въздухът просто не достигаше.

Вече описахме единия маршрут за разглеждане, който започваше от южната страна – от Полската палата, която беше с номер едно.

Други обаче влизаха най-напред в първата палата от северната страна – палата 10, геферейската. Някои път немските фирми бяха толкова много, че ангажираха и съседната 11 палата. След това идваше австрийската експозиция.

Най-родолюбивите българи обаче започваха разглеждането от българските палати.

На мястото на днешната многоетажна 8-а палата бяха далеч по-скромните постройки, в които се излагаха постиженията на селското стопанство, хранителна промишленост, на „Булгартабак”, а след това идваше любимата на всички палата на леката промишленост.

На есенните панаири се излагаха главно машини, повечето посетители не разбираха нищо от техника, на чинно оглеждаха експонатите от край до край.

В българските палати обаче експонатите бяха най-близко до нашия живот.

Беше очевидно, че всичко е подредено като на витрина и че едва ли някога магазините ни ще изглеждат по същия начин, но дълбоко в душите си вярвахме, че и това ще се случи някой ден.

Отначало панаирът се наричаше „Мострен” – в смисъл, че се излагат само мостри, а не редовно производство.

Махнаха думата „мострен”, но това не промени съществено положението.

В палатата на селското стопанство имаше камари грижливо подредени плодове и още от вратата се усещаше ароматът им.

Ябълките бяха лъскави, доматите – огромни, а гроздето – кехлибарено, разбира се.

В дъното имаше хладилници – първите вертикални хладилни витрини със стъклени врати, които виждахме.

Залепвахме лица по запотените стъкла и оглеждахме изложените колбаси, които кой знае кога щяхме да опитаме.

На един панаир видяхме даже луканка в шарена картонена кутия – тази картинка ни развълнува повече от изложените в съседните палати космически кораби.

При откриването на панаира маршрутът на официалната делегация се организираше така, че да може другарят Тодор Живков и останалите официални лица да се подкрепят с лека закуска.

В палатата на хранителната промишленост имаше отделна зала, официалните лица влизаха вътре и невероятно бързо се поднасяха чинии с тънко нарязани колбаси – същите като на витрината. Една година и аз опитах от тях.

Ех, по-вкусно нещо и до ден днешен не съм слагал в устата. Да ядеш същото като другаря Живков – това можеше да се случи на човек веднъж в живота. Аз специално нямах втори шанс.

В съседната зала излагаха своите експонати и предприятията от така наречената „Местна промишленост”. Тя беше на подчинението на министъра на търговията, а не на този на леката промишленост.

Някъде към 1960 година разглеждахме панаира с майка ми, бяхме се спрели пред продукцията на някакво ТПК, което произвеждаше шапки. Всъщност основната част от продукцията бяха каскети и панамени капели. А аз като бъдещ интелигент исках таке.

В онези времена Тодор Живков и тези около него все още се правеха на народни хора и се появяваха на публични места с каскети.

В Съветския съюз обаче техният Първи секретар Никита Хрушчов, именуван и като „най-големия приятел на българския народ”, обичаше да носи някакви бели капели. Вероятно в негова чест те се появявиха като новост и на панаира.

И докато оглеждахме за такета, се случи нещо, което запомних за цял живот.

До нас се приближиха няколко души с костюми, а сред тях беше самият другар Пеко Таков.

Не знам колко са българите, които помнят този човек. По онова време май беше министър на търговията, след това се издигна в партийната йерархия. А Янчо Таков му е син. Ако поне за него си спомняте.

Та другарят Таков мина на няколко метра от нас, спря се на щанда и се захласна по каскетите.

Мъжете около него му сваляха и подаваха каскет след каскет, човекът ги мереше, кривваше ги леко наляво, после леко надясно.

Шефовете на палатата очевидно искаха да подарят най-добрия каскет на своя министър, но той гордо отказа. А за плащане с пари и дума не можеше да стане.

Всъщност на панаирите нищо не можеше да се купи от щандовете. Ако това се позволеше, в палатите нямаше и шушка да остане.

Който искаше да купи нещо по-специално, трябваше да стане в ранни зори, да влезе между първите, след това на бегом да пресече цялото панаирно градче и да стигне до няколкото щанда за продажби в самото дъно.

Една сутрин имах възможността да видя утринния спринт на кандидатите за панаирна търговия.

Един единствен път и аз се наредих на дълга опашка за съветски бонбони и какао. Прекарах на опашката някъде към три часа, жегата беше страшна и по едно време някакъв чичко, който усети, че след малко ще припадна, се наведе и ми прошепна, че е по-добре да седна под сянката отсреща, а той щял да ми пази реда. Имах един лев в джоба, стигнаха за две кутийки какао и два-три бонбона с картината на Шишкин с мечетата отгоре. Изнемощял, но горд се прибрах вкъщи с панаирната придобивка.

Хората с повече пари купуваха прахосмукачки „Урал”, гръцки обувки, някакви платове имаше също, а една година се случи чудото. Пуснаха четири пистови магнетофони „Хорнифон”. На чудовищната цена от 450 лева.

Изкупиха се за секунди.

Тогава никакви магнетофони нямаше по магазините, камо ли четири пистови.

За онези времена да имаш такъв магнетофон е все едно днес да имаш „Бентли”. Даже мисля, че днес има повече българи с „Бентли” – та, отколкото тогава с „Хорнифони”.

Най-посещаваната палата бе тази на леката промишленост. Тълпите там бяха неописуеми, гледахме и мечтаехме. Като деца бяхме сигурни, че експонатите още утре ще се появяват в магазините. Колкото повече растяхме, толкова повече се обезверявахме.

Една година изчезна Книгата за впечатления. Клюката говореше, че някой написал вътре „Докога ще ни лъжете?”. Минали почти два дни, докато ченгетата се усетят и я приберат. В останалото време сигурно стотици посетители са разлиствали Книгата и са успявали да прочетат сакралния въпрос, но не са се проявявали като съвестни граждани и не са тичали в панаирния участък. Което за онова време се беше голяма смелост.

Зад леката промишленост беше палатата на Машиностроенето, пред която шарени мотокари и електрокари изпълняваха разни номера пред тълпи посетители.

Гледахме и се радвахме, че сме водеща световна сила в каростроенето.

Умря обаче СИВ, който ни беше дал това парче при социалистическото разделение на икономиките. и всичко тръгна назад.

Първите български телевизори и компютрите „Правец” в съседната палата на електрониката пък ни изпълваха с надежди, че ще станем водеща сила и в електрониката, но кой да знае какво ни готвят японците и китайците.

На една пресконференция унгарският търговски представител изрази недоумението си защо при разделението на баницата в Москва на нас се паднали компютрите, а на тях ябълките. Вместо да стане обратното.

Веднага си отговорих – явно другарят Брежнев обича повече другаря Живков, отколкото другаря Януш Кадар.

Та зяпахме с години новите български телевизори, питахме кога ще ги има в магазините, колко ще струват, но хората зад щанда само повдигаха рамене.

В края на панаира вече нямаха сили и да повдигат рамене – само гледаха като парализирани.

Скоро след промените от 1989 година на панаирните щандове вече можеше да се купи всичко.

Така че това днес вече не е панаир, а битпазар. Затова и от години кракът ми не е стъпвал там.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/